Буферна зона

56.Глетчерът СиячинПетък, 02:07

Изтощени до смърт и премръзнали, Роджърс и екипът му се добраха до координатите, които Брет Огъст им беше съобщил.

Роджърс почти очакваше да открие някакъв временен пакистански аванпост. Може би няколко преносими ракетни установки, светлинни сигнали за кацането на хеликоптери, една-две войнишки бараки. Но грешеше. Вместо това те попаднаха на най-негостоприемното място, което бяха посещавали. Роджърс се почувства, сякаш е пристъпил в ледената епоха.

Група върхове обграждаха в кръг площ от около десет акра. Екипът беше преминал през голям, кръгъл, очевидно изкуствен тунел, за да проникне през ледената стена, заградила кръглата поляна. Околните стръмни склонове стърчаха почти отвесно. Явно в миналото от повърхността им се бяха отчупили големи късове лед и бяха покрили земята. Или може би бяха попаднали в ледена пещера, чийто покрив просто се беше срутил. Самата повърхност беше изключително неравна, осеяна с нащърбени буци лед и нацепена от тесни, назъбени пукнатини. Суровият терен предполагаше, че не го огряват много слънчеви лъчи. Не личеше да има онази гладкост, която се получаваше от периодичното размразяване и замръзване на леда. Освен това се намираха на много по-голяма надморска височина, отколкото в долината. Съмняваше се, че температурите тук минаваха минус 30 градуса по Целзий.

Самуел и Фрайдей все още бяха сравнително бодри, но Нанда бе напълно вцепенена. Малко след като хеликоптерът Ми-35 си беше отишъл, жената изведнъж се беше успокоила. Мускулите и изражението й се бяха отпуснали и тя изглеждаше почти в транс. Генералът я държеше за ръка и тя безропотно го следваше. Но краката й се огъваха като гумени, а походката й беше някак несъсредоточена. Роджърс се беше сблъсквал с подобно емоционално изключване във Виетнам. Обикновено се проявяваше при войник, изгубил добър другар в битка. В клинично отношение Роджърс не знаеше колко дълго продължава това състояние. Но помнеше, че не можеше да разчита на засегнатите войници в продължение на дни. След всичко, което се беше случило, щеше да бъде истинска трагедия, ако Нанда не успееше да разкаже историята си.

Самуел и Фрайдей вървяха на няколко крачки пред Роджърс и Нанда. Мъжете успяха да запалят факлите и фенерчетата си и осветиха ледените стени и земната повърхност, след което се приближиха към генерала. Фрайдей подаде на Роджърс клетъчния телефон.

— Ето, пристигнахме — троснато каза Фрайдей. — И сега въпросът е къде, по дяволите, се намираме?

Роджърс пусна ръката на Нанда. Тя се взираше празно в тъмнината, докато Роджърс провери колко е часът на клетъчния телефон. Студът беше толкова силен, че екранът от течен кристал се спука. Дигиталните цифри изчезнаха моментално.

— Браво — заяви Фрайдей.

Роджърс не отвърна. И той беше ядосан на себе си. Клетъчният телефон беше единствената им връзка с външния свят. Трябваше да предположи последиците от прекомерния студ. Той затвори телефона и го прибра в джоба си, където беше сравнително топло. После се обърна към Нанда. Стопли голите й бузи с дъха си и се ободри, когато тя го погледна.

— Огледайте наоколо, опитайте се да разберете защо сме изпратени тук — каза той на мъжете.

— Вероятно за да умрем — отвърна Фрайдей. — Не вярвам на никого от онези копелета, нито на индийците, нито на пакистанците.

— Нито пък на собственото си правителство — отбеляза Самуел.

— А, значи си чул? — каза Фрайдей. — Да, прав си. Не вярвам и на политиците във Вашингтон. Те използват всички ни за нещо.

— За постигане на мир — подчерта Самуел.

— Вие това ли правехте в Кашмир? — попита Фрайдей.

— Ние се опитвахме да разколебаем един враг, който ни потиска от векове — обясни Самуел. — Колкото сме по-силни, толкова по-голяма ще бъде и възможността ни да поддържаме мира.

— Да се бием за мир — най-великият оксиморон — заяви Фрайдей. — Пълна тъпотия. И вие ламтите за власт като всеки друг.

Роджърс позволяваше тази дискусия да продължи, защото гневът генерираше телесна топлина. Но вече беше време да я прекрати. Той застана между мъжете.

— Искам да проверите периметъра — каза Роджърс. — Веднага.

— За какво? — попита Фрайдей. — За тайна порта „Сезам, отвори се“? Или за секретната крепост на Супермен?

— Господин Фрайдей, започваш да прекаляваш — заяви Роджърс.

— Намираме се на огромно ледено стрелбище благодарение на бюрократите във Вашингтон, а аз прекалявам? — сопна се Фрайдей. — Това е някакъв шибан майтап!

Клетъчният телефон изжужа в джоба на Роджърс. Генералът беше благодарен, че ги прекъсват. Вече се настройваше да приключи разговора, като изрита Фрайдей по задника. Не беше логично хегелианско решение, но щеше да му свърши работа. И то голяма.

Генералът измъкна телефона и го закри с високата си яка.

— Роджърс слуша!

— Майк, обажда се Брет — каза Огъст. — Стигнахте ли координатите?

— Току-що — отвърна той. — Добре ли сте?

— Засега да — отвърна Огъст. — А вие?

— Оцеляваме.

— Внимавайте да не замръзнете.

— Благодаря за съвета — каза Роджърс.

Генералът затвори телефона и отново го прибра в левия си джоб. Пръстите му бяха вкочанени и той задържа ръката си в джоба. Фрайдей и Самуел бяха затъкнали факлите в тясна пролука и се топлеха около пламъка им. И двамата погледнаха към Роджърс, когато телефонният разговор приключи.

— Кратко обаждане — отбеляза Фрайдей.

— Оперативният център искаше потвърждение, че сме пристигнали — каза Роджърс. — Ще научим останалата част от плана възможно най-скоро.

— А Оперативният център разполага ли вече с някакъв план или очаква да го получи от Пакистан? — попита Фрайдей.

— Не знам — призна Роджърс.

— Има нещо нагласено — каза Фрайдей. — Усещам го.

— Разкажи ми повече — подкани го Роджърс. Човекът може да не беше приятен, но това не означаваше, че греши.

— Джак Фенуик използваше една дума за оперативни агенти, които приемат частични кодове или части от карти. И тази дума беше „мъртъв“. Ако ти не можеш да контролираш собственото си време, собствените си движения, значи го прави някой друг.

— Но в този случай за това си има причина — припомни му Роджърс. — Всичко е въпрос на сигурност.

— Тази причина обслужва Исламабад и Вашингтон, но не и нас — изтъкна Фрайдей. — Фенуик никога нямаше да сключи подобна сделка с вражеско правителство.

Всички агенти под прикритие бяха предпазливи. Но в този мъж имаше нещо параноично. Може би напрежението от дългия преход ги беше омаломощило. Или може би по-ранното впечатление на Роджърс беше вярно. Кучият син беше объркан. Може би недоверието му във Вашингтон се простираше много по-далеч, отколкото той признаваше.

Фенуик също беше такъв.

— Имал ли си чести контакти с директор Фенуик? — попита Роджърс.

Въпросът, изглежда, изненада Фрайдей. Отне му секунда да отговори.

— Не, не съм работил в близост с Джак Фенуик. Той беше директор на АНС. Аз съм оперативен агент. Длъжностните ни характеристики не се припокриваха.

— Но очевидно си имал някакъв контакт с него — каза Роджърс. — Бил си разположен в Азербайджан. Той именно там проведе последната си операция. Беше въвлечен доста пряко в нея.

— Говори ли сме няколко пъти — потвърди Фрайдей. — Той искаше информация, аз му я предоставих. В това нямаше нищо необичайно. Защо питаш?

— Очевидно имаш голямо доверие на инстинктите си — каза Роджърс. — При всички ни е така, когато сме в акция. Просто се зачудих дали инстинктите ти са подсказали, че Фенуик е предател.

— Не.

— Значи са били погрешни — притисна го Роджърс.

Фрайдей направи странна физиономия, сякаш отвратен от мисълта, че може да е грешал.

Или може би го притесни нещо друго, внезапно си помисли Роджърс. Може би няма как да признае, че инстинктите му са били погрешни, защото те не са били такива. Може би Фрайдей е знаел, че Джак Фенуик прави опити да свали правителството на Съединените щати. Но Фрайдей със сигурност не можеше да признае, че е знаел и това.

Заключенията, които произтичаха от мълчанието на Фрайдей, бяха обезпокоителни. Един от ключовете към плана на Фенуик беше началото на петролна война между Азербайджан, Иран и Русия. За да се помогне на изпълнението на този замисъл, трябваше да бъдат убити агентите на ЦРУ, базирани в американското посолство. Убиецът на един от тези агенти така и не беше заловен.

Телефонът отново иззвъня. Роджърс и Фрайдей не отместваха поглед един от друг. Фрайдей все още сгряваше ръцете си над пламъка на факлите. Роджърс беше пъхнал дясната си ръка в джоба. Докато стояха така, те сякаш си размениха някакви подсъзнателни сигнали. Фрайдей започна да отдръпва дясната си ръка от огъня. Очевидно искаше да я мушне в джоба си, където стоеше пистолетът му. Роджърс пъхна дясната си ръка още по-дълбоко в джоба си, така че да се получи издутина. Фрайдей не знаеше къде държи оръжието си генералът. То се намираше в екипировъчната му жилетка, но Фрайдей очевидно не го беше разбрал. Ръката му остана на показ.

Междувременно Роджърс отговори на обаждането.

— Да?

— Майк, ще потвърдиш ли, че се намирате на празно място, обградено от лед? — попита Огъст.

— Да — отвърна Роджърс.

— Добре. Погледни към северозападната страна на мястото. В основата на един от скатовете трябва да видиш идеално гладък бял къс лед с приблизителни размери два на два ярда.

Роджърс каза на Фрайдей да вземе една от факлите. После поръча на Самуел да стои при Нанда. Роджърс и Фрайдей заедно се запътиха към северозападната част на мястото.

— Отиваме натам — каза Роджърс. — Брет, имаш ли представа каква е формата на парчето лед, което търсим?

— Боб не ме информира — отвърна Огъст. — Предполагам, че късът е плосък.

Мъжете продължиха да вървят по неравната повърхност. Беше им трудно да се задържат на крака заради всички дребни ями и пукнатини, както и случайните участъци гладък като огледало лед. Роджърс изостана на няколко крачки зад Фрайдей. Дори и Роджърс да не се препъваше, един мъж със запалена факла в ръце можеше да се превърне в опасен противник.

Изведнъж Роджърс забеляза парче лед, което съответстваше на описанието, дадено от Огъст. Запътиха се към него.

— Мисля, че го открихме! — възкликна Роджърс.

— Чудесно — каза Огъст. — Сега ще трябва да го преместите и след това да изчакате да ви се обадя отново.

— Защо ще се обаждаш? — попита Роджърс.

— За да ви дам кода, с който ще отворите люка отдолу.

— Люк към какво? — отново попита Роджърс.

— Към пакистанско съоръжение за ядрени ракети — отвърна Огъст. — Изглежда, пакистанците използват видеосистеми, за да наблюдават мястото. Вие ще използвате това оборудване, за да излъчите съобщението.

— Разбирам — каза Роджърс. — Изчакай.

Майк Роджърс почувства ледена тръпка в стомаха си. Околността вече не изглеждаше праисторическа. Внезапно придоби вид на старателно планирана увеселителна атракция. Ледът беше истински, но вероятно беше специално аранжиран, за да отблъсква и обърква, да обезкуражава наземно придвижване и въздушно наблюдение. Войници от пакистанската армия вероятно бяха лагерували тук в камуфлажни палатки в продължение на месеци или дори години, за да изградят силоза и околния декор. Пакистанските военновъздушни сили бяха пренасяли части за съоръжението и припаси в единични полети през нощта, за да намалят шанса да бъдат разкрити. Ако пакистанците казваха истината, това беше едно впечатляващо постижение.

Роджърс ритна ръба на ледения къс. Беше тежък. Имаха нужда от помощ. Генералът се обърна. Направи знак на Самуел да вземе Нанда и да се присъединят към тях.

Точно тогава Роджърс забеляза движение покрай бледо осветената стена зад Самуел. Върху леда, близо до североизточния склон, пробягваха сенки. Движенията бяха причинени от отблясъците на факлата. Но сенките не бяха хвърляни от околните буци лед. Сенките на струпания покрай стените лед се движеха нагоре и надолу. Новите сенки пълзяха настрани.

Точно до входа към това място.

— Фрайдей — тихо, но твърдо каза Роджърс. — Угаси светлината и бързо се отдалечи от мен.

Напрежението в гласа на Майк Роджърс трябва да бе впечатлило Рон Фрайдей. Агентът на АНС тикна главата на факлата в една пукнатина и скочи наляво, отдалечавайки се от Роджърс.

— Самуел, скрийте се зад нещо! — изкрещя Роджърс.

Гласът на генерала все още отекваше в околните възвишения от лед, когато той се втурна напред. Роджърс се опасяваше, че телефонът ще изпадне от джоба му, затова го мушна в екипировъчната си жилетка. Секунда по-късно се спъна в една малка яма и удари лявото си рамо в издадена буца лед. Не се изправи, а продължи напред на четири крака. Това беше единственият начин да се справи с негостоприемния терен, без да падне. Продължи да се движи към мястото, където беше видял за последен път Самуел и Нанда. Не чувстваше болка. Сега единственото нещо, което имаше значение, беше да стигне до Нанда. И да се надява, че греши по отношение на онова, което беше забелязал. Но не грешеше.

Секунда по-късно огънят на автоматичните оръжия раздра тишината, а от ледените стени се посипаха мъждукащи искри.