Ден нула

11

— Нещо лошо ли казах? — спокойно попита Пулър.

Гледаше я в очите, сякаш не забелязваше насоченото оръжие. Когато някой те вземе на мушка, винаги трябва да го гледаш в очите. Няма друг начин да разбереш намеренията му. А намеренията на жената насреща му явно бяха да го гръмне в мига, в който той направи погрешно движение.

— Изобщо нямам представа дали си този, за когото се представяш. Твърдиш, че си от ОКР, но това са само голи думи. Не трябваше да те допускам на местопрестъплението. Може би ти си убил Лари Уелман, а после ме успиваш с истории за някакъв проблясък в гората. Може би си шпионин, дошъл да отмъкне куфарчето и лаптопа на жертвата.

— Колата ми отвън има армейски номер.

— Може да не е твоя, а просто да си я откраднал.

— Имам документи.

— Това исках да чуя — каза тя и дулото на револвера помръдна леко. — Покажи ги, но бавно, много бавно!

Коул отстъпи крачка назад. Беше заела класическата поза за стрелба тип „Уивър“, наречена така на един калифорнийски полицай, който благодарение на нея беше обрал всички награди на състезанията по точна стрелба в края на петдесетте години на миналия век. Правилата бяха прости и ясни: разкрачени крака на ширината на раменете, леко сгънати колене, кракът откъм страната на оръжието малко по-назад от другия. Така най-добре се контролираше откатът в момента на изстрела. Пулър забеляза, че Коул е подпряла ръката, стискаща оръжието, с пръстите на другата, но не при китката, а доста по-високо — при лакътя. Това неминуемо щеше да доведе до потрепване в момента на изстрела. От друга страна, тя държеше оръжието уверено, което означаваше, че ще го повали с първия изстрел, независимо от леките несъвършенства на стойката й.

Той бръкна с три пръста в горното джобче на ризата си, където държеше документите си.

— Първо значката, а после и служебната карта — заповяда Коул.

Той се подчини. Тя внимателно огледа снимката, кимна и наведе оръжието.

— Извинявай.

— На твое място щях да постъпя по същия начин — увери я той.

— Но изобщо не поиска аз да се легитимирам — отбеляза тя, докато прибираше кобрата в кобура си.

— Нали те потърсих, преди да тръгна насам? В досието по случая фигурират името и служебният ти номер. В това отношение армията не допуска грешки. Пък и видях значката на колана ти в момента, в който слизаше от колата. А когато те сграбчих и ти извика, моментално разпознах гласа от телефона.

— Но ето че те изненадах.

— Не съвсем — поклати глава Пулър и й показа черния нож „Ка-бар“ от вътрешната страна на китката си. — Вероятно щеше да стреляш, подчинявайки се на рефлекса си, но в такъв случай може би и двамата щяхме да сме мъртви. — Той пъхна ножа в калъфа на колана си и добави: — За щастие това не се случи…

— Изобщо не видях кога си го измъкнал.

— Още преди да насочиш оръжието си в мен.

— Защо?

— Видях как поглеждаш към мен, после към револвера, после към труповете. Не беше трудно да отгатна какво ти минава през ума.

— Но защо не извади пистолета си?

— Когато го извадя, обикновено го използвам. Не ми се щеше да утежнявам ситуацията. Знаех, че рано или късно ще поискаш да се легитимирам. Държах ножа за всеки случай, ако ти хрумне нещо. — Той отново погледна труповете. — Попитах те за децата.

Коул пристъпи към канапето, измъкна чифт латексови ръкавици от джоба на якето си и ловко ги надяна. После хвана момчето за раменете и го наведе под ъгъл от десетина градуса. Показа една точка в основата на тила му.

Пулър насочи фенерчето си и веднага видя голямото червено петно.

— Прекършили са му врата.

— Така изглежда — кимна Коул и облегна трупа назад.

— И на момичето ли?

— Да.

— От състоянието на телата можем да заключим, че смъртта е настъпила преди повече от двайсет и четири, но по-малко от трийсет и шест часа. Вашите изчисления трябва да са по-точни.

— Преди около двайсет и девет.

— Значи са били убити в неделя вечер, някъде около полунощ? — погледна часовника си Пулър.

— Именно.

— А пощальонът ги открива в понеделник следобед. По това време вече трябва да са били вкочанени.

— Да.

— Пощальонът забелязал ли е нещо подозрително?

— Имаш предвид, докато си е изповръщал червата? Не. Убийците отдавна ги е нямало.

— Но тази нощ се връщат обратно и убиват полицай. Други рани или белези по децата има ли?

— Сам виждаш, че не сме ги събличали. Но нещата са ясни. Когато прекършиш врата на някого, смъртта е неизбежна, нали?

— Тук си права — кимна Пулър. — Но трябва да знаеш какво правиш. За да бъде смъртоносен, ударът трябва да бъде нанесен изключително точно.

— Искаш да кажеш, че това е работа на професионалист.

Или на военен. Дали пък не става въпрос за разчистване на сметки между колеги?

— Може би — рече на глас той. — Полковникът и съпругата му обаче не са били убити тук.

Коул се отдалечи от канапето и сведе очи към килима.

— Прав си. Тук липсва кръв, за разлика от мазето.

— Забелязах я.

— Което ми напомня, че е време да видя Лари.

Гласът й потрепна издайнически.

— Преди това ще те помоля за една услуга — каза той.

— Каква?

— Обади се в участъка и им нареди да запечатат куфарчето и лаптопа на полковника.

Тя се подчини. Пулър я изчака да приключи разговора и каза:

— Последвай ме.

Поеха надолу по стълбите и влязоха в мазето. Тялото се беше смъкнало още по-надолу и подметките почти докосваха бетонния под.

Пулър внимателно наблюдаваше реакцията на Коул, която не откъсваше очи от трупа. Този път не се разплака, а само поклати глава. Очевидно се бореше с емоциите си, а може би се срамуваше от него. Самият той беше виждал как умират приятели. Много приятели. Но всеки следващ път приемаше смъртта по-трудно. Илюзия беше, че свикваш с нея и закоравяваш.

— Ще пипна мръсника, който го е направил! — прошепна Коул и отстъпи крачка назад.

— Знам.

— Не можем ли да го свалим? Не искам да го оставяме да виси като заклано животно!

— Можем да прережем примката, но срещу възела — каза той. — Дай ми една секунда.

Той излезе навън и забърза към огромната раница в багажника на колата си.

Върна се със сгъваема стълбичка и голям найлонов лист.

— Ще увия тялото с найлона, за да запазим евентуалните улики. Ти ще се качиш на стълбичката и ще прережеш примката с ножа ми. Не забравяй, че трябва да бъде срещу възела…

Справиха се успешно и увитият в найлон труп се свлече в силните ръце на Пулър. Той го положи по гръб на пода, а Коул пъргаво слезе от стълбичката.

— Запали лампата, ако обичаш — каза той.

Помещението се изпълни с ярка светлина.

— Силно притискане на каротидната артерия и югуларната вена, вероятно счупване на подезичната кост — констатира той, приведен над шията на Уелман. — След аутопсията ще знаем със сигурност дали е така. — Той посочи петната по кожата. — Спукването на кръвоносните съдове сочи, че са го обесили жив.

Обърна тялото на една страна, за да се виждат завързаните ръце.

— Потърси рани от евентуална съпротива и погледни под ноктите му. Ако имаме късмет, може би ще открием нечие ДНК.

Коул се зае да изпълни заповедта, използвайки фенерчето му.

— Няма нищо — обяви след няколко секунди тя. — Което е странно. Лари със сигурност би се съпротивявал. Може би убиецът се е погрижил да отстрани евентуалните следи.

— Мисля, че обяснението е тук — каза Пулър, докосвайки сплъстената от кръв коса на полицая. — Първо го е фраснал по главата, а след това го е обесил.

Извади термометъра от раницата си и го опря в челото на Уелман.

— Около два градуса под нормалното. — Пресметна наум и добави: — Мъртъв е от около три часа. Което означава някъде към два и половина през нощта.

Отвън изскърцаха спирачки.

— Кавалерията пристигна — каза Пулър и срещна погледа на Коул, която го наблюдаваше.

— Очевидно знаеш какво правиш — тихо рече тя.

— Тук съм, за да ти помагам, стига да искаш.

— Искам — кимна тя и се насочи към стълбите.

— Ще огледам местопрестъплението още веднъж — подвикна след нея Пулър. — Това не означава, че се съмнявам в уменията на колегите ти, но и от мен се очаква да докладвам. Началството иска безупречно разследване.

— Прави каквото щеш, стига да пипнем копелето! — отсече Коул и пое нагоре.

Пулър огледа още веднъж мъртвия полицай и се взря в отсрещната стена, оплискана с кръв. Явно там бяха екзекутирани семейство Рейнолдс.

Екзекутирани беше точната дума. Нямаше друг начин да се опише това отвратително престъпление.

Изстрел в главата за него, изстрел в тялото за нея. Защо такава разлика в отношението, запита се той. А децата не бяха разстреляни. При масовите убийства рядко се наблюдаваше различен начин на действие. Смяната на похватите означаваше губене на ценно време. Също като преместването на труповете след убийството. Може би убиецът бе разполагал с всичкото време на света.

Той отново сведе поглед към трупа на Уелман.

Всички убийства си приличат по едно: някой умира по насилствен начин. Всичко останало е различно.

Пулър се изправи и тръгна към стълбите.