Ден нула

18

Труповете не предложиха кой знае колко улики.

Мазето се оказа много по-интересно. Докато го претърсваха, Пулър и Коул се натъкнаха на една заключена врата. Пулър я отвори с помощта на щанга за гуми, която измъкна от опрян до стената сандък с непотребни вещи. Помещението беше три на четири метра.

Върху дълга сгъваема маса бяха струпани газови бутилки, шишета с разредител, кутия сухо гориво за къмпинг, морска сол, фунии и щипки, филтри за кафе, калъфки за възглавници, хладилни чанти и термоси.

— Имате ли екип за биохимическа защита? — попита Пулър, притиснал с длан носа и устата си, за да се предпази от острата миризма на разтворители и химикали.

— Това е лаборатория за метамфетамин — каза Коул.

— Метамфетамин, значи. А имате ли екип за биохимическа защита? Тези неща могат да се взривят всеки момент!

— Нямаме такъв екип, Пулър.

— В такъв случай аз ще се погрижа.

Двайсет минути по-късно, пред любопитните очи на съседите и полицаите, той отново влезе в къщата със зелено защитно облекло, качулка и противогаз, боти и ръкавици. Всичко това измъкна от голямата раница в багажника на колата си. После се залови за работа. Поръси масата с прах за снемане на отпечатъци, раздели потенциално летливите химикали, засне ги и им сложи етикети. Два часа по-късно излезе навън и забеляза, че слънцето всеки момент ще се скрие. Свали качулката. Беше плувнал в пот.

Коул побърза да му подаде бутилка студена вода.

— Добре ли си? — загрижено попита тя. — Изглеждаш като пребит!

Той опразни на един дъх половината бутилка и кимна.

— Добре съм. Вътре има страшно много боклуци. В армията на два-три пъти съм снемал отпечатъци от лаборатории за дрога. Тази долу е примитивна, но ефективна. Със сигурност са били в състояние да произвеждат нелоша стока, макар и в ограничени количества.

— Вече намерих място, където да съхраняваме труповете — съобщи тя.

— Къде?

— В местната погребална агенция, която разполага с хладилни камери.

— Трябва да поставим охрана и там.

— Двама ще дежурят тук, а един — в агенцията. Ще се въртят на двайсет и четири часа, седем дни в седмицата.

Пулър се протегна и прешлените му пропукаха.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Да.

— В града има един приличен ресторант, който работи до късно.

— Това означава ли, че ще имам време за душ и преобличане?

— О, да. И аз ще направя същото, за да прогоня вонята.

— Кажи ми как да стигна до там.

— Къде си отседнал?

— В мотела „При Ани“.

— Ресторантът е на три минути от там, през две пресечки на изток. Завиваш надясно по Сайръс стрийт и няма как да го пропуснеш. В градчето ни всичко е на три минути разстояние, такива са ни мащабите.

— Четирийсет минути до мотела, десет за душ и преобличане, пет до ресторанта. Значи ще се видим там точно след шейсет минути.

— Не са ли петдесет и пет?

— Трябват ми пет минути да се свържа с началството. Отдавна трябваше да се обадя, но нещата се оказаха малко сложни.

— Малко? Май стандартите ти са доста високи. Включвам хронометъра си. Не ме разочаровай.

Пулър подкара към мотела и мина покрай ресторанта, в който щяха да вечерят. Взе душ, облече тениска и дънки и измъкна лаптопа от сака си. Изпрати шифрован имейл до Куонтико, след което проведе кратък разговор с командира на ОКР. За две минути описа сложната картина, а Дон Уайт поиска подробен доклад още на следващия ден.

— Много очи те наблюдават, Пулър — каза той.

— Разбирам, сър. Вече ме предупредихте, че ще бъде така.

— Някакви версии?

— Още не. Ще ги научите в момента, в който си изясня нещата. Направих необходимото за сигурността на лаптопа и куфарчето на полковника. Ще опитам да снема юрисдикцията на местната полиция и да ги прехвърля в офиса на МВС.

— Подготви ли нещо за криминологичната лаборатория в Джорджия?

— Работя по въпроса, сър. Най-късно утре ще експедирам първата пратка. При две местопрестъпления има много неща за изследване. — Той направи кратка пауза, очаквайки Уайт да предложи допълнителна помощ в жива сила, но нищо такова не се случи.

— Поддържай отворени всички линии за контакт, Пулър — каза Уайт.

— Слушам, сър.

Той прекъсна връзката и пъхна лаптопа в чантата му. Нямаше никакво намерение да го оставя в обикновена мотелска стая, където всеки можеше да проникне лесно.

Излезе навън и внимателно провери дали колата му е заключена. Беше сигурен, че пеша ще стигне до ресторанта по-бързо, отколкото с кола.

Пое с умерена крачка. Разходката щеше да му помогне да се запознае по-добре с околността. А може би щеше да срещне и онзи, който беше ликвидирал обитателите на двете къщи. Не можеше да се отърве от усещането, че това е работа на местен човек. Не изцяло, разбира се.