Ден нула

56

— Джон Пулър?

Мъжете се бяха появили в подземния гараж, на няколко метра от колата му. Той не пропусна да забележи двата черни джипа, които бяха спрели наблизо с работещи двигатели.

— Какво иска от мен Министерството за вътрешна сигурност?

Водач на групата беше дребен, но жилав мъж с тъмна къдрава коса и прорязано от бръчки чело.

— Откъде знаете, че сме от МВС? — попита той.

— Колегата ви носи ЗИГ девет — отвърна Пулър и посочи единия от мъжете. — Този до него е въоръжен със ЗИГ четирийсети калибър. МВС е от малкото институции, които позволяват служителите им да носят различен вид оръжия. Друго доказателство е стикерът за паркинга на Министерството, който е залепен на една от колите ви.

Човекът се озърна с усмивка.

— Добро око. Нужно ли е да ви показваме документите си?

— Да. И аз ще ви покажа своите. Работя като следовател в ОКР.

— Знам това.

— Знам, че знаете.

— Налага се да дойдете с нас.

— Къде и защо?

— Други хора ще ви обяснят защо. А къде — съвсем наблизо.

— Имам ли избор?

— Боя се, че не.

— Ами тогава да вървим — сви рамене Пулър.

Пътуването продължи десет минути. Влязоха в друг покрит паркинг, спуснаха се две нива под земята, слязоха от джиповете и взеха асансьора за петия етаж. Поведоха го по коридор със затворени врати. Нищо не сочеше, че се намират в държавно учреждение, но това беше нормално. На пръв поглед офисите на МВС в цялата страна бяха съвсем обикновени, но това не можеше да заблуди човек, който знае къде да гледа. Пътеките по коридорите и стените бяха боядисани в бежово, а вратите бяха метални. Пулър знаеше, че държавата харчи купища пари за своите специализирани учреждения, но нищожна част от тях отиваха за доброто им обзавеждане.

Въведоха го в стая с малка маса, затвориха вратата и я заключиха отвън. Вътрешният му часовник отброи пет минути, но нищо не се случи. Вратата се отвори в момента, в който започна да се пита дали не са го забравили.

Мъжът беше надхвърлил петдесет. Поведението му издаваше дълъг опит в работа, която едва ли беше свързана с подреждане на бумаги и броене на кламери. Той седна на масата и разтвори папката, която държеше в ръце. Изминаха няколко дълги минути, преди да вдигне глава, за да регистрира присъствието на Пулър.

— Искате ли нещо за пиене? — попита. — Предлагаме кафе и вода. Кафето е гадно, а водата е от чешмата. Миналата година решиха, че „Диър Парк“ е прекалено скъпа за нас. Направо са полудели на тема бюджетни съкращения. Очаквам всеки момент да ни вземат и оръжието.

— Не, благодаря — отвърна Пулър и погледна папката. — Всичко това за мен ли е?

— Всъщност не — отвърна мъжът, почука с пръст по корицата и протегна ръка. — Казвам се Джо Мейсън.

— Джон Пулър.

— Това вече го знам — кимна Мейсън. — Как вървят нещата в Западна Вирджиния?

— Предполагах, че на това дължа честта — отвърна с лека въздишка Пулър. — Нещата не вървят особено добре, но предполагам, че вие вече сте информиран.

— Ако искате, можете да се обадите на своя началник. Дон Уайт е свестен човек.

— Да, искам.

— Ами тогава направете го — кимна Мейсън, измъкна телефона си и му го подаде. — По-добре да приключим с формалностите още сега, за да имаме време за истински важните неща.

Пулър набра номера. Дон Уайт му даде кратки сведения за Джо Мейсън и го посъветва да му сътрудничи.

Разговорът приключи. Пулър върна телефона и отново погледна папката.

— Предполагам, че сега е мой ред да получа информация — каза той.

— И аз мисля така, Пулър.

— Взехте ли решение?

— От събраните сведения за вас личи, че сте отличен служител. Истински патриот, упорит като булдог, който никога не изпуска това, което е захапал.

Пулър го гледаше и мълчеше. Сега най-важното беше да мълчи и да слуша.

— Там се създаде ситуация, Пулър — продължи Мейсън. — Звучи изтъркано, нали? Но лошото е, че нямаме представа за каква ситуация става въпрос. — Той вдигна очи от папката и го погледна. — Питам се дали ще можете да ни помогнете?

— Това ли е причината за интереса на министъра? Защо тогава изпратиха само мен?

— Министърът проявява интерес, защото ние проявяваме интерес. Засега вие сте единственият следовател на място, но по случая работят и други хора, и то не само от МВС.

— АВР, доколкото ми е известно.

— Не бих се съгласил с това мнение.

— ФБР?

— ФБР се занимава с всичко, независимо дали това ни харесва или не.

— Добре, ясно — кимна Пулър. — Имате ситуация, но не знаете каква. Честно казано, винаги съм си мислил, че МВС се занимава с далеч по-важни неща.

— Съгласен съм, но има и изключения.

— Например?

— Един разговор, прихванат от АНС преди два дни. Ще познаете ли откъде е проведен?

— От Дрейк, Западна Вирджиния.

— Точно така.

— Мислех, че Агенцията за национална сигурност има право да подслушва само международни разговори, но не се занимава с разговорите, имейлите и есемесите на американските граждани.

— В общи линии това е вярно.

— За какво става въпрос в този разговор?

— Преди всичко е бил проведен на език, който не се използва по места като Западна Вирджиния.

Пулър изчака по-нататъшни обяснения, не ги получи и малко раздразнено попита:

— Диалект от Ню Джърси… от Бронкс?

— Опитайте още веднъж, по на изток…

— Арабски?

— Дари. Вероятно ви е известно, че това е един от основните езици, използвани в Афганистан.

— Известно ми е — кимна Пулър. — Значи Афганистан. Превод?

— Част от текста гласи: „Решителният час е близо“. Всички трябвало да бъдат готови да раздадат правосъдие.

— А вие го тълкувате като предстоящо нападение срещу Съединените щати?

— Затова ми плащат, Пулър. И за да предотвратявам подобни нападения.

— С какво привлече вниманието ви този разговор? Хората постоянно дрънкат глупости, които не означават нищо. Включително и онези, които говорят на дари.

— Разговорът е бил кодиран, и то не с някой от онези компютърни алгоритми, които се срещат навсякъде в интернет, а с професионален шифър. Моите хора твърдят, че той е бил създаден от КГБ по време на Студената война. Вече знаем, че талибаните го използват за контакти със своите спящи клетки в чужбина. Предполагам, че са се добрали до него отдавна, още по време на съветската окупация.

— Талибани, които използват шифър на КГБ за разговор, проведен от Западна Вирджиния — обобщи Пулър. — Очевидно това е новост за вас. Но сте успели да го разбиете, така ли?

— Очевидно. Иначе нямаше да седя тук, за да си бъбрим. По ирония на съдбата старите шифри отново излизат на мода, вероятно защото станахме много добри в разкодирането на компютърните програми. Заключението е, че трябва да сме нащрек и за тях.

— Не съм видял нито един тюрбан в Дрейк — поклати глава Пулър. — Там има само горди американци със загорели вратове. Откъде сте сигурни, че планът ще бъде реализиран именно в Дрейк? Може би терористите само се крият там, а ударът ще бъде нанесен някъде другаде.

— Детайлите от въпросния разговор сочат, че обектът за нападение е в Дрейк или околностите му.

Пулър се облегна назад и се замисли.

— Сещам се за една сграда с бетонен купол — промълви след известно време той. — Изоставен секретен обект, построен някъде през шейсетте. На практика той е единственото необикновено нещо в околността — разбира се, ако не броим няколко наскоро изстинали трупа.

— Де да беше толкова лесно — промърмори Мейсън, извади снопче листа от папката и ги плъзна към него. — Направихме си труда да проверим какъв е бил този обект. Едва ли има нещо общо с нашия случай.

Пулър набързо прегледа документите — секретни, но в степен, до която той имаше право на достъп. Бяха отпреди близо четирийсет години.

— Значи там са се произвеждали компоненти за бомби? — вдигна вежди той.

— Ключови компоненти, които не са били свързани с бойните глави — кимна Мейсън. — Бетонният купол е построен, защото част от използваните материали са били радиоактивни. По онова време Министерството на отбраната е разполагало с неограничени средства, а Агенцията за опазване на околната среда изобщо не е съществувала. Затова военните не са си направили труда да обезопасят обекта, а просто са го запечатали.

— Вреден ли е?

— От екологична гледна точка ли? Дявол знае. Може би. Но това не е наша грижа. Според доклада всички материали и оборудването са били изнесени. Едва ли някой ще тръгне да дупчи бетон с дебелина един метър, за да провери дали гайгеровият му брояч ще полудее.

— Ами ако някой взриви бетонния похлупак с идеята да освободи радиацията, която може би се крие отдолу?

— Едва ли, Пулър. За тази цел е нужна планина от експлозиви и участието на много хора, освен това никой не знае дали долу има нещо, което си струва усилията. Но да допуснем, че в Дрейк се появи радиоактивно замърсяване. Какво от това? На кого му пука? — Мейсън се облегна назад и поклати глава. — Не, отговорът се крие някъде другаде…

— Ясно — кимна Пулър и плъзна листовете обратно. — Друго?

— Разбрахме, че сте разговаряли с генерал Карсън.

— Да. Тя прояви изключителна отзивчивост.

— Рейнолдс е научил някаква тайна и затова са го убили. Знаел е, че там предстои да се случи нещо необичайно.

— Това го разбрах съвсем наскоро. Но ако вие сте го научили по-отдавна, може би е трябвало да го споделите с мен.

— Лично аз научих за съществуването на Дрейк едва след като разкодирахме разговора, а това се случи преди два дни. Вие със сигурност знаете повече.

— Защото съм на място, за разлика от вас — кимна Пулър. — Оставили сте нещата в моите ръце и в ръцете на няколко местни ченгета. Разкодирали сте разговора преди два дни, тоест — съвсем скоро след убийствата. Следователно има някаква връзка между тях. Защо тогава не изпратихте екип на място?

— На такива въпроси не се отговаря прямо.

— Свикнал съм на това.

— И аз така си помислих — усмихна се Мейсън. — Военната служба е доста по-сложна, отколкото изглежда.

— В сравнение с многото други глупости военната служба изглежда съвсем проста. Да се научиш да стреляш, е въпрос на тренинг. Но никакъв тренинг не е в състояние да те подготви за задкулисните игри. — Пулър замълча за момент, после подхвърли: — Приличате на човек, който е служил в армията…

— В морската пехота — кимна Мейсън. — Но в един момент напуснах, записах се в колеж и в крайна сметка отново служа на Чичо Сам. Разликата е, че нося костюм вместо униформа.

— Имал съм много случаи, при които морски пехотинци са ми прикривали гърба.

— Сигурен съм, че и вие сте правили същото за тях. Но да се върнем на въпроса: тук бяхме единодушни, че трябва да изчакаме развоя на събитията. Ако вкараме в действие тежката артилерия, положително ще ги подплашим.

— Може би идеята не е чак толкова лоша — каза Пулър. — Особено ако тези хора планират втори Единайсети септември. Аз обаче не мога да разбера защо ще изберат място като Дрейк, след като вече са нанесли удар в сърцето на Голямата ябълка. Потенциалните щети ще бъдат несравнимо по-малко.

— Точно това ни тревожи. Преценихме, че ако вкараме тежката артилерия в действие, противникът ще се разпръсне, а после ще се прегрупира и ще нанесе удар на друго, също така малко вероятно място. Но вече ще внимават какво говорят по телефона. Именно изборът на мястото ни безпокои, Пулър. Това не е традиционна мишена и няма никаква стойност като пример за подражание. Съвсем други са последиците, когато удариш летище, търговски център или железопътна гара, защото това неизбежно води до затваряне на съответните вериги в национален мащаб.

— Но нищо подобно не се случва, когато бъде нападнато някое затънтено място.

— Което означава, че те знаят нещо, което остава загадка за нас — каза Мейсън. — Това място е извън нашите тактически и стратегически разчети и по тази причина нямаме съответните разработки за него. В случая ние сме уплашените.

— Една ваша стратегия обаче може да означава заплаха за живота на всички, които обитават Дрейк.

— Да, това е напълно възможно.

— Но понеже повечето от тях са обикновени хора, живеещи в нищета, това няма особено значение, така ли?

— Не бих казал. Бедни или не, те си остават американски граждани.

— Ами ако ставаше въпрос за Голямата ябълка или пък за Хюстън, Атланта, Вашингтон?

— Всяка ситуация е различна, Пулър.

— Колкото по-различни са, толкова повече си приличат — поклати глава Пулър.

— Охо, боец-философ! Впечатлен съм. Но ако говорим сериозно, аз не искам да умират цивилни граждани. Разбира се, че щяхме да изкараме тежката артилерия, ако ставаше въпрос за Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и най-вече Вашингтон.

— Значи Дрейк ще бъде нещо като експеримент за промяна на тактиката в движение?

— Дрейк е една нелоша възможност.

— Добре. Рейнолдс е бил военен и това вероятно е било достатъчно, за да се превърне в мишена. Но какво ще кажете за Моли Битнър и Ерик Тредуел?

— Просто са били съседи.

— А възможно ли е някой от тях да се окаже човекът, на когото се е натъкнал Рейнолдс? Цитирам генерал Карсън.

— Какво ви кара да мислите така? — внимателно го погледна Мейсън.

— Доколкото ми е известно, те не са ходили никъде, с изключение на старческия дом и болницата, която дори не е в Дрейк. Логично е да допуснем, че съседите са били единствените хора, с които са имали някакви контакти. Естествено, аз насочих вниманието си към онези от тях, които също са били убити.

— Разбирам някъде биете и това ми харесва. На практика нямаме нищо конкретно срещу тях, но въпреки това идеята ви не е лишена от смисъл.

— И така, какво искате от мен?

— Да правите онова, което сте правили досега. Да ровите. Единствената промяна е, че вече няма да докладвате на прекия си началник, а на мен. Вие ще бъдете нашите очи и уши на терена, Пулър. — След тези думи Мейсън стана на крака и подхвърли: — Знам, че вече искате да си тръгвате…

— Преди това възнамерявах да отскоча до дома на Рейнолдс във Феърфакс — каза Пулър.

— Ние вече го проверихме, но не открихме нищо. Вашият началник може да го потвърди. Но ако въпреки това сте решили да видите всичко с очите си, моля, чувствайте се свободен да го направите.

— Ще отида да огледам — без колебание отвърна Пулър.

— Бях сигурен какво ще кажете. Ще имате пълен достъп. Можете да тръгнете веднага.

— Благодаря.

— А сега, след като приключихме с предварителните уточнения, бих искал да чуя подробностите около разследването — рече Мейсън.

Пулър му предложи съкратената версия. Агентът трепна в мига, в който му спомена за вероятния видеозапис от ликвидирането на семейство Рейнолдс.

— Това ми звучи злокобно — каза той.

— Така е.

Мейсън го прекъсна още веднъж, когато стигна до почвените проби.

— Бих искал да видя заключенията — каза той.

— Разбира се, сър.

— Защо са им трябвали почвени проби?

— Явно са били важни за тях.

— Но не знаем откъде са взети, така ли?

— Не.

— Трябва да се върнете в Дрейк веднага след като приключите с дома на Рейнолдс. Бих ви осигурил специален самолет на МВС, но не зная кой ще ни наблюдава. В момента вярвам на доста ограничен кръг хора.

— Няма проблем. Ще се върна, както дойдох.

Тръгнаха по коридора.

— Саманта Коул — подхвърли в един момент Мейсън. — Актив или пасив?

— Актив.

— Добре е да го знам.

— Какво ви е предчувствието за всичко това?

— Ужасно — отвърна Мейсън, гледайки право пред себе си. — Боя се, че ще е по-страшно от Единайсети септември.

В следващия миг той свърна в някакво разклонение на коридора и изчезна.

Пулър продължи да крачи напред.

В момента това беше единствената възможна посока.