Ден нула

33

Пулър прецени, че доктор Уолтър Келерман е бил доста по-пълен и впоследствие е отслабнал. Личеше си по увисналите му бузи и допълнителните дупки на колана.

Телата вече бяха транспортирани от погребалната агенция до кабинета му, който се помещаваше в двустайна тухлена пристройка зад една къща на около километър и половина от центъра на града.

— Този човек болен ли е, или просто е решил да се храни здравословно? — прошепна Пулър, докато двамата навличаха халатите и ръкавиците.

— И от двете по малко — отвърна Коул. — Ходи пеша, спрял е червеното месо и е намалил храната. Преди около година му извадиха жлъчката и единия бъбрек и той се стресна. Вероятно е осъзнал, че трябва да се стегне, ако иска да доживее поне до седемдесет.

— Присъствала ли си на други аутопсии?

— О, да. На повече, отколкото би ми се искало.

— Линдеман каза, че последното убийство тук се е случило преди десет години.

— Аутопсии се правят и по други причини, най-вече злополуки. А такива не липсват в район с толкова мини. Автомобилните катастрофи също са често явление.

— Ясно.

— Ако случайно се питаш дали ще започна да драйфам, отговорът е не.

Келерман беше човек с приятни маниери, добре оформена бяла брадичка, сини очи и оредяла коса.

— Навремето служих във ВВС — обяви той, след като стисна ръката на Пулър. — Изкарах две години във Виетнам, а със спечелените пари успях да завърша медицинското си образование.

— Значи Чичо Сам е свършил една добра работа — отбеляза Пулър.

— Никога не съм съжалявал — кимна докторът. — Войниклъкът те прави по-силен.

— Ако оцелееш — обади се Коул.

— Кой е пръв? — попита Пулър и погледна покритото с чаршаф тяло върху металната маса.

— Полковник Рейнолдс — отвърна Келерман и хвърли кос поглед към подредените в редица трупове. — Имам двама опитни асистенти, но въпреки това ни чака доста работа.

— А ние ще гледаме и ще задаваме въпроси — добави Коул.

— Нямам нищо против — кимна докторът. — Сутринта успях да им хвърля едно око. Интересна комбинация от рани. Пушка, малокалибрен пистолет, удушаване и травми, причинени от груба сила.

— Някаква представа с какво са били убити тийнейджърите? — попита Пулър.

— Най-вероятно с голи ръце.

— Сигурен ли си? — погледна го Коул.

— Не съм. Той попита дали имам представа.

— Но защо с голи ръце?

— Бухалка, железен прът или друг твърд предмет биха оставили специфични следи по кожата. Веднъж ми се случи да открия логото на бухалка „Луисвил Слъгър“ върху гърдите на жертвата. Но и ръката оставя добре различими следи. Забелязах една на врата на момчето.

— Каква по-точно? — попита Пулър.

— Прилича ми на следа от обработена кожа.

— Което означава, че са използвали ръкавици?

— Най-вероятно да.

— Не е лесно да улучиш смъртоносно продълговатия мозък — отбеляза Пулър. — Дължината му е няколко сантиметра.

— Бих казал, че това е работа на човек със специална подготовка. Вероятно тренирал бойни изкуства.

— Или с обща военна подготовка — подхвърли Коул.

— Напълно възможно — кимна Келерман, нахлузи маската си и дръпна чаршафа от тялото на полковника. — Да започваме.

Аутопсията на седемте трупа продължи дълго, въпреки помощта на двамата асистенти. Пулър събра голямо количество веществени доказателства, старателно маркирани и подредени в специалните контейнери, с които щяха да ги откарат в АКЛ. Към тях той щеше да прибави и точни инструкции за обработката им във Форт Гилъм, дублирайки ги с имейл и един-два телефонни разговора.

Келерман остави на асистентите си зашиването на Т-образните разрези, преоблече се и си тръгна. Коул и Пулър излязоха навън и подредиха контейнерите в колата. По време на аутопсиите той напълни докрай паметта на диктофона си, а тя си води подробни записки. Но и двамата останаха с чувството, че не са открили нищо особено. Белите власинки по лицето на Рейнолдс най-вероятно бяха от превръзка на очите му.

— Може би затова не е направил опит да се защити, например като вдигне ръце пред лицето си — каза Пулър.

— Изобщо не е разбрал какво го чака — кимна Коул.

Тялото на Стейси Рейнолдс беше надупчено от сачми. Двете деца бяха загинали от удари в основата на тила, точно според предварителните очаквания. Ерик Тредуел и Моли Битнър бяха простреляни в главата с куршуми 22-ри калибър. Те бяха извадени в сравнително добро състояние и сега липсваше единствено оръжието, с което бяха изстреляни.

Уелман бе изпадал в безсъзнание след силен удар по главата с твърд предмет. Но смъртта му не бе настъпила вследствие на счупен врат. За подобно нещо се изискваше да бъде провесен от по-висок таван. Беше умрял от бавно задушаване.

Облегнаха се на колата. Коул извади цигара и щракна запалката.

— Не ме гледай така, Пулър — каза тя. — Току-що наблюдавах как режат цели седем трупа. Ще се съгласиш, че това е доста стресиращо.

— За съжаление то не ни разкри нищо особено.

— Някакви идеи?

— Нито една достатъчно убедителна, поне за момента.

Тя погледна часовника си и обяви:

— Наближава времето за вечеря у сестра ми.

— Защо покани и мен? — погледна я той.

— Не знам. Може би защото си по-млад, по-висок и по-стегнат от съпруга й.

— Искаш да кажеш, че му изневерява?

— Не казвам такова нещо просто защото не знам нищо. Но Роджър непрекъснато отсъства.

— Тя не ми изглеждаше особено обезпокоена от заплахите.

— Роджър е толкова ненавиждан тук, че на всеки може да му писне.

— На нея — да, но не и на него. Той е едновременно ядосан и уплашен.

— Е, все пак той е мишената, а не тя.

— Права си.

— Мога да те оставя при колата ти, а после да те взема от мотела. Така ще имаме достатъчно време за душ и преобличане. Лично аз се нуждая от яко търкане, за да прогоня миризмата на смъртта, с която е пропито тялото ми.

— Пак няма да я прогониш — поклати глава Пулър.

— Но поне мога да опитам.