Ден нула

21

Пулър прибра лаптопа и куфарчето от склада за веществени доказателства — разбира се, след като попълни и разписа съответните протоколи.

Излязоха навън. Коул се прозя и изпъна гръб.

— Иди да се наспиш — каза Пулър. — Обещавам да не ти звъня по нощите.

— Много ти благодаря — усмихна се тя.

— Какво ще кажеш за тези татуировки по целите ръце? — попита той. — Може би са знакови за някоя банда? Или това е мода тук?

— Не знам. Тази на Дики съм я виждала и преди, но не съм й обръщала внимание. Май трябва да поразпитам.

— Направи го. Ще се видим утре.

— Наистина ли ще бъдеш там в шест нула нула?

— Хайде да е шест три нула.

— О, забравих да ти кажа — открих доктор за аутопсиите.

— Кой?

— Уолтър Келерман. Първокласен специалист, дори е написал учебник по съдебна патология.

— Кога започва?

— Утре следобед, някъде около два. Искаш ли да присъстваш?

— Да — кимна Пулър, обърна се и тръгна към мотела.

— Хей — подвикна след него тя. — Защо имам чувството, че няма да си легнеш веднага?

— Звънни, ако ти потрябвам — подхвърли през рамо той. — Имаш ми телефона.

— Значи мога да те събудя?

— По всяко време.

Пулър се обърна и забърза към мотела. Наистина нямаше намерение да си ляга. Първата му работа беше да провери малките капани, които винаги залагаше в мотелските стаи, за да разбере дали някой не е влизал в негово отсъствие. Мотелът „При Ани“ не предлагаше нито румсървис, нито камериерки. Лично той нямаше нищо против да поддържа сам реда в стаята си. Проверката завърши успешно. Нищо не беше пипано.

Пет минути по-късно потегли на път. Целта му беше местният офис на Министерството на вътрешната сигурност, където трябваше да предаде веществените доказателства. Така щеше да убие с един куршум два заека. По телефона си уреди среща с агента, който работеше там. Пътуването по тесните пътища му отне петдесет минути. Това беше нормална процедура, когато служител на ОКР действаше в район без охраняван склад за веществени доказателства. Те трябваше да бъдат предадени на МВС със съответния протокол, подписан и от двете страни.

Двамата с дежурния агент опаковаха лаптопа и куфарчето в специалните кашони, с които щяха да отпътуват за Армейската криминологична лаборатория във Форт Гилъм, Джорджия. Пулър не притежаваше достатъчно опит, за да разбие паролите и да проникне в твърдия диск. Освен това със сигурност нямаше право на достъп до информацията в този лаптоп. А поради вероятността тя да се окаже свързана с националната сигурност, личните вещи на полковник Рейнолдс не можеха да бъдат изпратени чрез куриерска фирма, а само чрез специален военен куриер, който щеше да тръгне с първия сутрешен полет от Чарлстън. Разбира се, Пулър можеше да ги занесе в Атланта лично, както бе правил много пъти. Но прецени, че оставането му на местопрестъплението е по-необходимо.

Едно от най-важните неща в армията бе да не вършиш нищо на своя глава. Затова Пулър поиска одобрението на прекия си началник, който от своя страна също се беше застраховал, изисквайки разрешения нагоре по веригата, чак до дамата с генералски звезди на пагона. Как самата тя се застраховаше, не беше негова работа.

По обратния път към Дрейк той позвъни на една своя позната в АКЛ, за която беше сигурен, че винаги работи до късно. Тя се казваше Кристен Крейг и беше заместник-директор на лабораторията. Двамата бяха работили заедно по много разследвания, но рядко се бяха срещали очи в очи. Пулър я информира накратко за онова, което можеше да очаква.

— Наясно съм, че ти и хората ти имате право на достъп до почти всичко, Кристен. Но при този случай може би ще се наложи да поискаш правомощия от АВР. Моля те да прибереш пратката в личния си сейф.

— Разбрано, Пулър. Благодаря за предварителната информация.

Армейската криминологична лаборатория имаше многобройни отдели, които изследваха латентни отпечатъци, петна, огнестрелни оръжия, химически състав на наркотиците, ДНК, серология, автомобили, компютри и какво ли не още.

— Става въпрос за доста сложно местопрестъпление, Кристен — добави той. — Ще получиш веществени доказателства от най-различен характер. Ще бъда максимално конкретен в придружителните документи, но някои неща ще изясняваме допълнително по телефона или чрез имейли. Освен това имам чувството, че армията проявява доста голям интерес към разследването…

— Учудена съм, че не поискаха техническа помощ от нас — каза Кристен. — С колко агенти разполагаш?

— Сам съм.

— Шегуваш ли се?

— Сам съм, Кристен.

В мембраната се долови нещо като въздишка.

— Хей, Пулър?

— Да?

— Твоите думи май ще се окажат най-вярното обяснение на това, което се случи при нас днес.

— Какво се е случило?

— Обадиха ни се директно от кабинета на министъра на отбраната.

Пулър притисна телефона към ухото си.

— От кабинета на министъра?

— Аха. Не ни се случва всеки ден.

— Знам. Какво искаха?

— Пълна секретност. А после ни позвъниха и от друго място.

— Май сте станали доста популярни — промърмори Пулър. — Откъде?

— От ФБР. Пак от кабинета на най-големия шеф. Пак поискаха същото. Не е зле да го знаеш.

Пулър се замисли. Уайт беше споменал, че много хора се интересуват от разследването. Явно не беше преувеличил. По всяка вероятност отговорът беше свързан с полковник Рейнолдс и работата му в Агенцията за военно разузнаване. Но от къде на къде се намесваше и ФБР?

— Благодаря, Кристен.

— Хей, как е баща ти?

— Държи се.

Никой не го питаше за брат му.

Изключи телефона и хвана волана с две ръце.

Прибра се в мотела и грабна раницата си. Багажникът на малибуто му имаше специална аларма и няколко други екстри, които със сигурност не бяха инсталирани фабрично. Но той си даваше сметка, че е най-добре важните неща да се съхраняват лично, и затова те винаги бяха с него.

Единият от пистолетите Ml1 зае място под възглавницата му, а другият остана в дясната му ръка. Липсата на патрони в цевите беше единствената предохранителна мярка. Това означаваше, че в случай на необходимост ще трябва първо да се събуди, а после да дръпне затвора, да открие мишената и да стреля. Беше в състояние да го направи в рамките на три секунди и се надяваше, че те ще му бъдат достатъчни.

Сега му трябваше сън. Заспа точно за десет секунди, както го бяха научили в армията.