Ден нула

25

Пулър паркира малибуто точно пред входа на „Яслата“. Заведението беше отворено и вече наполовина пълно. Тук хората закусват рано, помисли си той, докато сядаше на една маса в дъното, с гръб към стената. Не обичаше високите столове пред баровете и рядко си позволяваше да седне на тях — само ако стената насреща бе покрита с огледала. Но в „Яслата“ нямаше огледала зад бара и това решаваше проблема. Освен това от мястото си до стената имаше добра видимост към колата отвън.

Поръча си абсолютното същото меню като предишната вечер, но този път го прие като истинска закуска. Очите му небрежно се плъзнаха по клиентите наоколо. Повечето от тях бяха мъже, облечени в работни дрехи. Вероятно отиваха на работа или пък се прибираха след нощна смяна. В този ранен час костюми не се виждаха. Часовникът на стената показваше 5:30.

Отпи глътка кафе и направи изчисления. Двайсет минути да получи закуската си и да я изяде. Четирийсет минути път до местопрестъплението. Значи 6:30 ч., точно както беше казал на Коул.

Навън вече беше двайсет и пет градуса. Отсега беше задушно. Той усети първите капчици пот по тялото си още докато тичаше към колата си за медицинската чанта. Когато беше топло, човек трябваше да пие горещи течности. Но Пулър обичаше кафето по всяко време. То беше неразделна част от военната служба, няколко мига на нормалност в един ненормален свят, в който хората упорито правеха опити да се избиват помежду си.

— Вие ли сте Джон Пулър?

Мъжът, застанал вляво от масата му, наближаваше шейсет, беше среден на ръст, леко закръглен и с почерняло от слънцето лице. Носеше полицейска униформа. Пулър погледна табелката с името му.

Линдеман. Доблестният шериф на това градче.

— Да, шериф Линдеман — отвърна той. — Моля, седнете.

Мъжът се настани срещу него, свали широкополата си шапка и приглади с длан оредялата си коса. От него се разнасяше миризма на „Олд Спайс“, кафе и тютюн. Май всички жители на Дрейк са пушачи, констатира Пулър.

— Вероятно сте зает и затова няма да ви отнемам много време — каза възрастният шериф.

— Предполагам, че и вие имате достатъчно работа, сър.

— Наричай ме Пат — заряза официалностите Линдеман. — Как да се обръщам към теб?

— Просто Пулър.

— Коул твърди, че те бива, а аз й вярвам. Някои хора са на мнение, че жените не трябва да носят униформа и оръжие, но аз я предпочитам пред всички други ченгета тук.

— Аз също, въпреки че я познавам отскоро — каза Пулър. — Малко кафе?

— Изкушавам се, но ще ти откажа. Вече съм изпил три големи чаши и бъбреците ми ще започнат да протестират. Да не говорим за простатата, която според докторите е голяма колкото грейпфрут. Но нали знаеш, че човек няма как да пикае редовно, когато се намира в патрулна кола…

— Разбирам.

— Шибана работа е нашата, да я вземат мътните.

— Така е.

— Не съм имал случай на убийство повече от десет години.

— Какво се случи тогава?

— Един спипа жена си в леглото на брат си.

— И я уби?

— Ами! Тя го гръмна. А после и брат му, който искал да отмъсти за брат си. Шантава история. — Шерифът замълча, огледа околните маси и се приведе напред. — Обикновено не търсим помощ отвън, когато става въпрос за полицейска работа…

— Разбирам те.

— Но работата е там, че сега се нуждаем от помощта ти.

— С удоволствие ще направя каквото мога.

— Ще продължаваш да работиш със Сам.

— Добре.

— Но ще ме държиш в течение заради шибаните медии — добави с нескрито отвращение шерифът.

— Най-добре е армията да се оправя с тях — подхвърли Пулър. — Ще ти дам номерата на подходящите хора.

— Ще ти бъда благодарен.

Пулър извади една от визитките си и надраска няколко цифри и имена на обратната й страна. Шерифът я прибра в джоба на ризата си, без дори да я погледне.

— По-добре да тръгвам — рече той. — Довърши закуската си на спокойствие.

— О, няма да я оставя.

Линдеман сложи шапката си и напусна „Яслата“.

Пулър го изпрати с очи, после вниманието му бе привлечено от мъжа през две маси от неговата. Причината беше фуражката на Американската пощенска служба, нахлупена на челото му.