Ден нула

90

— Какво става, кои сте вие? — замаяно се обади Трент.

— Затваряй си устата и тичай, Роджър! — остро отвърна Коул.

Минаха покрай филтриращата инсталация много по-бързо, отколкото на влизане, въпреки че бяха принудени да влачат и Трент. Изкачиха се по стълбата, прекосиха гаража и изскочиха на напуканата циментова настилка на двора. Пулър и Коул нямаха време да свалят защитните гащеризони и продължиха напред. Мокрите коси бяха залепнали за главите им. Спасяваше ги единствено фактът, че потенето намаля поради силното обезводняване.

Трент тичаше със зачервено лице и едва дишаше.

— Мисля, че ще получа инфаркт — рече на пресекулки той.

— Продължавай! — изрева Пулър, смъкна ръкавицата и погледна часовника си.

Бяха изминали четири минути. Разполагаха с по-малко от една. Петстотин тона тротил, и то в най-добрия случай. Радиусът на взрива щеше да е далеч по-голям от разстоянието, което бяха в състояние да пробягат за една минута, дори да бяха олимпийски шампиони. А ако станеше термоядрен, и тримата щяха да се превърнат в пара.

Коул видя, че Пулър поглежда часовника си, и забеляза отчаянието на лицето му. Очите им се срещнаха.

— Беше ми приятно да работя с теб, агент Пулър — задъхано рече тя и дори се усмихна.

— За мен беше чест, сержант Коул — отвърна той.

Оставаха им трийсет секунди живот.

Време, за което успяха да преодолеят още около триста метра. Куполът зад тях се виждаше съвсем ясно. Пулър не погледна повече часовника си. Продължи да тича, ускорявайки темпото. Коул също. Дори Трент беше престанал да се оплаква и се стараеше да не изостава. Чистият въздух беше прояснил съзнанието му и той очевидно си даваше сметка, че тичат, за да спасят живота си.

Каква ли ще е ударната вълна, за миг се запита Пулър. Съвсем скоро щеше да разбере.

Пръчката динамит във вътрешността на бункера се взриви.

Методът на Робърт Пулър все пак бе проработил. Макар и само с няколко милисекунди предварително, ограничената експлозия успя да пропука сферата и да деформира камерата.

Термоядрен взрив нямаше да има.

Сега на ход беше една обикновена бомба.

Обикновена, но изключително мощна. Въпреки всекидневните взривове в района жителите на окръг Дрейк никога не бяха ставали свидетели на подобна детонация.

Земята се разтресе, но те усетиха това само за секунда, докато краката им бяха върху нея. В следващия миг и тримата литнаха във въздуха, строполиха се обратно от височина шест-седем метра, след което ударната вълна от бункера ги затъркаля през глава като парцалени кукли. Спряха на най-малко трийсет метра от мястото, където ги настигна вълната, на доста голямо разстояние един от друг. Пулър се размина на милиметри с дънера на вековен бор.

От небето заваля дъжд от отломки.

Зашеметен и окървавен, той бавно се претърколи по гръб. По някакво чудо автоматът беше останал на гърдите му, но при удара в земята дулото се беше забило в бузата му. От раната бликна кръв. Всяка частица на тялото му крещеше от болка, причинена както от силата на ударната вълна, така и от височината, от която се беше стоварил върху каменистата земя. Избегна на косъм солидно парче бетон, което заплашваше да му откъсне главата, след което се обърна към бункера.

Но голяма част от него липсваше. Отломките все още свистяха във въздуха, а от дупката излитаха гъсти облаци дим. Страничната стена също липсваше. Именно от там ги беше връхлетяла зашеметяващата ударна вълна, която ги беше премятала като детски играчки. Пулър имаше чувството, че е преживял изригването на мощен вулкан.

От съседния квартал не се чуваха писъци, въпреки че отломките засипваха къщите. В селището на някогашните строители сега живееха общо петдесет и седем души. По-рано вечерта Коул беше изпратила хората си да ги арестуват по обвинение за незаконно настаняване. Под претекста, че има протест от местните жители. В момента тези хора бяха настанени на сигурно място, далеч от каменния дъжд, който рушеше доскорошните им жилища. Отлично решение на полицията, помисли си той.

Нямаше представа дали има радиация в облаците, които продължаваха да излитат от бункера. Но в момента това не го интересуваше. Единствената му грижа беше да открие Коул.

Но преди нея откри Роджър Трент. За съжаление той се беше забил с главата напред в един масивен дънер. Половината от черепа му липсваше. Пулър се изправи на крака и трескаво се огледа. В същия момент земята се разтърси от нова експлозия.

После я видя. Беше на петдесетина метра от него и правеше отчаяни опити да се изправи.

— Остани на земята, идвам! — изкрещя той и се втурна напред сред свистящи бетонни късове, които бяха не по-малко смъртоносни от 50-калиброви куршуми.

Нещастието се случи, когато беше на петнайсетина метра от нея. Буца бетон с размерите на сухопътна мина я улучи право в главата.

— Не! — изкрещя той.

Втурна се напред колкото го държаха краката, без да обръща внимание на смъртоносния дъжд от отломки. Имаше чувството, че отново се е върнал в Кабул или Багдад.

Няколко секунди по-късно той падна на колене до нея.

Задната част на главата й беше окървавена, виждаха се парченца от черепа.

Внимателно я обърна по гръб.

Очите й бяха широко отворени, но нефокусирани. Мозъкът й всеки момент щеше да изключи.

Ръцете му безпомощно се протегнаха към нея.

Очите й изведнъж престанаха да се движат и се заковаха на лицето му. Устните й се разтвориха, сякаш искаше да каже нещо.

После тялото й потръпна и застина.

Саманта Коул беше мъртва.

Никога досега Джон Пулър не беше плакал за другар, загинал в боя. Нито веднъж, въпреки че беше имал много поводи. Мъжете от семейство Пулър не плачеха. Това беше Първото правило.

Но в мига, в който Сам Коул го напусна завинаги, по лицето му потекоха сълзи.