Ден нула

68

Джийн Трент слезе от колата и тръгна към входа на заведението, следвана от Пулър.

— Предлагаме и четири стаи за нощуване — подхвърли през рамо тя. — Намислила съм да изградим и спа. Готвачът ни е завършил Кулинарния институт, а бизнесът се управлява от професионален екип. Тази година очакваме да получим първата си звезда от „Мишлен“. След осемнайсет месеца в бизнеса вече сме на печалба и успяхме да си изградим солидна репутация. Имаме клиенти от четири други щата — Тенеси, Охайо, Кентъки и Северна Каролина.

— А наоколо няма каменовъглени мини, така ли?

— Това е един от малкото окръзи в Западна Вирджиния, в които няма въглища — кимна тя и обхвана с жест околността. — Земята е чиста, околните планини и реки също. Дълго време търсих перфектното място и мисля, че го намерих. Изготвих бизнес план, направих демографски и маркетингови проучвания. Целта ми беше да запълня една ниша, защото това е най-добрият начин да изградиш нещо трайно.

— Не знаех, че си бизнес дама — каза Пулър.

— Много неща не знаеш за мен — отвърна Джийн. — Искаш ли да научиш някои от тях?

— Защо не?

Въведоха ги в помещение с рафтове за книги по стените. В средата имаше подредена маса за двама. Пулър не беше специалист по вътрешно обзавеждане, но това не му попречи да оцени безупречния аранжимент. Всичко наоколо беше с отлично качество, ненатрапчиво, но удобно. Беше ходил многократно в Италия и можеше да прецени, че обстановката в тази библиотека, а вероятно и в цялата сграда е максимално близка до тосканския оригинал.

Обслужваше ги мъж с бяло сако и черна папийонка, който изпълняваше задълженията си професионално. Разтвориха изящно оформените менюта, но в крайна сметка Пулър реши, че ще е най-добре Джийн да поръча обяда. Донесоха им бутилка бяло вино.

— Искам да опиташ това италианско шардоне, което лично аз много харесвам.

Пулър кимна, отпи една глътка и я задържа в устата си.

— Изненадващо плътен вкус за италианско бяло вино — обяви той.

Тя допря чашата си до неговата.

— „Мечтата на Джерман“, реколта две хиляди и седма. Учудена съм, че военен като теб разбира от вино. Къде усвои това умение?

— Още от малки двамата с брат ми придружавахме баща ни по време на многобройните му назначения в чужбина. За пръв път опитах вино в Париж, когато бях едва деветгодишен.

— В Париж, още на девет — промълви с лека завист Джийн. — А аз бях почти на двайсет, когато за пръв път отидох в чужбина.

— Някои хора изобщо не го правят — сви рамене той.

— Вярно е. Аз обаче пътувам всяка година, най-малко за месец. Харесва ми. Понякога ми се ще изобщо да не се прибирам.

— Защо тогава го правиш?

Джийн отпи глътка вино и допря салфетката до устните си.

— Защото тук е моят дом.

— Твоят дом може да е навсякъде.

— Наистина е така. Но семейството ми е тук.

Пулър вдигна глава и огледа обстановката.

— Предполагам, че и Роджър има участие…

— Няма. Бизнесът си е изцяло мой.

— Доста скъпо начинание — отбеляза той.

— Не ме е финансирал Роджър, ако това имаш предвид. Теглила съм кредити, които изплащам с цената на доста усилия.

— Но все пак не е лошо да си съпруга на човек като него, нали?

— Е, така е — призна тя. — Значи се е върнал?

— Пихме кафе в „Яслата“.

— Защо?

— Исках да поговорим за заплахите срещу живота му. Между другото, имам всички основания да мисля, че този път Ранди няма нищо общо с тях.

— Саманта ли ти каза?

— Да — кимна Пулър, замълча за момент и подхвърли: — Предполагам, че бизнесът на Роджър се развива отлично.

— На практика нямам никакво участие в него — сви рамене тя.

— Той много разчита на Бил Строс, нали?

— Строс е заместникът му. Това му е работата.

Пулър се поколеба дали да й каже за газопровода, но в крайна сметка реши, че е твърде рисковано. Забелязал подозрителния й поглед, той побърза да каже:

— Извинявай, но неволно задавам повече въпроси, отколкото трябва. Професионално изкривяване.

— По-късно ще установим дали наистина е така — загадъчно отвърна тя.

Сервираха им храната и Пулър й отдели вниманието, което безспорно заслужаваше. Проговори едва когато преглътна и последното парченце риба.

— Според мен няма как да не получиш звезда от „Мишлен“ — обяви той.

— Благодаря за оценката — каза Джийн и лицето й грейна.

— Не е лесно да изградиш такова нещо на голо поле.

Тя допи виното в чашата си и я остави на масата.

— Умишлено ли ме засипваш с комплименти?

— Не, просто съм откровен. Спомена, че имаш въпроси. Защо не преминем към тях?

— Може би защото предлагаш мнения, а не отговори.

— Не обещавам нищо, което не мога да изпълня.

— Искаш ли кафе? Внасяме го директно от Боливия — една от страните, които напоследък предлагат най-качественото кафе в света. Смесват го по наша специална рецепта.

— Никога не отказвам кафе — рече Пулър.

— Ходил ли си в Боливия?

— Не.

— А изобщо в Южна Америка?

— Да.

— По работа или за удоволствие?

— Аз не пътувам за удоволствие. Пътувам с пистолет на кръста.

Дадоха поръчката си и кафето скоро пристигна. Сервираха го в изящни чашки, изрисувани с цветя и миниатюрни гроздове. Без съмнение подбрани лично от Джийн. Тя наистина изглеждаше като човек, който държи да контролира нещата, включително и най-дребните.

— Кафето е отлично — каза той.

Тя кимна, замълча за момент и започна:

— А сега да преминем към моите въпроси. Всъщност имам само един: мислиш ли, че заплахите срещу Роджър са реални — разбира се, от гледна точка на онова, което си открил досега.

— Не съм в състояние да преценя — поклати глава Пулър. — Пристигнах тук да разследвам убийството на един полковник и неговото семейство. Но все пак предупредих Роджър да приеме заплахите за сериозни.

— Защо?

— Такива бяха предчувствията ми.

— Наясно съм какво смяташ за моето отношение към личната безопасност на съпруга ми, но мога да те уверя, че непрекъснато мисля за нея.

— Но самата ти спомена, че той взема необходимите мерки. Има ли причини да вярваш, че съпругът ти наистина е в опасност? И че заплахите са свързани с убийствата?

— Една от жертвите е работила в компанията му все пак — въздъхна Джийн. — Но аз се съмнявам, че той изобщо е познавал тази жена. Не вярвам да е имал нещо общо с убитите хора. Какви биха били мотивите му?

— Не знам. Между другото, в момента водят ли се някакви дела срещу Роджър?

— Срещу него винаги се водят дела. Най-често от Агенцията за опазване на околната среда или от някоя екологична организация, но има и дела за трудови злополуки, заведени от роднините на жертвите.

— Какви по-точно са претенциите на еколозите?

— Не знам подробности, но общата идея е, че откритите мини нанасят големи щети на околната среда. Не бих искала да ме цитираш, но това е истината. На хората им писва и подават жалби в съда. Ако държавата прецени, че Роджър не изпълнява изискванията на закона или е нарушил някакви правила, тя предприема съответните действия. Това е причината за големия екип адвокати, които са на заплата в компанията. Всъщност защо питаш?

Пулър имаше предвид доклада за почвените проби, но нямаше намерение да го споменава пред нея.

— Добре де, излъгах — внезапно рече Джийн. — Имам и още един въпрос.

— Казвай.

— Защо всъщност си тук?

— Мисля, че го обясних съвсем ясно.

— Убили някакъв полковник, който дори не е бил на служба? Доколкото ми е известно, ти си от Седемстотин и първи отряд за специални поръчения. По-лесно би било да изпратят тук следовател от Форт Кембъл, но изпращат теб. Защо?

— Очевидно си добре запозната с военните структури — отбеляза Пулър.

— Баща ми е служил във флота, а доста от местните жители са били в армията. Направих си труда да проверя някои неща.

— С кого си разговаряла?

— Достатъчно е да кажа, че имам връзки. Така разбрах, че изпращането на човек като теб съдържа ясно послание: тук не става въпрос за обикновено убийство.

— Няма обикновени убийства — поклати глава Пулър.

— Значи не искаш да ми отговориш.

— Просто си върша работата, Джийн. Нямам какво друго да ти кажа.

Тя го остави пред мотела. Той я изчака да потегли, хвърли поглед към стаята си, а после насочи вниманието си към колата си, паркирана на четири-пет метра встрани от входа. Заобиколи в посока, обратна на часовниковата стрелка, и почти веднага забеляза нещо необичайно — няколкосантиметров кабел с оголен край, който блестеше на светлината на слънцето като късче злато.

Отпусна се на колене, надникна под колата, а след това се изправи и набра номера на Коул.

— Под колата ми има бомба — обяви той. — Имаш ли хора, които могат да я обезвредят?

Коул обеща незабавно да уведоми сапьорите и да дойде с тях.

Пулър седна на стълбите пред офиса и се замисли.

Явно в района живееха хора, които изпитваха силна привързаност към експлозивите. Сега вече имаше обяснение и за внезапната покана за обяд, която беше получил от красивата съпруга на Роджър Трент.