Ден нула

15

Пулър я гледаше втренчено.

— Добре, ясно — промърмори той. — Но дали тези взривове са били достатъчно силни, за да заглушат пушечните изстрели в съседната къща?

— Да, при положение че са били произведени в мазето. Ако живееш достатъчно близо до кариерата, взривовете буквално те карат да подскачаш в леглото.

— Каза, че може би са взривявали. Но не си сигурна, така ли?

— Не съм. Самата аз живея доста далеч от тук. Но „Трент“ е единствената компания, която действа в района.

— Чакай, чакай — обади се Мънро. — През онази нощ бях навън до късно заедно с приятелката си. На около три километра от тук, но в обратна посока. Въпреки това чух взривовете.

— Спомняш ли си по кое време? — бързо попита Пулър.

— Между полунощ и един часа — отвърна след кратък размисъл младежът.

— Това отговаря на предполагаемия час на смъртта. Но остава въпросът защо са застреляли само родителите, а не и децата — каза Пулър. — И защо не са убили всички с груба сила, вместо да се тревожат дали някой няма да чуе изстрелите.

Нито Коул, нито Мънро имаха отговор на тези въпроси.

— Разполагаш ли с отпечатъци на родителите на съпругата? — попита след известно време Пулър, обръщайки се към младия криминолог.

— Да. Свърших тази работа рано сутринта, още преди огледа на колата.

— Не си им казал какво е станало, нали? — тревожно го погледна Коул.

— Ами не. Старицата е прекарала удар и беше в безсъзнание. Просто й снех отпечатъците. Съпругът й ту включва, ту изключва. Наложи се да прибегна до игрички, докато снема и неговите.

— Деменция? — попита Пулър и Коул кимна. — Но има моменти на просветление?

— Понякога — обади се Коул. — Мислиш, че може да ни бъде полезен?

— Вероятно знае нещо, ако убиецът е местен — каза Пулър. — Според мен възможностите са следните: Първо, тези хора са били убити заради службата на полковник Рейнолдс в АВР. Второ, заради нещо, свързано със съпругата му. Трето, заради нещо около децата. Четвърто, заради нещо, свързано с родителите на съпругата, и, пето, заради нещо, за което все още нямаме представа.

— Може би става въпрос за случаен грабеж — подхвърли Мънро.

— Няма как — поклати глава Пулър. — Оставили са недокоснати последен модел лексус, мощен лаптоп и дори брачната халка на съпругата. Не липсват никакви ценни вещи. А и случайни грабители едва ли ще си направят труда да разпитват жертвите си.

— Родителите на съпругата със сигурност нямат врагове, а тя и децата са идвали тук само през лятото и едва ли са имали време да си създадат такива — каза Коул. — Следователно остава само полковник Рейнолдс.

— Може би си права, но ние сме длъжни да проверим всичко — отбеляза Пулър. — Открихте ли други отпечатъци?

— Да. На пощальона и на една жена от старческия дом върху вратата на хладилника. Идвала е да помага, докато мисис Халвърсън е била сама тук. Плюс отпечатъци от двамата парамедици, които са пристигнали с линейката, след като тя е получила удар.

— Това ли е всичко?

— Не. Открихме още два отпечатъка — единия на стената в дневната, другия на кухненския плот. Пуснали сме ги за проверка в нашата база данни.

— Ако ми дадете копия, ще уредя да ги проверят и при нас.

— Благодаря.

— Но как убийците са разбрали, че ще има взривове? Нима това е обществено достояние?

— Да — кимна Коул. — Съществуват строги правила за работата в откритите мини. Необходими са разрешения и утвърден график за взривяванията, които се публикуват предварително в местната преса. А живеещите наблизо се уведомяват лично. Компанията трябва да използва точно определен вид експлозиви и да измерва децибелите, тъй като има ограничения за шума. Освен това е длъжна да измерва и земните вибрации — факт, който я принуждава да взривява зарядите през осем милисекунди.

— Защо? — обади се Мънро, който следеше разговора с видим интерес. Забелязал втренчения поглед на Пулър, той побърза да добави: — Завършил съм местния университет, но не съм от тук.

— Паузата от осем милисекунди е достатъчна, за да се контролират шумът от взрива и земните вибрации — поясни Коул.

— Откъде знаеш всичко това? — любопитно я изгледа Пулър.

— Аз съм коренячка — сви рамене тя. — Целият щат е една огромна мина. Или поне аз го възприемам така.

— Защото баща ти работи за „Трент Експлорейшън“? — попита Мънро.

Коул стрелна с поглед Пулър, който я наблюдаваше още по-внимателно.

— Вече не работи там — тихо отвърна тя.

— Защо? — попита Пулър.

— Защото почина.

— Съжалявам — смънка той, замълча малко и смени темата: — Какъв тип експлозиви използват за взривяванията?

— Обикновено амониев нитрат, който на практика е тор, смесен с нафта. Отстраняват най-горния слой почва, после пробиват дупки в скалата и пускат зарядите в тях. Целта е да пропукат скалните пластове. След това използват тежки багери, за да разкрият въглищната жила.

— А защо взривяват, вместо да използват тунели?

— Преди няколко десетилетия са го правили, но днес залежите са почти изчерпани и не позволяват използването на традиционните забои. Скалата била мека, твърдят от компанията. Но в случая има нещо странно.

— Какво е то?

— По принцип разрешенията за взривяване се издават само за времето от изгрев до залез-слънце, от понеделник до събота. „Трент“ би трябвало да са имали специално разрешение, за да го правят нощем, и то в неделя.

— Фактът, че графикът за взривяванията е обществено достояние, не ни помага да стесним кръга на заподозрените — отбеляза Пулър. — Но все пак искам да чуя повече за „Трент Експлорейшън“.

— Най-големият работодател в окръга.

— И затова харесван?

— Никой не харесва въгледобивните компании, Пулър — каза Коул. — Тези от „Трент“ напълниха цели долини с отпадъци, предизвикват наводнения и още куп екологични проблеми. Да не говорим за грозната гледка на оголените хълмове. Но този начин на работа е далеч по-евтин и компанията реализира огромни печалби.

— Обаче предлага работни места — обади се Мънро. — Братовчед ми работи в „Трент“ като инженер-геолог и изкарва много добри пари.

— Компанията е еднолична собственост на Роджър Трент — продължи Коул. — Името му е свързано с редица закононарушения, включително инциденти, при които са загивали хора.

— А защо местните хора го търпят?

— Трент разполага с цяла глутница адвокати, на които плаща тлъсти хонорари. Освен това е купил половината щатски съдии въпреки усилията на местното правителство да прочисти съдебната система. Търпят го, защото действително осигурява работа на много хора, плаща добре и се занимава с благотворителност. Но още няколко трудови злополуки и ракови диагнози вследствие на замърсяването със сигурност ще го прогонят оттук.

Пулър отново огледа проснатите на пода трупове.

— Откога са тук семейство Рейнолдс?

— Според хората, с които разговаряхме, най-малко от пет седмици.

— Но полковникът е прескачал от Вашингтон само за уикендите — добави Пулър и погледна през прозореца. — Разпитахте ли съседите?

— Околните къщи са точно седем — каза Коул. — Разговаряхме с всички, но без резултат.

— Трудно ми е да повярвам — поклати глава Пулър. — У съседите е извършено жестоко убийство, но никой нищо не е чул. После убиват полицай, отмъкват колата му и пак нищо?

— Казвам ти това, което чух със собствените си уши — намръщено отвърна Коул.

— В такъв случай не е зле да ги разпитаме още веднъж.