Ден нула

88

Наведоха се над проснатия на земята Роджър. Според Пулър той беше жив, защото беше вързан. Никой не си прави труда да завързва мъртъвци. За всеки случай се наведе, смъкна ръкавицата и потърси пулса му.

— Бавен, но стабилен — обяви той и вдигна глава към Коул. — Упоили са го.

— Открих и това.

Пулър се обърна в посоката, в която сочеше тя. Очите му се разшириха от учудване.

Кашони за документи. Направи няколко крачки и отвори най-близкия. Папки, които приличаха на финансови отчети. Плюс торбичка, пълна с надписани флашки.

— Какво има вътре?

— Банкови документи. Сестра ти спомена, че Роджър има проблеми. Може би в тези папки се крие нещо, което някой не е искал да види бял свят.

— Кой би могъл да го направи?

— Имам подозрения.

— Какви… — Коул изведнъж млъкна, забелязала, че Пулър гледа някъде зад рамото й.

— Провери ли всичко в тази част на помещението? — попита той.

— Не. Открих Роджър и останах тук. Защо питаш?

— Заради онова нещо ей там — махна с ръка той.

Коул се обърна и веднага видя какво е привлякло вниманието му.

В далечния край на помещението се беше появила мека зелена светлина. Със сигурност току-що, иначе той би я забелязал веднага в непрогледния мрак.

Тръгна натам. Коул измъкна кобрата си и пое след него.

После се заковаха на място.

Квадратен сандък от неръждаема стомана, изработен толкова прецизно, че не се виждаха никакви заварки. Сякаш беше излят в калъп. Пулър коленичи пред него и опря ръкавица в гладката му повърхност.

— Топъл е — обяви той и надигна глава към Коул.

— Но какво го захранва? — озадачено попита тя, оглеждайки се наоколо. — Не виждам електрически кабели.

— Тук има достатъчно източници на енергия, Коул — отвърна Пулър. — Само съдържанието на варелите отсреща би могло да захранва град като Ню Йорк в продължение на хиляда години — разбира се, ако бъдеше използвано като гориво в ядрен реактор.

— Тогава… — Тя млъкна и очите й се разшириха. — Нима това е бомбата? Изобщо не ми прилича на такава!

— Кога си виждала атомна бомба отблизо? — рязко попита той.

— Виждала съм под крилата на големи самолети. По „Хистъри“ даваха филм за бомбите, които сме хвърлили над Япония, но те не бяха във формата на сандък.

— Външният вид често лъже.

— Сега ли се е задействала? Преди минути нямаше никаква светлина.

— Аз също не видях светлина. Което означава, че мръсницата току-що се е пробудила.

— Има ли таймер? — рязко попита тя. — Тиктака ли нещо вътре в тоя сандък?

— Гледаш твърде много филми — каза Пулър, зает да оглежда сандъка. Търсеше заварки или издутини в метала, които да го насочат към пантите на евентуален капак. Опипваше гладката повърхност, тъй като не се доверяваше само на очите си, подпомогнати от техниката.

— Значи няма таймер, така ли?

— Просто не знам, Коул! — повиши тон Пулър. — За пръв път ми се случва да се изправя пред ядрено оръжие.

— Ако го отвориш, ще ни убие, нали?

— Възможно е. Но ако не го отворя, то пак ще ни убие. Заедно с още хиляди хора.

Той измъкна телефона, набра някакъв номер и каза:

— Време е за тежката артилерия.

— А ако няма връзка?

— Ако няма връзка, сме прецакани.

Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка.

— Телефонът работи. — Изчака няколко секунди и каза: — Здрасти, Боби. Имаш ли малко време, за да обясниш на брат си как се обезврежда атомна бомба?