Ден нула

92

Мъжът запали цигарата си, размаха клечката и я хвърли на паважа. Беше с бял ленен панталон, тъмносиньо сако и ниско нахлупена шапка. Ризата му беше без монограм, изцапана с кафе и прогорена с цигара на ръкава.

Беше валяло почти през целия ден, въздухът беше влажен и доста хладен.

Мъжът погледна наляво, после надясно.

Неоновата реклама на бара примигваше. Входната врата беше очукана и с няколко видими вдлъбнатини, вероятно причинени от куршуми. Но това не му правеше впечатление, защото често беше идвал тук.

Той разблъска навалицата и стигна до бара. Владееше езика достатъчно, за да си поръча. Част от посетителите го познаваха по физиономия, но едва ли знаеха името му. Паспортът му изглеждаше достатъчно истински, за да стигне до тук. Нямаше представа колко време ще остане, но тайно се надяваше да не е много.

Пое питието си, остави няколко монети на плота и се обърна да огледа заведението. Повечето клиенти бяха местни, но имаше и туристи. Неколцина приличаха на бизнесмени. Той не спря поглед на никого, но отдавна беше усвоил изкуството да засича всеки, който го наблюдава. Тази вечер такива нямаше. Седна с лице към бара, но се ослушваше за отварянето на вратата. Обръщаше се да огледа новодошлите. Това се случи два пъти. Влязоха местни клиенти и някакъв турист.

Жената се приближи към него. Беше млада и красива, с дълга тъмна коса и силен, но мелодичен акцент. Беше я виждал тук и преди. Очевидно обичаше да се смесва с посетителите, но досега не му беше обръщала внимание, тъй като предпочиташе по-млади.

Дали иска да потанцуват, попита го тя.

Не, отвърна той.

А ще я почерпи ли една бира?

Той отново отказа.

Тогава да го почерпи тя?

Той се обърна да я погледне, забивайки брадичка в гърдите си, за да не го познае.

— Защо?

— Защото се чувствам самотна — отвърна тя.

Очите му обиколиха претъпканото заведение.

— Мисля, че това е невъзможно — поклати глава той. — Виждал съм те тук и преди. Мъжете са приятелски настроени към теб.

Тя извади цигара и поиска огънче. Той драсна клечка кибрит, поднесе я към цигарата й, а после я размаха, за да я изгаси.

Жената дръпна веднъж и изпусна облак дим към покрития с петна таван, в средата на който лениво се въртеше вентилатор с бамбукови перки. Въпреки това в бара беше задушно и той усети как подмишниците му се навлажняват.

— Ти не си местен — каза на английски тя.

— Знам, че не съм. Но ти си, нали?

— Да. Защо си дошъл тук?

— Защо хората се местят от едно място на друго?

— Не съм ходила никъде, но много ми се иска да избягам оттук.

— Да избягаш…

— Моля?

Изведнъж му се прииска да поговори с нея. Не знаеше защо. Може би също се чувстваше самотен.

— Аз затова съм тук — отвърна той. — За да избягам.

— От какво?

— От живота.

— Толкова ли е лош животът ти?

— Достатъчно лош. Но едновременно с това и добър.

— Не те разбирам.

Той изправи гръб, седнал на високото столче.

— Ще ме разбереш, ако го поставиш в съответния контекст.

Тя го гледаше с видимо объркване.

— В какъв контекст?

Той довърши питието си и вдигна ръка да сигнализира на бармана за още едно. Секунди по-късно чашата кацна пред него. Опразни я на един дъх и избърса уста с ръкава на сакото си.

— Контекстът е всичко. Цялата истина. Единственото, което е важно на този свят.

— Ти си странен, но ми харесваш — промълви тя и леко разроши косата му.

Докосването му хареса, а ароматът на тялото й пробуди в душата му нещо забравено. Вече знаеше защо тази млада жена беше избрала именно него.

Плати и нейното питие.

Ръката й остана на рамото му. След известно време се плъзна надолу, към колана. Той опипа портфейла си, макар да беше сигурен, че в момента тя не мисли за него. Е, всъщност мислеше.

Мислеше за пари.

Срещу конкретни услуги.

А той изпитваше желание да бъде обслужен.

Трийсет минути по-късно напуснаха бара и тръгнаха към хотела му, който се намираше само на пет минути пеша. Най-добрият в града, но въпреки това дупка. Но той нямаше намерение да се задържа тук.

Качиха се по стълбите до стаята му на последния етаж. Той свали сакото и шапката си и ги захвърли на пода. Тя разкопча ризата му и се наведе да събуе обувките му. После смъкна и панталона му.

— Трябват ми две минути за освежаване.

Той протегна ръка и стисна добре оформения й задник. Тя го целуна по шията. Ръката му се плъзна под полата й и погали гладката плът. Тя отново го целуна, после езикът й се плъзна по бузата му и докосна ухото.

Другата му ръка посегна към гърдите й, но тя вече беше изчезнала. В банята, разбира се. Да се освежи. Той се отпусна по гръб на леглото. Вентилаторът на тавана се въртеше. Започна да брои завъртанията, очаквайки всеки момент да я види на вратата на банята. Може би гола, може би не съвсем. Животът му се беше променил коренно, и то толкова бързо.

Това го плашеше, но същевременно го възбуждаше.

После над главата му прозвуча мъжки глас:

— Здрасти, Бил. Крайно време е да си поговорим.