Ден нула

30

Потеглиха със служебната кола на Коул.

— Ще мина напряко — обяви тя. — Пътят е лош, но ще ни спести време. — Тя нави волана надясно и отби по някакви коловози, между които зееха дълбоки дупки.

Не след дълго Пулър установи, че местността му е позната. И бързо разбра откъде.

— Какво е онова нещо, по дяволите? — попита той, сочейки към бетонния купол, почти скрит сред дървета, храсти и диви лози. Беше го зърнал при пристигането си онази вечер.

— Местните го наричат Бункера.

— Какво по-точно представлява?

— Някакъв държавен обект, закрит още преди да се родя.

— Но по-възрастните би трябвало да помнят. Някои от тях може би са работили в него.

— Не — поклати глава Коул. — Не съм чувала някой от Дрейк да е работил там.

— Наясно съм, че държавата представлява една финансова черна дупка, но дори Вашингтон няма да построи подобен обект, без изобщо да го използва.

— О, използвали са го и още как.

Колата намали и Пулър получи възможност да огледа къщите, които беше зърнал в нощта на пристигането си. На дневна светлина не бяха много по-различни. Къщи на поне петдесет години. Повечето от тях изглеждаха изоставени, но не всички. Бяха подредени в редици от двете страни на пресичащи се под прав ъгъл улици. Абсолютно еднакви, напомнящи военно селище.

— Искаш да кажеш, че в Бункера са работили хора, докарани отвън? — подхвърли той.

— Точно така — кимна Коул. — Тези къщи са били построени за тях.

— Виждам, че някои все още се обитават.

— Това е отскоро. Криза е, много хора изгубиха не само работата, но и домовете си. Тези къщи са стари и неподдържани, но когато те изхвърлят на улицата, нямаш кой знае какъв избор, нали?

— Някакви проблеми с тях? Понякога отчаяните хора са способни на отчаяни действия, особено когато живеят близо едни до други.

— Редовно патрулираме в района. Престъпленията, доколкото ги има, са дребни. Хората почти не контактуват помежду си. Доволни са, че имат покрив над главите си. Общината се опитва да им помага — одеяла, храна, вода, батерии, учебници за децата. Постоянно им напомняме да не използват за отопление керосинови печки и други опасни уреди. Вече имахме един случай на отравяне с въглероден двуокис, цяло семейство едва не загина.

— А държавата няма нищо против къщите да бъдат използвани, така ли?

— Според мен държавата отдавна е забравила за тях. Нещо като финала на „Индиана Джоунс и похитителите на изгубения кивот“. Просто още един сандък в склада.

— Кога са го затворили? — попита Пулър, оглеждайки за пореден път Бункера.

— Не знам точно кога. Според майка ми някъде през шейсетте години на миналия век.

— А работниците?

— Събрали си багажа и си тръгнали.

— А бетонът?

— Татко казваше, че гледката при изливането му била страхотна. Стените са дебели цял метър.

— Цял метър!

— Така твърдеше той.

— И никой от жителите на Дрейк не е говорил с онези хора, не ги е разпитвал с какво се занимават?

— Доколкото ми е известно, държавата е доставяла на работниците почти всичко, от което са се нуждаели. Били са само мъже над трийсет, ергени. Разбира се, някои от тях се появявали и в града. Но не обелвали дума за работата си.

— Ако тогава са били над трийсет, значи днес всички или почти всички трябва да са покойници — каза Пулър.

— Предполагам.

Той огледа ръждясалата ограда с кълба бодлива тел в горната част. Малка горичка разделяше бетонната структура от жилищния квартал. В един от дворовете играеха деца — момченце и момиченце. Момченцето бягаше в кръг, а момиченцето се опитваше да го хване. В един момент се препънаха и се затъркаляха по земята.

— Имаш ли деца?

Пулър се обърна и срещна погледа й. Беше намалила скоростта и също гледаше към децата.

— Не. Никога не съм се женил.

— Единствената ми мечта като малка беше да стана майка — тихо промълви тя.

— И какво се случи?

— Нищо — въздъхна Коул и натисна газта. — Случи се животът.