Ден нула

86

Пулър стоеше пред напуканото огледало в банята на мотелската стая. Все още беше с камуфлажното си облекло, а лицето му беше нашарено с черни и зелени ивици боя. Двата пистолета М11 бяха в кобурите отпред и отзад на колана, всеки с патрон в цевта. През гърдите му беше преметнат автоматът МП5. В страничните джобове на панталона си имаше четири резервни пълнителя. Стоеше пред огледалото леко приведен, за да се вижда цялата му глава.

В Близкия изток огледалата бяха рядкост, особено на бойното поле. Той си беше приспособил парче обикновено стъкло, намазано от едната страна с почистващ гел. Така стъклото улавяше светлината и му позволяваше да се оглежда. Част от хората му се чудеха защо му е нужно това преди бой, но той не си губеше времето в обяснения. Причината беше проста. Искаше да види в огледалото един истински воин, готов да умре за каузата си. В Ирак и Афганистан беше по-лесно. Там черпеше мотивация по най-обикновения начин — от човека до себе си, когото трябваше да защитава дори с цената на живота си.

След краткия ритуал той изгаси осветлението и заключи вратата. Отвори багажника на колата си и провери съдържанието му. Всичко необходимо за операцията беше там, включително няколко допълнителни неща, осигурени от Коул. Запали мотора и включи на скорост. Имаше чувството, че са изминали месеци, а не няколко дни, откакто бе дошъл в Дрейк. И тогава жегата беше непоносима, както сега.

Погледна към бунгалото на Луиза. Кой знае колко години от живота си беше прекарала там. От времето на плисираните поли, тупираните коси и мечтите за широкия свят. Беше я виждал само два пъти. Дори не знаеше фамилното й име. Но беше сигурен, че никога няма да я забрави. Не беше успял да я спаси. Надяваше се да има повече късмет в опита си да спаси останалите жители на Дрейк.

Беше провел няколко продължителни разговора с хора на различни нива в йерархията. Исканията му бяха доста необичайни, а военните винаги се противопоставяха на необичайните неща. Но той настоя и те отстъпиха.

После дойде ред на категоричността. Вече не настояваше, а изискваше. С абсолютно разумния довод, че ако загинат хора поради бездействието на военните, ще пострада не само неговата кариера, но и тази на много висши офицери. Това привлече вниманието на съответните хора и планът му получи зелена светлина.

Шофираше на ръба на позволената скорост, без да откъсва очи от пътя. В крайна сметка стигна навреме до мястото на срещата. Фаровете на Коул все още не се виждаха в мрака. Часовникът му показваше единайсет и двайсет, когато за пръв път го обзеха съмнения. Но само миг по-късно светлосиният й пикап спря до него. Тя слезе, измъкна от каросерията голяма пластмасова макара с навит телефонен кабел и почука по багажника му. Той натисна бутона. Коул сложи кабела вътре, заобиколи колата и седна до него.

Беше облякла коженото си яке. Носеше черна тениска, тъмни дънки и боти с гумени подметки. Ръкохватката на кобрата стърчеше от кобура. Погледът му се плъзна надолу и спря на резервното оръжие, издуло крачола й малко над глезена.

— Калибър?

— Трийсет и осми, тъп връх — отвърна тя и разтвори якето си. Под него проблесна нож с назъбено острие, прибран в тънък калъф.

Той кимна одобрително.

— Наистина ли мислиш, че ще се натъкнем на някого?

— Няма място за предположения. Трябва да сме готови за всичко.

— Още не мога да повярвам, че брат ми е казал за шахтата на Дики Строс и това е отприщило ада.

— Точно затова трябва да проникнем в бункера по друг начин.

— За да не попаднем на засада?

— Именно.

Стигнаха до мястото, което се намираше на около четиристотин метра от източния край на бункера. Пулър преметна през рамо претъпканата си раница, вдигна макарата с телефонния кабел и й подаде бронежилетката.

— Облечи я. Но преди това стегни коланите. Вероятно пак ще ти е широка, но все пак е по-добре с нея.

— Тежка ли е?

— При всички случаи по-лека в сравнение с мъртвото ти тяло, което ще трябва да влача обратно.

— Благодаря за намека. Ами ти?

— Вече съм блиндиран.

Пулър й помогна да облече жилетката, огледа я от всички страни и кимна. Навлязоха в гората. Коул вървеше на две крачки след него и се удивляваше на ловкостта, с която той се придвижваше между дърветата и намираше невидими пролуки сред шубраците.

— Родена съм тук, но за десет секунди бих се изгубила в тази гора — прошепна тя.

Пулър заобиколи грамадата на бункера и пое на север. Промени посоката отново на запад едва след като бетонът под краката им беше заменен от суха пръст. Той погледна светещите стрелки на часовника си. Разполагаше с две минути. Подраняването на бойното поле понякога бе точно толкова лошо, колкото и закъснението. Леко забави ход.

Когато най-сетне излязоха от гората, той спря и приклекна. Коул също приклекна вдясно от него. Пред тях се издигаше тъмната пожарна.

— Телефонните кабели минават ей там — посочи дясната част на сградата той. — В офиса на втория етаж има розетка.

— Сетих се нещо — обади се Коул. — Проходът между пожарната и бункера не е отбелязан на чертежите.

— Точно така — кимна той.

— Но защо?

— По очевидни причини. Не са имали никакво желание да кажат на някого за съществуването на резервен изход. Готова ли си? — изправи се той. — Време е да приключваме с това.

— Да вървим — каза тя и раздвижи изтръпналите си крака.