Ден нула

62

Пулър огледа бетонния купол, покрай който минаваха.

— Може би трябва да го превърнете в една от туристическите атракции на Дрейк — подметна той.

— Да бе, как не. Плащаш долар, за да зяпаш бетон.

Коул завъртя волана и навлезе в една от уличките на изоставения квартал, приютявал някога работниците от близкия обект. Повечето от къщите бяха паянтови и готови да рухнат всеки момент, но имаше и такива, които хората бяха ремонтирали, за да ги направят обитаеми. Тя посочи една сграда в дъното на улицата, която беше доста по-голяма от околните.

— Ето къде те водя.

Пулър огледа масивната двойна порта с червена поолющена боя. После изведнъж се досети.

— Това е пожарната, нали?

— Било е пожарна. От по-възрастните съм чувала, че са я затворили малко след построяването на бетонния купол.

— А за какво се използва днес?

Отговорът дойде от колективното боботене на мощни мотори.

— Клуб на почитателите на „Харли Дейвидсън“ — отвърна Коул. — В него членува и Дики Строс. Нарича се „Ксанаду“. Според мен клубът е нещо полезно, защото все пак помага на младежите да не вършат глупости.

— И Тредуел ли е членувал в него? Той също имаше харли. От тук ли тръгва модата на татуировките по целите ръце?

— Не знам за татуировките. Освен това не всички членове имат такива.

— Би било добре да знаем дали Дики и Тредуел са членували в един и същ клуб.

— Все пак току-що разбрахме, че Дики може да е гологлавият, избягал от къщата на Халвърсън. Допреди това нямах никакви причини да го подозирам.

— Може би бандата рокери има нещо общо със смъртта на Тредуел — отбеляза Пулър.

— Това е мотоклуб, а не банда. Повечето членове са възрастни хора, които имат семейства и редовно си плащат сметките.

Колата спря пред входа и двамата слязоха. През отворената врата се виждаше стара пожарна кола с изгнили гуми, а на няколко метра зад нея проблясваше пожарникарската тръба за излизане под тревога. По стените бяха монтирани дървени шкафчета, а пред тях се виждаха купчини стари пожарникарски униформи.

По-навътре бяха паркирани половин дузина редки модели харли. Пулър преброи общо пет човека, двама от които форсираха моторите си, а останалите поправяха нещо по своите.

— Защо тези хора не работят? — попита той.

— Вероятно защото не могат да си намерят работа.

— И затова просто си седят тук и човъркат скъпите си играчки?

— Много от тези мотори са над двайсетгодишни, Пулър. Никой не ги смята за луксозни играчки. Познавам повечето от тези хора. Всички са прилежни и работливи, но какво да правят, като няма работа? Официалната безработица в общината е почти двайсет процента. Някои хора продължават да търсят, а други просто са се отказали.

— Тук ли държат моторите си?

— Понякога. Защо питаш?

— Ти каза, че наоколо живеят скитници.

— Така е, но никой не пипа моторите.

— Защо?

— Защото членовете на клуба им помагат.

— По какъв начин?

— Носят им храна и одеяла, а понякога им намират и работа. Повечето от клуба имат професии — механици, водопроводчици, електротехници, дърводелци. Редовно обикалят къщите и безплатно поправят това-онова.

— Самаряни, а?

— В Дрейк се намират и такива.

Излязоха на двора и поеха по напукания бетон. Неколцина от мъжете извърнаха глави към тях. Дики Строс се появи от някаква ниска сграда, видя ги и се закова на място. Държеше омазнен парцал.

— Хей, Дики — подвикна Коул. — Ела насам да си поговорим.

Дики се обърна и хукна към сградата.

— Спри! — извика след него Коул. — Искаме само да поговорим.

Пулър вече се беше насочил към вътрешността на гаража.

Двама мъже, които работеха по моторите си, му препречиха пътя. И двамата бяха по-възрастни от него и много яки. Бяха завързали цветни кърпи на главите си и гледаха самоуверено. Имаха огромни ръце и набъбнали мускули — като хора, които си вадят хляба с тежък физически труд.

— Отдръпнете се от пътя ми! — заповяда Пулър и им показа значката си. — Веднага!

— Това е частна собственост — небрежно отвърна единият. — Покажи ми съдебна заповед.

— Пуснете го да мине — обади се Коул.

— Искам да говоря с него, нищо повече — каза Пулър.

— А пък аз искам да ти видя заповедта — отсече онзи.

— Този сграда е изоставена.

— На такава ли ти прилича бе, лъскач? — изръмжа другият.

Коул посегна към пистолета си, но в същия момент първият сложи ръка на рамото на Пулър и миг по-късно се просна по очи на циментовия под. От смаяното му изражение личеше, че няма представа как се е озовал там. Приятелят му нададе дрезгав рев и се втурна напред. Със светкавично движение Пулър хвана ръката му и я изви назад и надолу. Мъжът се строполи редом до първия.

— Помръднете ли, ще свършите в болницата! — изръмжа Пулър. — Не се бъркайте в нещо, което не ви влиза в работата!

Двамата покорно останаха на цимента.

Пулър изправи гръб, но в същия момент отгоре му връхлетя Франк — огромният приятел на Дики, който изскочи от тъмната вътрешност на гаража. Носът му беше бинтован, а под очите му все още тъмнееха отоците от скорошното съприкосновение с главата на Пулър. Държеше с две ръце дебела дъска.

— Сега ще си платиш за всичко! — излая той и вдигна дъската над главата си.

В същия миг екна изстрел. Куршумът свирна покрай ушите му и отнесе част от дървото.

Всички се обърнаха. Кобрата на Коул беше насочена в слабините на Франк.

— Искаш ли да имаш деца или не? — заплашително процеди тя.

Франк прикри слабините си с две ръце и бързо отстъпи назад.

Без да губи нито секунда, Пулър се обърна и хукна към задния изход.

Моторът на Дики изскочи иззад ъгъла и се понесе към него. Той беше успял да си сложи каска и това наложи светкавична промяна на тактиката.

Пулър измъкна пистолета си, прицели се и проби задната гума. Моторът поднесе, изхвърли Дики от седалката и се преобърна на седем-осем метра от него.

Две секунди по-късно Пулър сграбчи яката му и го изправи на крака.

— Щеше да ме убиеш! — изскимтя Дики.

— Ако бях гръмнал предната ти гума, да — отвърна Пулър. — Но така само си натърти задника.

Коул се изправи до тях и прибра кобрата в кобура си.

— Абе ти нормален ли си? — кресна тя. — Какви са тези изпълнения?

— Уплаших се — изскимтя Дики.

— Наистина ли си служил в пехотата? — изгледа го Пулър. — Доколкото ми е известно, стандартите в Първа дивизия са твърде високи, за да търпят скапаняк като теб.

— Върви по дяволите!

— Той по дяволите, а ти — в затвора! — отсече Коул.

— За какво?

— Опит за убийство на военен по време на служба. Това е достатъчно, за да останеш на топло доста дълго време — рече Пулър.

— Не съм правил опит да те убия — възрази Дики.

— Така ли? А как ще наречеш намерението си да ме прегазиш с шибания мотор?

— Ти искаше да ме убиеш! — извика Дики и обърна изцъклените си очи към Коул. — Спука ми гумата! Можеше да се пребия!

— Дал си му повод — спокойно отвърна тя. — А сега ми кажи защо хукна да бягаш, след като те предупредихме, че искаме само да поговорим.

— Тоя вече преби Франк. Не искам да имам нищо общо с него, защото е психар!

— Не дрънкай глупости, ако обичаш! — намръщи се Коул. — Защо побягна, Дики?

Младежът не отговори. Дишаше тежко и гледаше в земята. От ожуления му лакът капеше кръв.

— Е, както искаш — промърмори Коул, а после му щракна белезниците и му прочете правата.

— Баща ми ще побеснее! — предупреди я Дики.

— Сигурно, но проблемът си е твой — сви рамене тя. — Ако обаче отговориш на въпросите ни, нещата ще станат много по-лесни.

— Нищо няма да кажа! Искам адвокат! А баща ми със сигурност ще ви даде под съд!

— Ти ли уби полицай Уелман? — рязко попита Пулър. — Ако е така, със сигурност ще получиш еднопосочен билет за затвора, където ще останеш до края на дните си! Жалко, че в Западна Вирджиния няма смъртно наказание.

Лицето на Дики изведнъж стана тебеширенобяло. Кръвта се оттегли от него толкова бързо, сякаш беше спукал артерия.

— Имай предвид, че разполагаме с показанията на свидетел, който те е видял да излизаш от къщата на Халвърсън по времето, когато е бил убит Уелман. А малко по-късно самият аз те видях да бягаш към гората.

— Това не е… — задавено промълви Дики. — Тоя трябва да е превъртял…

— Ти решаваш — сви рамене Пулър. — Но ние разполагаме с показанията на очевидец. Готов съм да се обзаложа, че все си пипнал нещо в къщата. Ще ти направим ДНК-проба и всичко останало. На местопрестъплението открихме доста неидентифицирани отпечатъци и нещо ми подсказва, че част от тях ще се окажат твои. След това е ясно: сбогом, свобода.

— Номерът, който се опита да ни свиеш преди малко, ни дава достатъчно основания да вземем проби от теб — добави Коул.

— Дори и това няма да се наложи — каза Пулър. — Той е служил в армията и там разполагат с неговите пръстови отпечатъци и ДНК-проби.

— Никой не може да ги използва за криминално разследване! — озъби се Дики. — Предоставят ги само в случай че загинеш и трябва да те разпознаят.

— Значи си проверил, а? — усмихна се Пулър. — Това е интересно.

— Никого не съм убивал! — отсече Дики.

— Но си бил в онази къща, нали?

Младежът се огледа. Рокерите се бяха струпали в дъното на гаража и гледаха към тях. Франк и двамата с кърпи на главите изглеждаха доста кръвожадни, но не направиха опит да се приближат.

— Не можем ли да поговорим някъде другаде? — смънка Дики.

— Това е първата умна приказка, която чувам от теб — отвърна Пулър.