Ден нула

26

Мъжът дъвчеше бавно и съсредоточено. Вдигна чашата с кафето, отпи и я остави на абсолютно същото място. След десет секунди отново. Пристигна и закуската на Пулър. Той я изгълта по-бързо, отколкото възнамеряваше. Моментално почувства прилив на енергия от протеините и въглехидратите. Остави пари и стана. Дори не поиска сметката, защото помнеше сумата от предишната вечер.

Взе чашата с кафето и тръгна между масите, без да обръща внимание на втренчените погледи на посетителите.

Слабият мъж с хлътнали бузи също вдигна глава.

— Вие ли сте Хауард Рийд? — попита Пулър.

Мъжът кимна.

— Ще ми отделите ли няколко минути?

Никакъв отговор.

Пулър му показа значката и служебната си карта и седна, без да чака покана.

— Аз съм военен следовател и работя по убийствата, на които сте се натъкнали в понеделник — започна той.

Рийд потръпна и смъкна още по-ниско козирката на шапката си.

Пулър го огледа. Беше със загоряла кожа, болезнено мършав и състарен. Раменете му бяха отпуснати, а езикът на тялото му подсказваше, че се чувства победен от живота и примирен.

— Ще разрешите ли няколко въпроса, мистър Рийд?

Пощальонът отпи поредната глътка кафе и внимателно остави чашата — точно на мястото, на което беше преди малко. Дали пък не страда от обсесивно-компулсивно разстройство, запита се Пулър.

— Добре — каза накрая Рийд.

Това беше първата дума, която произнесе. Гласът му беше тих и дрезгав. Личеше си, че не е от разговорливите.

— Можете ли да ми опишете стъпка по стъпка всичко, като започнете от момента, в който отбихте по алеята пред къщата? Какво видяхте, какво чухте? Или обратното — липсваше ли нещо, което обикновено чувате и виждате? Разбирате ли какво имам предвид?

Рийд вдигна книжната салфетка от масата и избърса устните си. После заговори. Бавно, методично, точно. Пулър беше впечатлен от паметта и наблюдателността му. Вероятно подобни качества се придобиваха след разнасянето на милиони писма и колети по едни и същи места. Човек веднага забелязва нещо, което не се вписва в рутината.

— Бяхте ли виждали Рейнолдс преди това?

— Кого?

— Така се казва убитото семейство — Рейнолдс.

— Ааа…

Рийд обмисли чутото по обичайния начин — бавно и педантично, отпивайки малка глътка кафе.

Пулър забеляза брачната халка на безименния му пръст. Семеен мъж, който закусва навън в пет и половина сутринта? Може би на това се дължеше безнадеждността, която се излъчваше от него.

— Бях виждал момичето. Веднъж, когато оставях пощата, беше на двора. Но мъжа не. Един път, струва ми се, мярнах жената в колата й, разминахме се на улицата.

— А познавате ли Халвърсън?

— Собствениците на къщата?

— Да.

Рийд поклати глава.

— Никога не съм ги виждал. Нямаше да вляза в къщата, ако не ми трябваше подпис на обратната разписка. И тях ли са убили?

— Не. За щастие не са си били у дома. — Пулър помълча известно време, после попита: — А какво стана с пратката?

Чашата спря на сантиметър от устните на Рийд.

— Пратката ли?

— Да. Онази с обратната разписка.

Рийд върна чашата на масата и докосна с пръст изпръхналите си устни.

— Ами занесох я в къщата. — Раменете му потръпнаха, ръцете му се вкопчиха в масата. — И там видях…

— Знам какво сте видели — прекъсна го Пулър. — Но сега ще ви помоля да се концентрирате. Държите пакета в ръце, виждате какво има в дневната, обръщате се и побягвате. Блъсвате вратата толкова силно, че стъклото се чупи в металния парапет.

Тези подробности беше научил от Коул.

— Ще трябва ли да плащам вратата? — разтревожено го погледна Рийд. — Не съм искал да я счупя, но никога през живота си не бях виждал подобна гледка. И се моля на Бога това да не се повтори.

— Не се тревожете за вратата, съсредоточете се върху пакета. До Халвърсън ли беше адресиран?

— Да — кимна Рийд. — Така пишеше.

Пулър умишлено замълча. Искаше мъжът насреща му да си представи пратката. Човешкият ум е странна машинка. Дай му достатъчно време, и той непременно ще ти поднесе нещо неочаквано.

Очите на Рийд леко се разшириха.

— На пратката имаше щемпел R — каза той.

— Препоръчана?

— Да, поща, която се доставя само срещу подпис. — Ръцете му се плъзнаха по покривката и опряха в празната чиния. Вече не изглеждаше безнадежден, а по-скоро мобилизиран. Вероятно за пръв път от години, каза си Пулър.

— Може ли да не е била предназначена за Халвърсън, а само адресирана до тях? — подхвърли той. — Нямаше ли и друго име в скоби, например Рейнолдс? Единствено те са обитавали тази къща.

Рийд вдигна очи към тавана и се замисли. Пулър зачака търпеливо. Сега не биваше да нарушава концентрацията му. Отпи глътка от чашата си и се намръщи. Кафето му отдавна беше изстинало. Той бавно огледа масите. Повече от половината глави бяха обърнати към тях.

Дори не помръдна, когато видя момчето с татуировката. Дики Строс седеше в противоположния край на салона. Беше в компанията на изключително едър мъж, който носеше риза с дълги ръкави, покриващи евентуалните татуировки. И двамата го наблюдаваха, макар и прикрито. Тоя Дики май отдавна е забравил всичко научено в армията, рече си Пулър и отново се обърна към Рийд, който го гледаше втренчено.

— Не мога да си спомня — извинително промълви той. — Съжалявам. Но онова R си го спомням съвсем ясно.

— Добре, няма значение. Кажете ми нещо за пакета. Голям, малък?

— Беше с размерите на стандартен лист хартия.

— Ясно. А спомняте ли си името на подателя или мястото, откъдето е бил изпратен?

— В момента не, но може би ще успея да разбера.

Пулър извади визитката си и я плъзна по масата.

— Можете да се свържете с мен на всеки от тези телефони или имейли — поясни той, замълча за миг, после попита: — А помните ли какво се случи с пратката, когато побягнахте?

Рийд извърна глава от чинията пред себе си. Изражението му беше такова, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Ами… Трябва да съм я изпуснал някъде…

— В къщата? Навън? Сигурен ли сте, че не е в пощенската кола?

— Не е в нея — поклати глава Рийд, замисли се за момент и добави: — Трябва да е останала в къщата. Спомням си, че когато побягнах, тя вече не беше в ръцете ми. Да, спомням си го съвсем ясно.

— Добре. Все ще изскочи отнякъде. Нещо друго да кажете?

— Не знам. В смисъл, че никога досега не ми се е случвало такова нещо. Не мога да преценя кое е важно и кое не.

— А да сте забелязали нещо необичайно в насрещната къща?

— Къщата на Тредуел?

— Да. Живял е там с Моли Битнър. Познавате ли ги? — В доклада на Коул беше отбелязано изявлението на пощальона, че не познава лично никого в квартала, но Пулър искаше да го чуе със собствените си уши.

— Не — поклати глава Рийд. — Знам го само по име, защото все пак съм пощальон. Получава куп списания за мотоциклети. Има харли, което паркира отпред.

Пулър се размърда в стола си. Не можеше да определи дали човекът насреща му вече е научил за смъртта на Тредуел и Битнър.

— Нещо друго? — попита той.

— Нищо необичайно. Искам да кажа, че аз просто доставям пощата. Проверявам адреса, пускам я в кутията и си тръгвам.

— Разбирам, мистър Рийд. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Той потупа с показалец визитката на масата. — Моля да ми се обадите, когато научите името на изпращача.

Пулър се изправи, а Рийд вдигна глава.

— Светът е пълен с лоши хора — промърмори той.

— Май сте прав, сър.

— Знам го отличен опит.

Пулър спря поглед върху лицето му и зачака.

— Да, знам го от личен опит — повтори Рийд, разкриви устни и с усилие добави: — У дома имам една такава!

Минута по-късно Пулър беше навън. Дики Строс и едрият му приятел го последваха, както и очакваше.