Ден нула

76

Пулър се отби за малко в мотела и пое към дома на Коул. Тя го посрещна на вратата и го поведе към кухнята.

— Имам бира, искаш ли?

— Не, не ми се пие.

Седнаха срещу прозореца, който гледаше към задния двор. Беше горещо и влажно, а климатикът на стената не вършеше повече работа от онзи в мотела.

— Отскочих до работното място на Тредуел — започна Коул. — Колегите му твърдят, че от склада не липсва нищо. Нямат представа откъде са се появили следите от волфрамов карбид в къщата му, тъй като изобщо не работят с подобни вещества.

— Значи нищо, така ли?

— Нищо.

— Аз открих причините за съществуването на лабораторията за метамфетамин.

— Какви са?

Той разказа какво е намерил в сградата на пожарната.

— По дяволите! — възкликна тя. — Значи клубът „Ксанаду“ се занимава с разпространение на дрога?

— Така изглежда — кимна Пулър. — Но това не ни помага с нищо, а времето тече.

— Какво искаш да кажеш?

Той й предаде част от разговора си с Джо Мейсън. За газопровода под управлението на Трент, за атомната електроцентрала, която по всяка вероятност бе истинската мишена на терористите. Накрая спомена и за финансовите проблеми на Роджър Трент.

Тя го изслуша, остави бирата си на масата и се облегна назад.

— Не знам какво да кажа. Джийн никога не е споменавала, че имат парични проблеми. Какво по-точно сподели с теб?

— Според мен беше момент на слабост. Аз не съм член на семейството. Може би не е искала да те безпокои, а може би просто се срамува да признае, че отново я заплашва бедност.

— Искаш ли да хапнем нещо? Изведнъж огладнях!

— Не е време за ядене, Коул. Разполагаме с по-малко от два…

— Трябва да правя нещо, Пулър — прекъсна го с треперещ глас тя. — Нещо нормално, например да приготвя сандвичи. Иначе ще полудея! Никога не съм допускала подобен развой на събитията. Такива гадории не могат да се случват в градчета като Дрейк!

— Добре, добре. Нека ти помогна.

Направиха сандвичи с пуешко и кисели краставички. Захапаха ги на крак, направо пред печката.

— За какво си мислиш? — тихо попита тя.

— Стрелецът е знаел какво прави — замислено отвърна той. — Първокласна пушка, отлично подбрани муниции. Избира добра позиция, ликвидира мишената и почти успява да изчезне. Аз го изпреварих донякъде по случайност и благодарение на малко късмет, въпреки че се смятам за експерт в издирването и проследяването. Партньорът му също беше добър. Не колкото мен, но все пак добър.

— Скромен си.

— По-скоро съм реалист — отвърна Пулър. — Подценяването и надценяването на собствените качества могат да бъдат фатални. В тази област със сигурност има и по-добри от мен, но този не беше от тях.

— Добре, ясно.

— Да приемем, че Дики, Тредуел и Битнър са се занимавали с разпространение на метамфетамин. Вече споменах, че Дики ми направи впечатление на човек, който е притиснат до стената. Очевидно се стремеше да запази в тайна дейността си на наркодилър, но междувременно се беше сблъскал с нещо много по-сериозно.

— Ти каза, че тази вечер сте имали среща. Предполагаше ли какво щеше да ти докладва?

Коул стана, извади от хладилника две бутилки „Диър Парк“ и му подаде едната.

— Не. Може би нищо важно. Аз бях инициатор на срещата.

— Газопровод и атомна електроцентрала — промълви тя. — А ние разполагаме само с два дни. Това е лудост, Пулър. Пълна лудост.

— Едва ли има значение как ще го наречем.

— Трябва да повикаш на помощ тежката артилерия.

— Опитах, Коул. Но важните клечки отказаха.

— Значи просто са решили да ни пожертват?

— Не знам какво да ти кажа — промълви той. — Наистина не знам.

— Аз все пак трябва да направя нещо — тръсна глава тя.

— Какво?

— Да съобщя на Бил Строс за смъртта на сина му.

— Ще дойда с теб.

— Не е нужно.

— Напротив, нужно е.

Надигнаха се едновременно и тръгнаха към вратата.