Ден нула

27

Пулър раздрънка връзката ключове в джоба си, облегна се на колата и зачака.

Дики и приятелят му спряха на няколко крачки.

— С какво мога да ви услужа? — попита Пулър.

— Не беше УР, не съм разжалван — подхвърли Дики.

— Хубаво, че ми казваш. Знаеш, че няколко почуквания по клавиатурата са достатъчни, за да направя справка в централния армейски архив. Какво беше всъщност?

— Раздяла по взаимно съгласие.

— Защо?

Дики погледна приятеля си, който не откъсваше очи от лицето на Пулър.

— Лично е. И нямаше нищо лошо.

— Освен това не е твоя работа, по дяволите! — добави горилата.

— И така, с какво мога да ви помогна? — повтори Пулър.

— Чух, че Ерик Тредуел е убит.

— Познаваш ли го?

— Да.

Пулър се загледа в татуировката му.

— Къде ти направиха това?

— Тук, в града.

— И Тредуел има същата.

— Не е съвсем същата. Но аз я използвах като модел за моята.

— Защо?

— А защо не?

— Това не е отговор.

Горилата направи крачка напред. Беше по-висок от Пулър поне с два-три сантиметра и тежеше най-малко десет килограма повече. Приличаше на бивш защитник от отбор по американски футбол. Недостатъчно добър за професионалист, но такъв, който спокойно би могъл да изкара колежа на пълна стипендия.

— Това е отговорът му! — отсече той.

— А ти кой си? — спокойно го огледа Пулър.

— Франк.

— Не говоря с теб, Франк. Говоря с Дики.

— Може би ще размислиш.

— Не виждам причини да го правя.

Франк извади ръце от джобовете си и ги сви в юмруци. Пулър моментално зърна какво държи, въпреки опитите му да го скрие.

— Виждаш ли тия юмруци? — изръмжа Франк и ги вдигна пред тялото си.

— Нищо особено, Франк — отвърна Пулър, отлепи се от колата и му показа празните си ръце. — Нищо особено.

— Знам, че имаш пищов — каза Франк. — Видях го в „Яслата“.

— Няма да ми потрябва.

— Тежа с петнайсет кила повече от теб.

— По-скоро с двайсет и пет.

— Хубаво. Значи разбираш за какво става въпрос.

— Я по-спокойно, момчета — обади се нервно Дики и хвана ръцете на приятеля си. — Недей, Франк. Не си струва.

— Послушай го, Франк — спокойно добави Пулър. — Не искам да те нараня. Но без колебание ще го направя, ако предприемеш каквото си намислил. Въпросът е само доколко сериозно ще пострадаш.

Франк презрително изсумтя.

— Мислиш, че можеш да сриташ когото пожелаеш само защото си военен? — предизвикателно рече той.

— Не, но със сигурност мога да сритам твоя задник.

Франк замахна с дясната си ръка, но Пулър се стрелна напред и темето му се заби в лицето на дебелака. Както можеше да се очаква, черепът му се оказа доста по-твърд от носа на Франк. Сто и трийсет килограмовата горила политна назад с окървавено лице. Със същото движение Пулър сграбчи лявата му ръка и силно я изви зад гърба му. Препъна го с крак и тежкото тяло политна назад. Пулър приклекна заедно с него и подложи длан под главата му, за да омекоти удара в бордюра.

Пръстите му изтръгнаха фишека монети от четвърт долар, който Франк стискаше в шепата си. Хвърли го на тротоара и бавно се изправи. Притиснал с длани окървавения си нос, Франк направи опит да стане на крака, но подметката на Пулър го натисна обратно.

— Не мърдай! — извика той и се обърна към Дики. — Иди в „Яслата“ и донеси торбичка с лед! — Младежът не помръдна. — Веднага! Или искаш да те хвърля през витрината за по-добра начална скорост?

Дики се обърна и хукна към заведението.

— Не биваше да правиш това, копеле мръсно! — простена между окървавените си пръсти Франк.

— И ти не биваше да замахваш с тоя фишек.

— Мисля, че носът ми е счупен.

— Наистина е счупен. Но това не ти е за пръв път. Извит е наляво, с издут хрущял. Подобни травми се получават от защитна маска по време на мач. За съжаление не са ти го наместили както трябва и ти е зараснал накриво. Сега обаче имаш възможност да ти го направят по-добре.

Дики се върна с кубчета лед, увити в кърпа. Пулър извърна глава към ресторанта. Повечето клиенти се бяха струпали пред витрините и ги зяпаха.

Дики му подаде леда.

— Дай го на приятеля си, не на мен — отстъпи крачка назад Пулър.

Франк пое кърпата и я притисна към носа си.

— Какво става тук, по дяволите?

Сам Коул беше свалила страничното стъкло на полицейската кола, спряла безшумно до тротоара. Беше в униформа. Когато слезе, коланът й не издаде никакъв звук.

Очите й се спряха върху Франк, после се изместиха към фишека с монети на тротоара.

— Ще ми обясни ли някой какво става тук? — попита тя, местейки поглед от Пулър към Дики и обратно. — Кой кого нападна?

Пулър изчака някой от двамата да отговори, но те мълчаха.

— Момчето се подхлъзна и си удари носа — отвърна той. — А Дики отиде да му донесе лед.

Коул се завъртя към Дики с въпросително вдигнати вежди.

— Така беше — смотолеви той.

— Ти какво ще кажеш? — надвеси се тя над Франк.

— Същото, госпожо — изфъфли Франк и бавно се надигна на лакът.

— А този фишек с монети просто е изпаднал от джоба ти?

— От джоба на ризата, след като падна — уточни Пулър. — Чух го да споменава, че отива в обществената пералня. Това обяснява монетите.

Коул протегна ръка на Франк и му помогна да се изправи.

— По-добре иди да те прегледат — посъветва го тя.

— Да, госпожо.

Двамата младежи им обърнаха гръб и започнаха да се отдалечават.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Пулър.

— Готова съм да те изслушам! — отсече тя.

— Искаш да кажеш, че съм излъгал?

— Тоя тип не се е подхлъзнал. Изглежда така, сякаш го е блъснал камион. А фишекът с монети е бил в ръката, с която е замахнал към теб.

— Догадки и предположения — поклати глава Пулър.

— Тук обаче виждам и едно безспорно доказателство — леко докосна челото му тя. — Кръв, която вероятно е негова, защото рана няма. Това означава, че той е замахнал, а ти си му набил една глава. Искам да знам защо.

— Беше недоразумение — каза Пулър и изтри кръвта с ръкава си.

— За какво?

— За личното пространство.

— Започвам сериозно да се ядосвам!

— Това са дреболии, Коул. Малко градче, естествена неприязън към външни хора. Ти ще си първата, която ще предупредя, ако нещата се окажат по-сериозни.

Тя не изглеждаше убедена, но замълча.

— Нали трябваше да се срещнем на местопрестъплението? — подхвърли Пулър.

— Станах рано и си помислих, че може би ще си тук.

— Побъбрих си с шефа ти.

— С шериф Линдеман?

— Беше в „Яслата“. Поиска помощ за справяне с медиите и я получи.

— Благодаря.

— Има много добро мнение за теб.

— И аз за него. Той ми даде шанс в професията.

— Беше споменала, че преди да дойдеш тук, си служила в щатската полиция…

— Идеята беше негова. Каза, че с такъв стаж нищо не може да ми попречи да получа постоянно място в Дрейк.

— Но не той взема решенията за назначаване, нали?

— Взема ги окръжната комисия, а тя се състои само от мъже. Повечето от тях все още живеят в деветнайсети век и представата им за ролята на жената се изчерпва с бременността и готвенето.

— Поговорих и с пощальона.

— С Хауард Рийд? — вдигна вежди тя.

— Същият — кимна Пулър. — Още е вътре и довършва закуската си. Каза, че е зарязал пратката някъде в къщата. Просто я е захвърлил. Била адресирана до Халвърсън, но по всяка вероятност истинският получател е бил член на фамилията Рейнолдс. Предполагам, че сте я прибрали…

— Не, нищо такова не сме открили — озадачено каза Коул.

Очите й срещнаха втренчения му поглед.

— Не се ли запитахте каква е била причината за появата на пощальона?

— Каза, че му трябвал подпис за нещо, а аз си помислих, че… — Гласът й заглъхна, бузите й поруменяха. — Господи, каква глупост! Прецакала съм нещата!

— Ти твърдиш, че не сте открили пакет в къщата, но пощальонът казва, че го е захвърлил именно там.

— Може би точно за него са се върнали онази вечер.

— Но твоите хора са разполагали с целия ден преди това. Защо не са го открили?

— Да вървим да потърсим отговора, Пулър — отсече Коул. — Още сега!