Ден нула

87

Първата част от операцията протече гладко. Влязоха в пожарната от задната врата след неговата кратка и абсолютно безшумна интервенция върху ключалката.

— В армията ли усвои тези умения? — тихо попита Коул.

— Това са част от уменията за водене на бой в населени места — отвърна той.

Поеха по стълбите към втория етаж веднага след като се увериха, че долу няма нищо, което диша. Пулър изгуби десетина минути, за да свърже кабела към розетката. После извади от раницата си апарат с размерите на голяма тухла, наподобяващ стар модел сателитен телефон.

— Къде откри тази антика? — учуди се Коул.

— В армията. Те не изхвърлят нищо.

Той свърза другия край на кабела с апарата, натисна едно копче и го приближи до ухото си.

— Имаме сигнал.

Спуснаха се обратно и спряха пред редицата шкафчета, за които беше споменал Дейвид Ларимор. Всички бяха заключени и изглеждаха така, сякаш никой не ги е докосвал след закриването на обекта.

— Време е за карнавалното облекло — каза той и извади от раницата си два гащеризона за радиационна защита.

— Човекът каза, че периодът на полуразпад на плутония е двайсет и четири хиляди години — отбеляза Коул.

— Вярно е — кимна той и й подаде единия гащеризон.

— Каза още, че тези неща едва ли ще ни предпазят от облъчване…

— Тези „неща“ са много по-добри от всичко, с което са разполагали през шейсетте — отвърна Пулър. — Но ако искаш, може да останеш тук и да ми пазиш гърба. Това май е по-добре, отколкото да се спускаш с мен.

— Не говори глупости! — каза тя и започна да навлича гащеризона. — Приличаме на астронавти преди лунна разходка.

— Това може би не е далеч от истината.

Пулър насили вратичката на последното шкафче и натисна капака, замаскиран в горната му част, който се отмести, и той бързо напипа ръчката зад него. Надяваше се, че механизмът все още работи.

Нещо изщрака, лъхна го застоял въздух и шкафчетата се отлепиха от стената с пронизително скърцане. Той въздъхна от облекчение. Скърцането доказваше, че механизмът най-вероятно е бил използван отдавна, може би през шейсетте. Явно противникът беше проникнал в обекта през шахтата.

Коул насочи фенерчето си в дупката. Тесни стълби се спускаха надолу в мрака.

— Изглеждаш разочарована — подхвърли през маската си Пулър.

Тя стреснато вдигна глава.

— Май се надяваше да няма как да влезем, а?

— Може би — призна тя.

— По-добре е да се изправиш срещу страха си, вместо да бягаш от него.

— А ако не можеш да го победиш?

— Тогава е по-добре да си мъртъв.

Пулър измъкна от раницата си два прибора за нощно виждане и й подаде единия.

— Долу със сигурност ще е непрогледен мрак — поясни той. — Без това няма да виждаш нищо. Ще ти покажа как се използва и бързо ще свикнеш. Ще използваме фенерчетата едва след като се уверим, че сме сами. Ако нещо се случи с мен, с този прибор ще се върнеш обратно по най-бързия начин.

— Ако с теб се случи нещо, то най-вероятно ще се случи и с мен — каза тя.

— Не е задължително — поклати глава Пулър. — Трябва да използваме шансовете си така, че един от нас задължително да оцелее.

Обясни й как действа приборът, нахлузи го на главата й и нагласи окулярите върху прозрачната маска. После го включи.

— Приеми, че си издържала изпита и вече имаш сертификат за ползване — обяви той, после включи собствения си прибор, нахлузи го на главата си и й подаде макарата. — Развивай я след себе си, ако обичаш.

— Избрах най-дългия кабел, който намерих — каза тя. — Дано да ни стигне.

— Трябва да се справим с екипировката, с която разполагаме. Ако кабелът се окаже къс, ще измислим нещо друго.

Тя кимна и го последва по стълбите.

Той намали яркостта на прибора си, защото зеленото сияние го караше да се чувства като в мръсен аквариум. Стълбите свършиха. Озоваха се в дълъг бетонен коридор, боядисан в жълто. Малко след като прекосиха половината от него, Пулър видя силуета на някакво тежко съоръжение. Спря на място, потупа Коул по рамото и й го показа.

— Онова там трябва да е системата за филтриране на въздуха.

Тя го докосна, за да покаже, че е разбрала.

Инсталацията беше огромна, сложна и вероятно много модерна за своето време. Пулър беше очаквал нещо подобно, въпреки че тя не фигурираше на архитектурните планове. Огромен вентилатор, два пъти по-висок от него, който несъмнено щеше да ги затрудни. Слава богу, че нямаше начин да се задейства. Той се извърна странично, за да се промъкне покрай него, и подаде ръка на Коул. Внимаваха телефонният кабел да не се закачи за някое от витлата. Прекъсването на връзката с външния свят можеше да се окаже фатално, защото джиесемите нямаха обхват под еднометровия бетонен похлупак. Пулър пусна кабела ниско по земята, така че да докосва само заоблената метална основа на вентилатора.

Изминаха още трийсетина метра. Според изчисленията на Пулър трябваше да са съвсем близо до целта. Той намести раницата си и измъкна предния МП от кобура на колана си. А автомата на гърдите си можеше да използва, без да прибягва до излишни движения. Обърна се назад и видя кобрата в ръцете на Коул.

Вътрешността на обекта беше достатъчно просторна, за да не се стига до евентуални сблъсъци от упор, а МП5 притежаваше унищожителна мощ в престрелките от близко разстояние. Но ако някъде наоколо дебнеше снайперист с прибор за нощно виждане като техните, те бяха обречени.

Преодоляха още две препятствия и се озоваха в огромно пространство, в което цареше пълен мрак. Оставаха им около стотина метра кабел и той се надяваше, че ще им стигнат. Пристъпи надясно и зае позиция зад дълга метална маса. Коул се промъкна зад него. Въздухът бе пропит от миризма на плесен. Бетонният купол явно не беше в състояние да спре влагата.

Пулър огледа стените. Високи, без прозорци, изградени от тухли. Таванът беше на десетина метра над тях, солиден и осеян с луминесцентни осветителни тела. Според архитектурните планове над него имаше още етажи. Там вероятно се бяха помещавали канцеларии и други административни помещения. Но по всичко личеше, че това е основната работна зала.

— Ще започнем претърсването сектор по сектор — обяви през маската си той.

— Какво конкретно ще търсим?

— Всичко, което диша, плюс двесталитрови варели с оловно покритие и предмети, на които мястото им не е тук.

— Какви по-точно? — нетърпеливо попита Коул.

— Всичко, което изглежда ново. Ти тръгваш наляво, а аз — надясно. Ще се срещнем в центъра. — Той бръкна в раницата и й подаде портативна радиостанция. — Ще работи, защото не й трябва сателитна връзка. Но имай предвид, че всеки може да те чуе, защото няма никакви вградени защити.

Пулър ги откри трийсет минути по-късно.

Пет на брой. Не можеше да определи дали са с оловно покритие, но се надяваше да е така. От по-близко разстояние се виждаше, че варелите са почти изцяло обрасли с мъхове и лишеи. Можеше само да се надява, че не са пробити. Иначе вероятно вече щеше да е мъртъв. Наведе се над най-близкия и изтърка плесента от метала. Отдолу се показа син череп с кръстосани кости.

Уран.

Следващият варел имаше същата маркировка. Побутна го, но той не помръдна. Вероятно беше пълен, но тежестта можеше да се дължи и на оловното покритие. Капакът беше запечатан и с плътен слой плесен отгоре. Очевидно не беше отварян в продължение на десетилетия. Двата следващи варела бяха маркирани с червени черепи.

Плутониеви пити. Капаците на варелите не помръдваха. Дотук добре.

Последният варел също беше маркиран в червено. Но капакът беше отворен. Направи една-две крачки към него и спря. После се престраши и надникна вътре.

Варелът беше празен. Плутоният липсваше.

Това вече беше катастрофа.

Миг по-късно забеляза и нещо друго. Върху циментовия под, в непосредствена близост до варелите, личаха шест еднакви кръга. Не беше трудно да отгатне, че на това място бе имало още шест варела, пълни с уран или плутоний. Но вече ги нямаше.

Включи радиостанцията си.

— Открих материалите. Един от варелите с плутоний е празен, а други шест липсват.

Апаратът в ръцете му пропука.

— И аз открих нещо — докладва Коул. Гласът й издайнически потрепваше.

— Хей, добре ли си?

— Аз… Ела тук! Намирам се в източната част, на около сто метра от мястото, където се разделихме.

— Какво откри, Коул?

— Роджър. Открих Роджър Трент.