Денят на Апокалипсиса

10

Двата хеликоптера AH-64 „Апачи“ пристигнаха над селото една минута след началото на щурма. Единият започна да кръжи отгоре, докато другият отиде да вземе под охрана пистата. Двата щурмови хеликоптера носеха общо сто и двайсет ракети, шестнайсет снаряда „Хелфайър“ за борба с бронирани цели и трийсетмилиметрови оръдия в носовата част. В допълнение към огневата им мощ те бяха оборудвани с най-съвършените уреди за навигация, управление на огъня и средства за противодействие на радарите. Те бяха алтернативата на генерал Харли, тъй като не можеше да разчита на въздушни подкрепления от самолети.

Хеликоптер „Пейвхоук“ — модернизирана версия на „Блекхоук“, се появи от планинския проход и прелетя над селото на достатъчно разстояние от земята, за да е извън обсега на гранатометите РПГ. Въпреки това можеше да бъде поразен със зенитни оръдия или преносими ракети земя-въздух. По време на инструктажа им показаха разузнавателни фотографии на монтираните върху пикапите зенитни оръдия и ги нарекоха кодово „техника“. Също така ги предупредиха, че е много вероятно противникът да разполага с ракети земя-въздух.

Тъй като нямаха желание да си имат работа нито с оръдията, нито с ракетите, двамата пилоти продължиха да летят високо над селото и направиха остър завой, за да се върнат и свалят товара си. Докато се спускаха към открития терен, пилотът не изпускаше от очи едно парче земя, чиито координати бяха вкарани в бордовия компютър, и в инструментите, отчитащи скоростта и височината на машината. Помощник-пилотът оглеждаше хоризонта и нервно хвърляше по едно око към системата за предупреждение за ракетен обстрел. Макар че видимостта беше добра, бордовите стрелци оповестиха с викове кацането и обходиха с поглед терена за враждебни елементи.

Хеликоптерът се приземи на откритото поле и избълва десетчленния Специален тактически ескадрон на ВВС. Командосите, понесли на гърба си петдесеткилограмови раници, веднага се затичаха и след като се разпръснаха на известно разстояние, залегнаха плътно на земята и заеха отбранителни позиции. „Пейвхоук“ се издигна отново и бавно набра височина в разредения планински въздух.

Щом хеликоптерът достигна безопасен таван, ескадронът се зае за работа. Четирима души тръгнаха към главния път, за да го вземат под контрол и да прережат телефонните линии. Останалите се консултираха с портативните си компютри за спътникова навигация и прецизно започнаха да поставят инфрачервени навигационни светлини по полето. В другия край, на малко повече от километър, се водеше сражение и те го чуваха. Пукотевицата и автоматичният огън допълнително ги мотивираха да привършат със задачата си колкото е възможно по-скоро.

Бяха към края на работата си, когато чуха някакъв тропот в далечината. Шумът се усилваше и наподобяваше препускащо стадо. После земята под тях се разтрепери. Шестимата бързо поставиха оставащите светлини и се затичаха към сборния пункт, където бяха оборудвали помощната станция и откъдето щяха да ръководят кацането.

Хеликоптерът на генерал Харли се озова над селото и закръжи на височина деветстотин метра. Рап беше затворил очи, притиснал слушалките към ушите си, за да чува старши сержант Кориган и неговите хора. Вече имаше противоречиви доклади за броя на пленените — двама или трима от големите клечки. Той щеше да е крайно доволен, ако заловят всичките трима, но дори да се окажеше, че единият от тях е убит по време на операцията, а другите двама са живи, Рап в никакъв случай нямаше да лее сълзи.

Бяха минали едва пет минути от операцията, а от движението долу беше очевидно, че селото се е разбудило. Както бяха предположили, това далеч не беше спокойно мирно селце, Рап отвори очи и погледна екрана пред себе си. Тънкият рог на луната сияеше в безоблачното небе. Системите за нощно виждане показваха сравнително ясни картини. Позицията на старши сержант Кориган беше отбелязана в центъра на екрана. Рап разпозна противниците, тичащи към него от всичките четири посоки. Броят им още не пораждаше тревога, но само засега. Ако врагът не хвърлеше някакви тежки сили срещу тях, Кориган и екипът му не би трябвало да изпитват трудности при задържането на терена до пристигането на подкрепленията.

Движение в левия край на екрана привлече вниманието на Рап. Още не беше разпознал какво е това, когато въздушният командир на мисията, седнал срещу него, заговори с леко разтревожен глас:

— Хищник едно, една „техника“ се приближава до позицията на Екип едно… неутрализирайте я веднага.

Един „Блекхоук“ и шест масивни, издължени хеликоптера MH-47E за специални операции се насочваха към долината по различен от този на първата партида път. Натоварени догоре, големите хеликоптери бяха твърде уязвими, за да рискуват да летят директно над селото, без да знаят с какви сили и средства разполага врагът. Пилотите трябваше да изминат близо двайсет километра повече по кръгова траектория, за да достигнат целта, но никой от тях не се оплакваше.

Грохотът на витлата и мощните им турбинни двигатели разтресе цялата долина и изпрати ясен сигнал на обитателите на селото, че се задава страшна сила. Благодарение на Специалния тактически ескадрон от ВВС пистата за кацане беше осветена като коледна елха с инфрачервените стробоскопски светлини, които ярко блестяха на екраните за инфрачервено виждане на хеликоптерите.

Първи тръгнаха да се приземяват два от големите хеликоптери, чиито задни рампи вече бяха свалени. Само за секунди две Пустинни патрулни коли (ППК), подобни на бъгита, слязоха от рампите и се устремиха по неравното поле в търсене на пътя, който води към селото. Ниските бъгита развиваха скорост до сто и трийсет километра в час и можеха да бъдат оборудвани с разнообразно по вид мощно въоръжение. Всяка от колите имаше екипаж от трима военноморски „тюлени“ — шофьор, командир и стрелец, който седеше на извисена платформа зад тях.

За сегашната мисия ППК бяха въоръжени с големи 50-калиброви картечници, 40-милиметрови гранатохвъргачки, 7,62-милиметрови картечници и с по две противотанкови ракети AT4. Товарните платформи отстрани на колите бяха натъпкани с допълнителни боеприпаси и можеха да се приспособят за носенето на носилки с ранени. Колите бяха мощно оръжие на открит терен, но в населени райони бяха уязвими. Липсваше им бронирана защита и затова тази нощ щяха да се придържат към тактиката „удряй и бягай“, за да не дават на врага да се опомни, докато пристигнат основните сили.

След като двете ППК изчезнаха в нощта, два джипа ATV с прикачени ремаркета слязоха по рампите на хеликоптерите „Чинук“. Ремаркетата бяха натоварени със сандъци с най-различна екипировка. Джиповете се отдалечиха от пистата и се насочиха в зададения им район, за да оборудват команден пост и няколко минохвъргачни позиции. Дванайсет рейнджъри, тежко въоръжени и натоварени, се стремяха да не изостават от колите, тичайки по полето.

Двете машини „Чинук“, разтоварили хората и техниката, се вдигнаха във въздуха, за да направят място за техните събратя, които вече захождаха за кацане. Четири от големите зелени транспортни хеликоптери нарушиха формацията в колона и един по един заеха отредените им на земята зони. При първия досег със земята от задните рампи на машините се изсипваха рейнджъри, които групово се насочваха към различните сборни пунктове. Картината изглеждаше хаотично за непосветения, но всъщност представляваше дирижирано и високо организирано бойно разгръщане на тренирана рота рейнджъри.

Те бяха истинският чук, с който генерал Харли възнамеряваше да удари по укрепения пункт, за да извади оттам талибаните и терористите от „Ал Кайда“. Рейнджърите принадлежаха към 2-ри батальон на 75-ти полк „Рейнджър“. Ротата беше пристигнала в Афганистан на ротационен принцип преди четири месеца и вече беше участвала в достатъчно реални бойни акции.

Те бяха обучени да се бият във всякаква среда, климат и релеф. Перфектни бяха в провеждането на така наречените мисии за пряко действие — завземане на летища, ключови обекти или градове. С помощта на мобилна огнева мощ, гъвкавост и скорост рейнджърите се специализираха да побеждават многократно превъзхождащ ги по численост противник. Именно за подобно нещо мислеше да ги използва и генерал Харли.