Денят на Апокалипсиса

39

Пилотите на самолета „Гълфстрийм III“ форсираха двигателите, за да стигнат в Чарлстън възможно най-бързо. Когато накрая самолетът кацна точно преди 6:30 часа сутринта местно време, двама изключително притеснени агенти от ФБР вече ги чакаха на летището. Първият, който слезе по трапа, беше Деби Ханусек, командирът на екипа. Четирийсет и две годишната физичка и майка на три деца забързано мина по стъпалата и отиде при агентите.

Ханусек беше висока едва метър и петдесет, с къса кестенява коса. Носеше най-обикновени джинси и бяла тениска. Маниачка на тема фитнес и състезателка по маратонско бягане, тя огледа двамата великани по метър и осемдесет и се ръкува с тях. Бяха облечени в сините якета на ФБР, сякаш току-що излизаха от академията на Бюрото в Куонтико, Вирджиния.

Запознанството мина бързо. Ханусек ги погледна право в очите и силно стисна ръцете им. Когато шестимата от екипа й слязоха от самолета, натоварени с екипировка, тя се обърна към агентите:

— Момчета, бихте ли ми направили една услуга?

— Да… разбира се — отвърна единият от тях.

— Махнете тези якета, както и вратовръзките.

Двамата се спогледаха неловко, след което единият попита:

— Сериозно ли говорите?

— Били ли сте изобщо на докове досега?

Двамата кимнаха.

— И колко хора сте видели да се разхождат в якета на ФБР и вратовръзки?

Този път никой от тях не реагира.

— Целта тук е да останем колкото се може по-дълго незабелязани, да не се набиваме на очи. Да отидем и да открием оная проклетия, преди да са разбрали, че сме тук. Схванахте ли?

Великаните кимнаха.

— Добре тогава. Хайде да се товарим и да потегляме към доковете.

Членовете на Екипа за търсене и реагиране натовариха оборудването си в задната част на големия черен джип шевролет „Събърбън“ и в багажника на форда „Краун Виктория“, след което всички насядаха по колите и се отправиха към морето.

Дик Шойър погледна към площадката през бинокъла. Двама митничари се приближаваха до „Мадагаскар“. Той стоеше на наблюдателната площадка на триетажна сграда, недалеч от мястото, където беше закотвен корабът. С него бяха началникът на пристанището, шефът на пристанищната полиция, директорът, отговарящ за митническия и граничния контрол в пристанището и командващият офицер на местното подразделение на Бреговата охрана. Шойър им беше дал ясно да разберат, че никой човек или предмет не трябва да напуска кораба без разрешението на Вашингтон.

Като стандартна превантивна мярка полицай от пристанищната полиция беше поставен на пост, за да са сигурни, че никой няма да се качи или слезе от кораба без тяхно знание. Служителите от митницата минаха покрай полицая и се качиха по трапа към вътрешността на гигантския кораб. Те имаха заповед да открият точното местонахождение на въпросния контейнер, след което да протакат колкото се може по-дълго, за да спечелят време. Докато не пристигне Екипът за търсене и реагиране.

След двайсет изпълнени с напрежение минути те се обадиха по радиостанцията на началника на пристанището и докладваха, че интересуващият го контейнер е затрупан най-отдолу. След консултации с един от докерите беше пресметнато, че ще разчистят терена за не по-малко от един час, ако използват два крана, и четирийсет минути, ако използват три. Шойър проведе бърз разговор по телефона с Макмахън от Вашингтон, който на свой ред попита Раймър от Министерството на енергетиката как да постъпят. Раймър им отвърна, че хората му най-лесно ще оценят ситуацията, ако имат достъп до всичките четири страни на контейнера. Когато все пак Макмахън го притисна да даде някакво разумно предложение, Раймър му каза да свали контейнера, за да е готов, когато пристигне екипът му.

Два от гигантските кранове на стойност по шест милиона долара оживяха почти едновременно. След потвърждение, че Екипът за търсене и реагиране е кацнал във военновъздушната база, в действие влезе и третият кран. Под зоркото око на митничарите разтоварваните контейнери се подреждаха на специално отделено място на площадката.

Специален агент Шойър следеше цялата манипулация със смесица от вълнение и страх. Той обичаше работата си в пълния смисъл на думата. Колумбия, Южна Каролина, не беше бляскаво място за кариера като Ню Йорк, Маями или Лос Анджелис, но на Шойър и така му харесваше. Имаше достатъчно състезателен дух, за да се издигне в йерархията на ФБР, и беше достатъчно умен, за да разпознае един перспективен пост.

Перспективата беше в Колумбия, Южна Каролина. Държавната му заплата тук беше малко по-ниска от тази, която би взимал в Ню Йорк или Вашингтон, но жена му и петте деца обожаваха това място. Хората бяха добри и любезни, климатът беше чудесен, а релефът — свеж и богат на зеленина. Бяха се превърнали в семейство играчи на голф, като дори децата играеха през уикендите и през лятото. Той и съпругата му имаха възможност да играят на публично игрище, което обаче беше по-добро от тези в повечето частни клубове около Вашингтон. Една година по-късно жена му каза, че ако го повишат, тя с децата ще си остане тук, а той ще идва да ги вижда в събота и неделя.

През последните две години беше привикнал с бавния ритъм на живота тук, в югоизточната част на Щатите. Вече не се стремеше към динамични действия както когато беше на двайсет и на трийсет. Беше започнал кариерата си като ченге в Детройт, провеждащо нощни патрули в едни от най-опасните райони на града. Тогава адреналинът още го привличаше. Всяка нощ имаше изненади. Обикновено се оплакваха за семейно насилие, но случаите бяха крайно непредвидими. Често се стигаше до насилие, обикновено в умерени граници, но понякога последствията се оказваха смъртоносни. Две години по-късно той премина в Бюрото, където се ценяха друг тип действия. Постът му изискваше повече разследване и обикаляне, бумащина и търпение. Но когато разследването стигнеше до логичната си развръзка, го обземаше неповторимо чувство на удовлетворение. Четирийсет и шест годишният агент намираше за изключително удовлетворително да затваря лошите зад решетките и с това да си изкарва хляба.

Дик Шойър обичаше да се отличава с постиженията си. Затова беше избрал работата в органите на реда. И сега, докато гледаше към масивния контейнеровоз, дошъл от другия край на света, той се надяваше днес всички да се отличат. Независимо дали му харесваше или не, в момента го гледаха под лупа. Макмахън го беше предупредил, че президентът и Съветът по национална сигурност наблюдават ситуацията от много близо. А като капак на всичко, там някъде, в лабиринта от метални контейнери, вероятно се криеше ядрено оръжие, което може да изтрие целия исторически град Чарлстън от лицето на земята. Шойър не се страхуваше да залавя и най-закоравелите престъпници. Но атомната бомба беше нещо друго.

Когато Екипът за търсене и реагиране се появи, от сърцето му сякаш падна камък. Сега можеше да прехвърли отговорността на хората, които знаеха какво да правят. Деби Ханусек беше придружена до наблюдателната площадка от един агент на Шойър. Запознаха се накратко и после, Слава Богу, Ханусек мина направо към основната тема.

— Предполагам — тя посочи към морето, — това е въпросният кораб, който развълнува така силно всички.

Началникът на пристанището й подаде бинокъл.

— Въртим се около контейнера от десет минути. Ето онзи, червеният е, на шест реда от кърмата, поставен е най-отдолу, върху палубата.

— Не искахме да го местим, преди да дойдете — добави Шойър.

Ханусек кимна.

— Е… щом не е гръмнала по време на трансатлантическия преход, няма да гръмне и при разтоварването. Защо не наредите на крана да го прехвърли на земята, където моите хора ще имат пространство за действие.

— Нашата СИКК е готова да се включи — намеси се служителят от митницата и посочи една подобна на палатка конструкция, разположена на площадката за товари.

СИКК означаваше Система за контрол на коли и контейнери. Това беше портативна система, която измерваше плътността на предметите. Ханусек поклати глава.

— Първо бих проверила за наличие на радиация.

Тя се обърна отново към началника на пристанището и към Шойър:

— Имате ли някое уединено място, където да погледнем контейнера далеч от чужди очи и уши? — Тя забеляза, че агентът пред нея също е с яке на ФБР, но реши, че не е уместно да му прави забележка пред другите.

— Да. — Началникът на пристанището взе радиостанцията и повика отговарящия за разтоварването:

— Ханк, докарай един от хората си на платформа 105 за инспекция. — Човекът, който се занимаваше с координацията на разтоварителните операции, потвърди и няколко секунди по-късно големият кран надвисна над червения контейнер.

Докато другите нервно наблюдаваха от площадката, Ханусек хвана за ръката единия от агентите, посрещнали я на летището:

— Да вървим.

На слизане по стълбите агентът попита:

— Няма ли да се скарате и на шефа ми, задето носи фирмено яке?

Ханусек се засмя.

— Не, по-добре е да не го закачам. Ама и вие сте много докачливи на тази тема. Мислех си, че е редно ти да му го кажеш, просто да повториш моите думи.

Докато идваха от военновъздушната база насам, Ханусек беше разбрала, че младият агент е излязъл само преди три месеца от академията на ФБР. Личеше му, че не желае да противоречи на началника си по никакъв начин.

— Надявам се проклетото нещо да не гръмне, преди да се приближат — измърмори тя.

Младежът я погледна с широко отворени очи, докато се опитваше да навакса на темпото й на ходене.

— Сериозно ли говорите?

Деби само се засмя и продължи напред. Не можеше да разбере защо хората винаги стават толкова нервни, когато се озоват близо до ядрено оръжие. В сравнение с другите бомби тези бяха невероятно по-сигурни и безопасни.