Денят на Апокалипсиса

4

Доктор Айрини Кенеди стоеше отстрани и гледаше как фотографите щракат с фотоапаратите си. В столицата цареше красив пролетен ден. Обикновено се наслаждаваше на пътуването до града, но не и този път. Срещата с Рап, която й дойде ни в клин, ни в ръкав, и някои други събития, не спираха да я тревожат. Изчакването президента да свърши с фотосесията, надали щеше да я успокои, но нямаше как. Журналистите, акредитирани към Белия дом, не биваше да я виждат такава — изнервена, стресирана, нетърпелива.

Официално лятната ваканция започваше след една седмица и президентът беше в изключително добро настроение. В момента позираше за фотография с ветерани от Втората световна война, членове на ръководството на конгреса и двама от най-известните холивудски актьори. Бяха се събрали в Розовата градина, за да дадат старта на едноседмични тържества и мероприятия, посветени на откриването на новия паметник в чест на загиналите във Втората световна война.

Организациите на ветераните от десетилетия се бореха този паметник да бъде построен. Усилията им бяха безуспешни до момента, в който се включиха холивудските звезди. С тяхна помощ каузата им достигна до вашингтонските политици и сега последните се надпреварваха кой по-напред да марширува редом с ветераните.

Приятното време и празничното настроение само усилваха предчувствието на Кенеди за наближаваща беда. Като директор на Централното разузнавателно управление тя винаги си имаше работа с информация, след прочитането на която беше трудно да гледаш ведро и весело на живота. Сега също се задаваше нещо, а тя и хората й нямаха никаква идея какво е то. Всичко започна в петъка на предната седмица. Първо, няколко подслушани телефонни разговора и прехванати електронни писма навеждаха на мисълта, че се готви нещо голямо. После се очертаха странни тенденции на финансовите и валутните пазари. Накрая се появи и Рап, който потвърди най-лошите й страхове — че „Ал Кайда“ готви нещо. Нещо, свързано с бомба. Колко голяма е бомбата, те не знаеха, но бързо трябваше да разберат.

Кенеди преследваше терористи вече над двайсет години. За този период си беше изработила интуиция да познава кога заплахата и опасността са реални. Сега имаше точно такова предчувствие. През последните шест месеца беше подозрително тихо и спокойно. Явно остатъците от „Ал Кайда“ се бяха прегрупирали и отново се готвеха за атака. Какво точно замисляха Кенеди не знаеше, но се боеше от най-лошото. Екипът й се нуждаеше от повече информация, за да започне да действа. И тази информация трябваше да се набави възможно най-скоро. Иначе тя и цялата страна щяха да изпитат на свой гръб пъкления план и тогава вече щеше да е твърде късно.

Директорът на ЦРУ погледна часовника си и външно запази спокойствие. Фотосесията надвишаваше определеното време вече с петнайсет минути и макар Кенеди да не го показваше, нервите й бяха опънати като струни. Ако най-лошите й страхове се сбъднеха, трябваше да действат незабавно. Но повече от всичко им трябваше допълнителна информация и щастлива случайност. Нямаше да получат нито едното от двете, ако само си седяха във Вашингтон, подслушваха разговори и прехващаха съобщения. Трябваше да хване президента насаме, за да го накара да подпише плана на Рап и да задейства Пентагона.

Кенеди леко си отдъхна, когато прессекретарят на президента се намеси и каза на фотографите да приключват. Тя търпеливо изчака, докато президентът се ръкуваше и благодареше на участниците, че са дошли. Също както повечето политици с неговия ранг и Хейс внушаваше на хората усещането, че са ценени. Без да сваля усмивката от лицето си, потупа неколцина по раменете, помаха за довиждане и се отправи през градината към Овалния кабинет.

Когато доближи Кенеди, стана малко по-сериозен. Тъй като не искаше да обсъжда подобни теми навън, на открито, той просто я попита:

— Не си ли подранила тази сутрин, Айрини?

— Да, сър.

Хейс сбърчи вежди. Жената едва ли му носеше добри новини. Той й махна да го последва и продължи нагоре по лекия склон.

За момент Кенеди се поколеба, потърси с поглед началничката на кабинета на президента. Остана доволна, когато видя, че тя се забави в градината, за да остане по-дълго в компанията на двете холивудски знаменитости. Валъри Джоунс и Рап не можеха да се понасят един друг. Кенеди не се съмняваше, че ако Джоунс имаше възможност, щеше да употреби цялото си влияние, за да убеди президента да не подписва агресивния план на грубоватия офицер от разузнаването.

Влезе с президента в кабинета, на вратата на който пазеше агент от Сикрет Сървис. Хейс веднага отиде до бюрото и погледна графика си за днес.

— Колко време ще ти е достатъчно? — попита той.

— Петнайсет минути… без да ме прекъсват.

Хейс замислено кимна. Айрини не беше от хората, които му губеха времето. Той натисна бутона на интеркома и се обърна към секретарката си:

— Бети, в следващите петнайсет минути не искам никой да ме безпокои.

— Да, господин президент.

Хейс заобиколи бюрото и закрачи из кабинета. Разкопча сакото си и седна на едното от канапетата до камината.

— Да чуем лошата новина — подкани той директора на Централното разузнавателно управление.

Кенеди седна до него и отметна зад ухото си кичур кестенява коса.

— Както знаете, след 11 септември 2001 г. разработихме някои доста сложни статистически модели за проследяване и идентифициране на подозрителни икономически показатели. Разкрихме ключови банки, брокерски къщи и финансови институции, за които имаме подозрения, че оперират с пари на терористи. Освен това нашата система „Ешелон“ всеки ден проследява милиони електронни писма и телефонни разговори. Поради огромния обем от информация и факта, че голяма част от нея е закодирана, нямаме възможност да контролираме комуникацията в реално време.

— Какъв е проблемът?

— Финансовите тенденции се контролират от нас доста добре, а и операциите на борсите приключват в края на деня. Прехванатите от „Ешелон“ съобщения обаче понякога изискват седмици за дешифрирането им, а после и до месец за превода им. Ако обаче стесним кръга и се ограничим до конкретни електронни адреси и телефонни номера, дешифрирането и обработката може да стане почти веднага, в реално време.

— Добре, какво толкова си забелязала, че си се разтревожила така?

— Започна в петък, в края на работния ден на борсите. Първата тенденция, която забелязахме, беше, че цената на златото достигна четири долара и двайсет и шест цента. Сам по себе си този факт не е повод за притеснение, но в същото време доларът се обезцени с осем цента. Индексът Дау Джоунс падна с петдесет и шест пункта, а Насдак — с шестнайсет. Никое от тези явления не е необичайно за финансовите пазари, но когато се вгледахме във фирмите, заподозрени във връзки с терористите… се откроиха някои обезпокоителни тенденции.

Кенеди извади лист от папката и го подаде на президента.

— Скокът на златото започна от една банка в Кувейт, която продаде американски акции и ценни книжа на стойност двеста и осемдесет милиона долара и ги замени за швейцарско злато. През уикенда открихме други четири банкови сметки в различни финансови институции, които се отърваха от инвестициите си в САЩ и купиха злато. Общата сума в тези сметки е близо двеста милиона долара.

Президентът се намръщи.

— Каква е вероятността с всички тези сметки да оперират едни и същи хора?

— Малка, но можем да предположим, че там някъде има авторитетен финансов съветник, който предлага цялостна промяна на инвестиционните портфейли в момент, в който няма категорични показатели за наближаваща икономическа криза в Щатите. Нищо, което да оправдава подобни драстични действия. Моите хора ми казват, че е малко вероятно.

— Значи стигаме до извода, че четирима подозрителни инвеститори очакват американската икономика да понесе удар.

— Точно така. В допълнение открихме и група по-малки сметки, пак подозрителни, които постъпиха по подобен начин, но не толкова рязко.

Хейс се зачете в различните имена и страни на листа.

— Нещо друго?

— Да. Мич е попаднал на много ценна разузнавателна информация. — Кенеди извади от чантата си доклада, който Рап й беше дал само преди няколко часа. Тя го остави на стъклената масичка и го отвори, за да покаже листа с фотографиите на петима брадати мъже. — Знам, че сте виждал тези снимки и преди, но ще ви припомня, че те са в списъка на най-издирваните лица от ФБР. Според нас петимата представляват новото ръководство на „Ал Кайда“.

Айрини прелисти страницата и показа карта на границата между Афганистан и Пакистан.

— През последните шест месеца проследихме как някои от тези хора пътуват из планинския район на Пакистан. Преди две седмици двама от тях се срещнаха в Гулистан. — Кенеди посочи един от градовете на картата. — Оттам се придвижиха до малко селце на трийсетина километра на запад.

Тя обърна страницата и посочи сателитна фотография на село, състоящо се от стотина къщи. То беше разпростряно в подножието на планината. Към него се стигаше по един главен път, а от центъра тръгваха няколко, които обаче прекъсваха в околностите му. — Наблюдаваме селото денонощно от пет дни. Вчера тук пристигна ето този конвой.

Появи се ново изображение — осем пикапа и няколко джипа. Четири от пикапите бяха с монтирани отзад зенитни оръдия, а останалите — натоварени до един с тежко въоръжени мъже.

— Преди четири часа наш безпилотен разузнавателен самолет имаше късмет и направи добри снимки от височина дванайсет хиляди метра. Тези тримата, които слизат от камионите, според нас са Хасан Из-ал-Дин, Абдула Ахмед Абдула и Али Саед ал Хури.

Президентът взе черно-бялата фотография и се вгледа в трите лица, очертани с червени кръгове. Тези разузнавателни снимки винаги му се струваха неясни, но благодарение на цяла армия от аналитици и суперкомпютри картината ставаше по-отчетлива.

— Всички те са замесени в атентатите срещу Ню Йорк и Вашингтон — добави Кенеди.

— Сигурни ли сте, че са те?

— Мич имаше агент в района, който му каза за срещата.

Хейс остави фотографията и свали очилата си.

— Значи, предполагам, искаш от мен да се обадя на генерал Мушараф и да го накарам да прочисти това гнездо на пепелянки.

Кенеди поклати глава.

— Не, сър. Генерал Мушараф е добър човек, но в правителството му има прекалено много радикални фундаменталисти… особено горе, в районите, населявани от местните племена. Не можем да им доверим нещо толкова важно. Мич смята, че в мига, в който съобщим на пакистанците, терористите ще бъдат предупредени и ще се изпарят в планините.

Сега президентът разбра какво намеква тя и веднага стана по-предпазлив:

— Да не би да ми предлагаш да разрешим ситуацията, без да се обръщаме към пакистанците?

— Точно така, сър.

— И как ще се оправдавам пред Мушараф, ако той ми се обади да ме пита какво правят американски войници в неговата страна без разрешение?

— Надявам се да не се стигне до там, сър. Според Мич можем да проведем почти цялата операция незабелязано, но на крайния етап пакистанците със сигурност ще разберат. И когато генералът се обади, убедена съм, че ако му разясните обстоятелствата и евентуално му предложите допълнителна икономическа помощ, той ще разбере.

Хейс се ухили и поклати глава.

— Може и да си права, но в Държавния департамент има поне няколко хиляди души, които ще се опълчат яростно на подобно нещо.

— Държавният департамент си има други приоритети, различни от моите.

Президентът отново прикова вниманието си към фотографията и трите червени кръга. Ако нещата загрубееха, можеше да се оправи с Мушараф. Всъщност, генералът дори щеше да му благодари, че не го е уведомил.

— Айрини, има ли някаква пряка връзка между тези мъже и финансовите тенденции, за които ми говори?

— Не… не пряка връзка, сър, но ние мислим, че тези сметки се контролират от симпатизанти или поддръжници на „Ал Кайда“.

— Саудитци?

— Повечето от тях.

Хейс свъси вежди. Саудитците далеч не бяха добри съюзници на Америка, но публично не можеше да ги обвини. А дискретно не можеше да стори достатъчно, за да накара правителството им да накаже членовете на кралската фамилия, които финансираха тероризма.

— Значи искате да отидете на място и да ги спипате?

— Тъй вярно.

— За колко време ще се оправите?

— Мич вече отлетя за там и поддържа връзка с командира на оперативния отряд, който е на терена. Планът е да ударят селото до трийсет и шест часа.

Президентът остана замислен, сякаш мозъкът му подробно смилаше казаното.

— Не знам, Айрини. Много е рисковано. Мнозина в този град ще побеснеят, ако разберат, че са били изключени от процеса за вземане на решението.

Кенеди нарочно беше пазила коза си до последния момент.

— Има и нещо друго, сър. Мич има доказателства, че тези мъже се срещат, за да обсъдят действията си след като взривят бомбата.

Хейс остана неподвижен. Думата „бомба“ можеше да има много значения.

— Каква бомба?

Тя поклати глава.

— Не знаем. Затова Мич иска да отиде с оперативния отряд и да разбере.

Хейс си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Значи искаш одобрението ми веднага?

— Най-добре ще е така, сър.

— Не за пръв път ми казваш, че нападението е неизбежно.

— Знам, но този път имам чувството, че може да се случи нещо много сериозно. И каквото и да е то, ще е достатъчно разрушително, за да предизвика голяма рецесия в икономиката ни. — Тя нарочно избра да наблегне върху икономическия аспект. — Мисля, че трябва да предприемем нещо решително. И то бързо.

Кампанията по преизбирането на Хейс започваше след няколко месеца. Затова подобни събития бяха меко казано нежелани. Ако малко се спречкаше с пакистанците заради рейда през границата, щеше да оцелее. Ако обаче мащабна терористична атака пратеше американската икономика в девета глуха, нямаше да му простят. И въпреки това от трите години, през които Хейс познаваше Кенеди, той никога не я беше виждал толкова разтревожена.

Пое си дълбоко въздух и каза:

— Имате одобрението ми. Кажи на Мич да отиде и да се върне колкото е възможно по-бързо. Предпочитам да се оправдавам за граничен сблъсък, а не за пълномащабна военна операция.