Денят на Апокалипсиса

47

Хеликоптерът „Сикорски S-61 Сийкинг“ прелетя над столицата по-бързо от обикновеното. Пилотите на „Марийн 1“ не споделяха увереността на президента, че връщането в Белия дом е напълно безопасно и няма от какво да се страхуват. Не бяха свикнали да казват на президента какво да прави. Затова като всички добри авиатори от морската пехота, те следваха заповедите и изпълняваха задачите си перфектно. Служителите от Сикрет Сървис обаче се държаха малко по-различно. Джак Уорч, специалният агент, отговарящ за президентската охрана, беше протестирал категорично. Първо пред Валъри Джоунс, а после и пред самия президент.

Уорч и президентът поддържаха добри работни взаимоотношения. Президентът почти винаги се вслушваше в съветите на специалния агент. Особено в тези, отнасящи се до сигурността. Хейс често постъпваше както му каже Уорч, за да успокои страховете му. Но когато стана дума за завръщане в Белия дом в разгара на кризата, президентът остана неумолим. Уорч вдигна скандал, но се отказа навреме. Също като при летците от морската пехота, заповедта на президента беше закон. Уорч официално изказа мнение, че подобно преместване е прибързано и необмислено, но малко след това се примири и отиде да организира заминаването на президента.

Айрини Кенеди, както обикновено, беше наблюдавала мълчаливо. Тя бе склонна да чете между редовете и да търси зад всяко действие политически мотиви. Изкарала целия си съзнателен живот в ЦРУ, Кенеди одобряваше тайните. За нея нямаше съмнение, че е по-добре редовите американци никога да не разберат какво се е случило в Чарлстън. Животът им и без това беше достатъчно труден, за да се тревожат и за опасността от ядрено унищожение.

За съжаление, покриването на цялата история вече беше невъзможно. Медиите бяха надушили нещо. Още когато започна операция Ноев ковчег, Кенеди съзнаваше, че на следващия ден журналистите веднага ще разберат всичко. И се оказа права. Не само че репортерът от „Таймс“ в разговора си с Джоунс отказа да не разгласява наученото, но сега към него се бяха присъединили още двама репортери. Бедният Тим Уебър, прессекретарят на Белия дом, геройски сдържаше напора. Ако не се върнеха бързо в Белия дом и не му помогнеха, потопът щеше да помете всичко.

Кенеди беше истински професионалист, но също така и реалист. Да скрият от пресата и американския народ случилото се през последните дванайсет часа беше безнадеждно начинание. По-рационалният вариант на действие беше да изкарат сами наяве информацията и да се опитат да контролират движението й. По тази точка Кенеди беше напълно съгласна с президента и началничката на неговия кабинет. Би предпочела Хейс да стои затворен на сигурно в обект „Р“ докато не се проясни картината на заплахата, но на карта бяха поставени изключително важни политически и икономически интереси.

Икономическите проблеми бяха лесни за разбиране. Финансовите пазари вирееха в стабилна среда. Щом повишаването на лихвените проценти или увеличаването на безработицата можеха да сринат фондовия пазар, какво оставаше за новината, че цялото политическо ръководство на Америка се е евакуирало от Вашингтон. Хейс не спомена политическите последици, но Кенеди много добре знаеше какво има предвид. Той не можеше да си позволи да се крие в бункера, докато редовите граждани продължават да ходят на работа, без да знаят нищо. Противниците му щяха да го обвиняват за страхливец.

Хейс твърдо държеше на мнението си, че най-бързият и най-добрият начин да се избегне паниката е да се върне зад бюрото си в Овалния кабинет и да продължи да управлява страната. До голяма степен Кенеди беше съгласна с него и го каза, когато той я попита. Тогава на президента му хрумна импровизиран план. Той нареди на вицепрезидента и на министъра на вътрешната сигурност да останат в бомбоубежището в Маунт Уедър. На министъра на финансите Кийн каза да дойде за среща при него в Белия дом. Държавният секретар Бърг щеше да остане в обект „Р“ заедно със съветника по националната сигурност Хейк, а Джоунс щеше да го придружи в Белия дом.

Айрини вече не помнеше колко пъти е летяла с хеликоптера „Марийн 1“. Прекалено много бяха. Но в момента се чувстваше, че летят по-бързо от обичайното. Погледна през малкия илюминатор. Долу се виждаше паметника на загиналите във Втората световна война. Работници поставяха пейки и приготвяха мястото за възпоменателната церемония в събота. Рап бе на път за Щатите и се очакваше да пристигне вечерта. Утре сутринта тя щеше да му подаде нишката, за да разследва всякакви възможни връзки между разкрития терористичен заговор и церемонията.

Хеликоптерът рязко се наклони и пътниците в него веднага се хванаха за облегалките на креслата. Кенеди погледна към Уорч, който седеше на малка сгъваема седалка зад пилотите. Като повечето агенти от Сикрет Сървис и той понасяше стоически нещата. По отегчения поглед и намръщеното лице обаче Кенеди можеше да познае, че не е много доволен от решението на президента да се върне в Белия дом.

Хейс се наведе напред, към пилотите.

— Джак, това за мое наказание ли е?

— Не бих си го и помислил, господин президент. Просто гледаме да ви доставим в Белия дом навредим, без риск да ни свалят, докато сме във въздуха.

Хейс погледна към Кенеди и й се усмихна. За втори път тази сутрин й каза:

— Страхотна работа свърши, Айрини. Не знам какво щях да правя без теб.

— Благодаря, господин президент. — Кенеди също си позволи да се усмихне. — Но трябва да благодарите на Мич, а не на мен.

— Не се безпокой, и това ще стане.

Той хвана дланта й с почти момчешки ентусиазъм и добави:

— Успяхме да спрем копелетата, Айрини! Спряхме ги на време. Те бяха готвили операцията си дълго, а ние ги спряхме в движение.

Кенеди се усмихна по-широко.

— Да, така е, сър. Спряхме ги.

Директорът на ЦРУ не беше от тези, които обичат да се фукат, но в момента дори за нея беше трудно да потисне опиянението от триумфа. Триумф, че са осуетили терористична атака срещу Вашингтон.

Кортежът постепенно си пробиваше път през натовареното градско движение. Три черни шевролета „Събърбън“ с правителствени номера, мигащи лампи и виещи сирени. Без полицейски ескорт. Когато джиповете минаха през тежката черна порта на Белия дом, глутницата репортери, застанали на Северната поляна, изоставиха всичко и хукнаха към тях. Един кльощав телевизионен репортер доста комично се буташе редом с по-яките фотографи и оператори. В нормални случаи всички се редяха на опашка. Репортерите, които имаха най-голям стаж в отразяването на Белия дом, бяха с предимство пред останалите. Но не и тази сутрин. Натискът беше невероятно силен. Директори крещяха в микрофоните на слушалките си, редактори викаха в мобилните си телефони. Фабриката за слухове вече работеше на пълни обороти и глутницата беше като обезумяла.

Тъмните матови стъкла на джиповете бяха непроницаеми дори за най-ярките проблясъци на светкавиците и фотографите не можеха да разберат кой се намира в средната кола, колкото и упорито да се опитваха. Опитът ги беше научил да не обръщат внимание на първата и последната кола, в които най-вероятно се возеха късо подстригани, въоръжени здравеняци в тъмни костюми. За хората, живеещи дълго време във Вашингтон, подобна картина беше нещо обичайно. Важни персони се возеха в черни коли с тъмни стъкла и с бодигардове. Много, много типично за американската столица.

Когато в Белия дом влизаха такива ескорти, тези същите „калени в боя“ репортери ги удостояваха само с любопитен поглед и нищо повече. Тази сутрин обаче липсата на подходящи кадри за емисиите доведе репортерите, фотографите и папараците почти до отчаяние. Никой нито влизаше, нито излизаше от сградата, в която се намираше работното място на президента.

Вратите на първия и третия джип се отвориха и група мъже — всеки носеше тъмни очила и миниатюрна слушалка в ухото си — излязоха и направиха кордон за шефа си. Главният прокурор Стоукс също слезе от задната седалка на средната кола, а зад него плътно го следваше Пеги Стийли.

Репортерите се развикаха, започнаха да задават въпроси, фотографите защракаха с фотоапаратите, а операторите с камерите заразбутваха всички в опита си да заснемат кадри в близък план.

Стоукс закрачи към входа на сградата, без изобщо да трепне. Беше преживявал подобни събития достатъчно често и знаеше, че е важно да запазиш спокойствие и да изглеждаш колкото се може по-достолепен пред медиите. Ако вместо това се пазиш с ръце от светкавиците, журналистите и аудиторията само ще си помислят, че се опитваш да скриеш нещо от тях.

— Господин главен прокурор! — извика един от репортерите. — Вярно ли е, че президентът снощи се е евакуирал от Белия дом?

— Къде се намира президентът в момента? — обади се друг.

Стоукс продължи мълчаливо напред. Годините му адвокатска и юридическа практика го бяха научили да не удостоява с внимание подобни въпроси, но тази сутрин, след това, което се случи, той реши да се позабавлява малко:

— Отивам да се срещна с него.

Главният прокурор и високата стройна блондинка влязоха в сградата и оставиха журналистите отвън, скептично настроени към току-що чутото. Цяла сутрин бяха настоявали пред прессекретаря на Белия дом да разберат къде е президентът, но без резултат. Фактът, че прессекретарят отказа да отговори на въпросите им, само доказваше, че Хейс не е вътре.

Неколцина репортери продължиха да задават въпроси и когато Стоукс влезе вътре, но млъкнаха, след като тежките бели врати се затвориха. Когато суматохата утихна, те чуха шум в небето. Шум, който им беше много познат. Затичаха се на север, встрани от сградата и се заоглеждаха нагоре. Характерното свистене на витла. Само един хеликоптер в света можеше да проникне във въздушното пространство над Белия дом.

Един след друг те започнаха да ругаят Тим Уебър, задето не им е разрешил да отразят пристигането на президента.