Денят на Апокалипсиса

81

Както се бяха уговорили, Макмахън и Рап търпеливо понасяха нападките срещу себе си и упорито мълчаха. Намираха се в залата заедно с шефовете си, съветника по националната сигурност Хейк, главния прокурор Стоукс, президента, началничката на кабинета Джоунс и Пеги Стийли. Всички седяха с изключение на Рап и Макмахън. Както и на двете дами, които най-много говореха или по-точно крещяха.

Съветникът по националната сигурност Хейк не каза нито дума, двамата им шефове също запазиха мълчание, но физиономиите им бяха достатъчно красноречиви. Главният прокурор Стоукс седеше до президента и въпреки че също не говореше, гледаше доста разочаровано към двамата виновници. Президентът на свой ред определено беше много ядосан. Стиснал бе зъби и фактът, че не правеше нищо, за да усмири двете крещящи жени, говореше достатъчно.

Всъщност Рап се забавляваше. Тъй като знаеше какво ще последва, вътрешно беше напълно спокоен. Ситуацията му се струваше още по-комична, защото Джоунс и Стийли не бяха съвсем трезвени. Ситуационната зала не бе чак толкова голяма и от двете лъхаше на алкохол. В допълнение езикът им от време на време се преплиташе, а в очите блуждаеше онова опиянение, присъщо на хората, когато са много уморени или злоупотребили с коктейлите.

— Свършихте ли? — хладнокръвно се осведоми Рап.

Начинът, по който зададе въпроса, доведе двете жени до истерия. Джоунс го посочи с пръст и извика:

— Край, това беше! — После се обърна към президента: — Цели две години ви предупреждавах, че той не се поддава на контрол! Казвах ви, че ще извърши нещо, което ще застраши администрацията ви. И ето, че го направи! — Пак се обърна към Рап: — Съзнаваш ли изобщо в какво положение поставяш президента?

Стийли явно се почувства пренебрегната, защото сметна за необходимо също да се включи. Изгледа с омраза Макмахън и поклати глава.

— Очаквах повече от човек, посветил трийсет години на Бюрото. Човек, който се е клел да спазва и защитава закона.

— Решението ми е категорично! — продължи да крещи Джоунс. Тя погледна към Кенеди и Роуч. — И двамата са уволнени! Още сега! Веднага! Край! Искам ги и двамата уволнени на секундата!

Кенеди наблюдаваше предпазливо сцената. Още никой не й беше дал възможност да каже на президента за последното развитие на събитията в Ричмънд и Атланта. Рап я беше помолил да почака, докато той дойде в Белия дом. Макмахън беше отправил подобна молба към директора Роуч.

Кенеди знаеше, че Рап е способен на жестокости, но това беше част от занаята им. Знаеше също така, че той не е склонен да се придържа към правилата, но бе убедена, че не е и безмозъчен глупак. Изглежда криеше нещо, защото ако наистина беше оплескал толкова зле нещата, колкото твърдяха двете жени, той не би стоял така спокойно, нито би търпял обидите толкова стоически. В интерес на истината, той изобщо нямаше да дойде. Имаше в излишък и достойнство, и гордост, които никак не се връзваха с настоящото му поведение — смълчан и търпелив към критиките на хора, към които най-малкото не храни уважение. Още по-издайническо беше поведението на Макмахън. Айрини го познаваше достатъчно добре. Той пък изобщо не би се съгласил да участва в подобен фарс, ако нямаше сериозна причина за това.

— Чакам! — каза Джоунс на Кенеди и Роуч.

— Добре — отвърна Рап и погледна часовника си. — Времето на аматьорите свърши. Вие двете или си седнете на местата и си затворете устите, или напуснете, ако искате. Ваша работа.

Президентът удари силно с длан по масата.

— Мамка му, Мич, достатъчно търпях безцеремонното ти поведение. Не ме интересува какво си постигнал в миналото, вече се уморих да те защитавам. Ти се превърна в пречка за администрацията. Не можем повече да търпим безотговорните ти действия.

— Знаеш ли на какво ще ни направят медиите заради теб? — попита Джоунс.

— А ти знаеш ли, че „Ал Кайда“ е вмъкнала втора ядрена бомба в страната? — контрира я Рап и се наведе напред. — Точно така, господин президент. И преди да се отървете от мен, позволете ми да ви спася задника за последен път. Докато слушахте тези две идиотки — Рап посочи към Джоунс и Стийли, — които ви наговориха какви ли не глупости за Закона за защита нацията, за идващите избори, колко е добре главния прокурор Стоукс да бъде ваш вицепрезидент, ние си блъскахме главите, за да разберем какви са плановете на терористите. И това, което открихме, изобщо няма да ви хареса.

— Тази вечер ни се обадиха от Центъра за контрол и превенция на болестите в Атланта. В местна болница от остър радиационен синдром е умрял шофьор на камион. Тази болест се среща много рядко. Центърът, Министерството на енергетиката и ФБР откриха камиона и ремаркето и установиха, че са облъчени с Pu-239. Pu-239 е изотопът, който се използва за производството на ядрени оръжия. Открихме също така, че шофьорът е взел товара от Мексико, прекарал го е през границата в сряда и се е насочил към Атланта.

Рап се обърна към Стийли:

— Атланта, както помните всички, беше и крайната дестинация на Имтаз Зубаир, изчезналия пакистански ядрен учен. Оказва се, че там живее и Ахмед ал Адел, когото арестувахме в Чарлстън тази седмица. Същият човек, когото решихте да съдите справедливо, а не да депортирате и да предадете на ЦРУ.

Стийли фиксира с погледа си Рап и тръгна да му изнася лекция:

— Вие явно не съзнавате какво говорите. Не можем просто така да депортираме американски граждани, нито да ги даваме на ЦРУ да ги изтезава.

Рап я прекъсна с гръмогласния си глас:

— Дебатите за тази вечер приключиха! Вие сте идиотка! Нямате представа за какво говорите. Нямате и понятие как се води тази война. Сега седнете и не ме прекъсвайте повече. Или ще ви хвана за яката и ще ви изхвърля от залата. — Мич посочи с пръст към началничката на президентския кабинет. — И за теб се отнася същото, Валъри.

Стийли бавно седна. Рап продължи:

— Та, както казах, предвид сериозността на положението, се заех лично да разпитам Ахмед ал Адел, който отказваше да говори с друг освен с адвоката си. И който се обявяваше за патриотично настроен американец. Преди да сте ми излезли отново с приказката за конституционните права, искам да ви напомня, че това е същият този ал Адел, който се опита да качи на камиона си двайсеткилотонна ядрена бомба, за да я пренесе на американска земя. Дотук има само един проблем обаче. Бомбата, която той искаше да вземе, беше предназначена за Ню Йорк. Втората бомба е предназначена за Вашингтон. Тази, която е била прекарана през границата с Мексико в сряда сутринта.

Залата се изпълни с гробовна тишина, която беше нарушена от президента:

— Знаем ли къде се намира второто устройство?

— Да — отвърна Рап. — Но няма да ви кажа. Не и докато не се качите на „Марийн-1“ заедно с британския министър-председател, руския президент и съпругите си и не отлетите за Кемп Дейвид.

Хейс понечи да протестира, но Рап твърдо поклати глава.

— Дотогава няма да кажа нищо. Знам точното време и целта на атаката. Единственият шанс да ги спрем е като се престорим, че всичко си върви както обикновено. Ето защо прессекретарят ви ще направи изявление, че вие и вашите колеги от Великобритания и Русия сте решили да поиграете голф в Кемп Дейвид. На другия ден възнамерявате да се върнете и да вземете участие в откриването на мемориала.

Президентът го изгледа кисело. Не беше свикнал да му се дават заповеди, но си даде сметка, че е сгрешил, като не е послушал Кенеди. Обърна се към директора на Централното разузнаване:

— Какво мислиш?

— Че трябва да отидете в Кемп Дейвид.

— Ами операция Ноев ковчег?

В схващанията на Кенеди евакуацията на държавното ръководство не беше добра идея, но засега реши да запази това мнение за себе си.

— Мисля, че в момента най-важно е вие и държавните глави да се махнете от града. Когато стигнете в Кемп Дейвид, ще обсъдим по-нататъшните си действия.