Денят на Апокалипсиса

70

Всичките четири телевизионни канала в Ричмънд започнаха новинарските си емисии с един и същи репортаж. В района издирваха престъпници, а подобни събития се случваха твърде рядко, заради което вниманието на аудиторията бе приковано в екраните. Репортерите и телевизионните оператори с камерите бяха обсадили болницата, в която се възстановяваше от мозъчна операция раненият полицай. Окупирали бяха и местопрестъплението, както и шерифския участък на окръг Хановър.

По време на новините в шест часа вечерта шерифът Рандъл Макгоуън пусна видеозапис на инцидента, заснет от камерата, монтирана в патрулната кола на полицая. Толкова изумителен и неочакван беше ударът, че до единайсет часа вечерта със сигурност всеки от Шарлот до Балтимор щеше да я е гледал. Шерифът Макгоуън съобщи на журналистите, че се издирва зелено-бяло такси, най-вероятно управлявано от Мохамед Ансари, жител на Ричмънд. Показана беше фотография на Ансари, както и кратко описание на втората кола, избягала от местопрестъплението.

Скип Макмахън изрично настоя за последното. Той поддържаше постоянна връзка с шерифа Макгоуън и специалния агент от отдела на ФБР в Ричмънд, натоварен със случая. Контролно-пропускателните пунктове, установени по пътищата от местните полицейски служби, още не бяха дали никакъв резултат. Затова беше крайно наложително да прибегнат до помощта на медиите. Голям напредък отбелязаха с видеозаписа от инцидента. Камерата не беше заснела регистрационния номер, но надписа на таксиметровата компания се виждаше. След бърза проверка диспечерът от компанията потвърди, че връзката с едно от такситата е прекъснала преди около три часа. Когато Макмахън и екипът му чуха, че името на шофьора е Мохамед Ансари, подскочиха. Още една бърза проверка, този път в базата данни на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, накара кръвта им да изстине. Според събраните данни Ансари беше имигрирал в Америка от Афганистан в края на осемдесетте с помощта на Управлението. След 11 септември 2001 г. от ЦРУ го бяха разпитвали дали поддържа още контакти с Мустафа ал Ямани. Ансари беше заявил за протокола, че обича Америка като своя родна страна и гневно осъжда извършеното от „Ал Кайда“.

По обясними причини Рап се съмняваше в искреността на тези думи. Един по един започнаха да се натрупват нови факти. Заместник-шериф спира камион, струва му се, че разпознава Зубаир, за когото вече знаят, че е вербуван от ал Ямани. Изведнъж полицаят е прегазен от такси, шофирано от човек, който преди двайсет години се е бил заедно с ал Ямани в Афганистан. Не, това определено не бяха случайни съвпадения.

Тъкмо се бяха отчаяли, когато руският колега на Раймър ги зарадва с добра новина. Той и неговият екип току-що бяха направили пълна проверка на полигона, на който някога бяха изпитвали ядрените експлозиви. Само една от дупките, в които бяха извършени неуспешни опити, беше разровена. Руснаците се извиниха, но в същото време бяха уверени, че американците са заловили единственото парче радиоактивен материал. Освен това екипът на ФБР за откриване и обезвреждане на оръжия за масово поразяване проведе кратък обиск в дома на Ансари и в служебното му шкафче в компанията, но не откри никакви следи от радиация.

Тогава какво имаше в ремаркето? И Раймър, и Макмахън спореха, че най-вероятно е сглобена с подръчни средства бомба, направена от торови химикали и петролни продукти. В борбата с тероризма я наричаха „бомбата на бедняка“ — съвременна и много по-мощна версия на коктейла „Молотов“. Възможно бе и да е „мръсна“ бомба, но нейното производство беше трудно, затова вероятността беше по-малка. Всички се съгласиха единодушно обаче, че „Ал Кайда“ се стреми да извърши нападение въпреки провала си в Чарлстън. Макмахън и Рап измислиха стратегия за действие и се посъветваха с началниците си, преди да пристъпят към изпълнението.

Глупаво беше да подплашват Зубаир и ал Ямани. Така имаше опасност те преждевременно да взривят бомбата или да променят целта си. Не беше изключено и просто да отменят операцията и да изчезнат. Рап решително се противопоставяше на всякакви действия, които биха ги притеснили. Затова решиха, че ще е най-добре да продължат тихомълком с разследването и да се концентрират върху издирването на Ансари и неговото такси.

Малко след като историята гръмна във вечерните новини в шест часа, в шерифския отдел на окръг Хановър се получиха две телефонни обаждания. Първото беше от мъж, който разхождал кучето си близо до Тънстол, по времето когато е станал инцидентът. Той съобщи, че ясно си спомня как покрай него минало зелено-бялото такси и се насочило на изток. Профучало много бързо, затова го запомнил. Когато го попитаха за пикап форд с ремарке, той не можа да се сети, но каза, че е със сигурност е имало и втора кола. Гласът на мъжа беше старчески, леко треперещ. Служителят, който разговаряше с него, се отнесе скептично, докато няколко минути по-късно не последва още едно обаждане. Беше жена, живееща близо до Плъм Пойнт. Нейната информация беше съвсем конкретна.

Жената се разхождала по автомобилната алея, за да прибере пощата. Знаеше точно времето, защото всеки ден излизала за пощата в един и същи час. Стояла в края на алеята, когато таксито и камионът преминали бързо покрай нея. Заместник-шерифът я попита дали не бърка нещо, а тя отвърна, че е абсолютно сигурна, защото веднага в главата й изплували два въпроса. Първият бил: „Какво, за бога, прави градско такси чак в Плъм Пойнт?“, а вторият — „Защо седемнайсетгодишният ми син преследва това такси?“ Оказа се, че синът й също кара пикап форд F-150. Като допълнително доказателство за бистрата си памет тя спомена на служителя на реда, че заедно със сина си гледала новините в шест часа. След като историята била огласена по медиите, синът й коментирал, че вече е наясно защо полицията го спирала два пъти през деня.

Макмахън сам се обади на жената, госпожа Моли Старк, и лично приказва с нея. След като я изслуша, той я помоли да говори със сина й. Две минути телефонен разговор с нея и още една със сина й бяха достатъчни, за да се увери в правдивостта на показанията. Както повечето опитни ченгета и той не се нуждаеше от детектор на лъжата, за да определи дали някой казва истината или не. Достатъчно бе да зададе само няколко умело формулирани въпроса.

Когато Макмахън обяви новото развитие на ситуацията, в Контролната зала въздъхнаха облекчено. Терористите бяха побягнали на изток и юг, далеч от окръг Колумбия. След като обсъдиха проблема заедно с щатската полиция на Вирджиния, те разбраха, че по време на бягството междущатски път 64 между Ричмънд и Норфолк е бил напълно блокиран. Тъй като заливът Чесапийк и притоците, вливащи се в него, представляваха естествена барикада на изток, районът на претърсването доста се стесняваше. Все по-очевидно ставаше, че престъпниците са спрели и са се притаили някъде наблизо.

В Куонтико Екипът за спасяване на заложници на ФБР беше вдигнат под тревога. Всички негодуваха, че са ги викнали в празничен ден, но нали затова им се плащаше. С помощта на хеликоптерите си, антитерористите щяха да стигнат до района само за половин час. Рап се възползва от случая, за да напомни, че „Тюлен“-6 се намира още по-близо — в Литъл Крийк, Вирджиния. Ако някой друг бе направил подобно предложение, специалните агенти от Бюрото грубо щяха да го скастрят. Територията на САЩ беше поле за действие само на ФБР, а не на военните. Чисто и просто.

Докато гледаха картата на Вирджиния, Макмахън реши да форсира още малко нещата. Каза на една от заместничките си да приготви съобщение за пресата. Искаше в него да се включи и последната информация на двамата граждани. Също така нареди изрично да се упомене, че издирваните са въоръжени и опасни. И последно, той поиска съобщението да се разпрати до всеки един вестник, телевизионен или радиоканал от Вашингтон до Вирджиния Бийч.