Денят на Апокалипсиса

52

Нощта беше преполовила, когато таксито мина покрай заспалия стадион Търнър Фийлд. Продължи на изток по Атланта Авеню още около километър и зави към паркинга на безличен двуетажен мотел. Неоновият надпис за свободни стаи не светеше, както и стаята на управителя. На паркинга тук-там се виждаха няколко коли, но като цяло мястото изглеждаше запустяло.

Шофьорът на таксито се обърна и погледна клиента си през разделящото плексигласово стъкло.

— Сигурен ли сте, че искате да слезете тук?

Имтаз Зубаир нервно преглътна и кимна. В действителност изобщо не искаше да слиза, но неговият шеф му беше дал съвсем конкретни заповеди.

— Да, това е мястото — отвърна пакистанският учен с престорена увереност.

Шофьорът само сви рамене и спря колата. Повечето от клиентите му изглеждаха разумни хора, но не и този. Да вземеш някого посред нощ от хотел „Риц“ в Бъкхед и да го закараш в евтин мотел до бейзболен стадион не звучеше много смислено. Но щом човекът си плащаше, на него не му пукаше къде отива.

Шофьорът извади големия куфар от багажника и го остави на тротоара. Когато клиентът му плати, се качи в колата и си замина.

Зубаир нервно изчака шофьорът да отпътува.

В далечината се долавяше шумът от магистралата и лаят на кучета. Пакистанецът се огледа притеснено и остави компютъра на земята. Голямата червена машина за кока-кола се намираше точно там, където трябваше да е. Следвайки заповедите, получени по телефона, Зубаир извади еднодоларова банкнота от портфейла си, изглади я и пъхна в автомата. Натисна един от десетте бутона, наведе се и взе кутията сода, заедно с ключа от стаята, който беше оставен за него. Зубаир видя номера на ключа и го прибра в джоба.

Отвори си содата, застана до автомата за безалкохолно и отпи няколко глътки. Небрежно се огледа наоколо, сякаш чакаше някого. След като Зубаир успешно премина митническата проверка в Лос Анджелис, останалата част от пътуването не беше толкова стресираща. Полетът до Атланта също беше изнервящ, но мисълта, че е минал митницата, му даваше утеха. Най-трудната част след кацането в Атланта беше возенето на гигантските ескалатори, водещи под земята, в метрото, и после отново нагоре. Ако не беше буквално заобиколен от море от хора и избутан върху металните стъпала, едва ли щеше да набере смелост да се доближи до мястото за получаване на багажа. Човекът, който го вербува, му разкри само основните шпионски тънкости, но Зубаир се отнасяше сериозно към задачата си. Беше ходил два пъти до тоалетната на летището, за да провери дали наоколо няма познати физиономии и дали някой не го причаква. Когато се увери, че никой не го следи, излезе от летището, както беше инструктиран от саудитския си шеф, взе такси до един от големите хотели. Влезе във фоайето и излезе през един от страничните изходи. Оттам по улицата отиде до друг хотел, в който имаше резервирана за него стая, и плати авансово от името на фиктивна корпорация. Там Зубаир остана в понеделник вечерта. Във вторник взе такси до летището, но вместо да отиде там, се прекачи на другото такси и слезе пред луксозния хотел „Риц Карлтън“ в Бъкхед. Във вторник вечерта отиде в местния хипермаркет и прекара повечето време в зяпане на електронна техника. Америка беше много изкусително място. Широкият асортимент и достъпността на стоките го изумяваха. Зубаир можеше да остане цяла седмица да разглежда електрониката, но беше толкова объркан от атмосферата в хипермаркета, че се върна в хотела, за да се помоли.

Само чрез молитва щеше да се отърве от всякакви разсейващи го мисли и изкушения. Само така той можеше да запази съзнанието си чисто и непорочно.

Беше видял със собствените си очи колко е покварена Америка. Девойките се разхождаха на публични места с крайно оскъдно облекло и без да ги съпровожда мъж. Обикаляха из магазина като глутница кучета, флиртуваха с момчетата и никой не им обръщаше внимание. Това беше живо доказателство, че Америка е дяволско място. Страна, хваната в мъртва хватка от самия Сатана. Ако се случеше нещо, американците щяха да завлекат и останалия свят заедно с тях в преизподнята.

След като се моли в продължение на няколко часа, сънят му беше спокоен. На следващата сутрин се събуди късно и поръча рум сървис. Докато ядеше, включи телевизора на Си Ен Ен. С тревога разбра, че американското правителство е прехванало четири кораба, които са плавали насам. Цял ден той гледаше новините и развитието на тази история. Не знаеше подробностите около операцията, но знаеше, че оръжието ще пристигне в Америка с кораб.

Малко преди пет следобед телефонът в стаята иззвъня. Зубаир колебливо вдигна. Когато чу гласът на шефа си, го обзе смесено чувство на облекчение и страх едновременно. В плана бяха настъпили промени. Зубаир попита плахо какво се е случило с корабите, но беше сгълчан така рязко, че не дръзна да опита отново.

Сега стоеше в този тъмен паркинг насред непознат град и изпълняваше заповедите на човек, от когото се боеше до смърт. Зубаир отпи отново от содата и погледна към Г-образния мотел. Светеше само в една-две стаи, всички останали спяха. Както беше инструктиран, пакистанският учен изхвърли кутията сода в кофата за боклук и пак провери номера на ключа. За късмет стаята се намираше на втория етаж. Зубаир разгъна дръжката на големия куфар и го замъкна нагоре по стълбите. Когато стигна до терасата, спря, леко задъхан, и отново се огледа дали някой не го следи.

Стая 213 се намираше в края на терасата. Зубаир пъхна ключа в бравата и затаи дъх. Може би в тъмнината го очакваше неговият господар или пък дебнеше полицията и играта беше дотук? Отвори вратата и запали лампата. Стаята нямаше нищо общо с тази в „Риц“, но във всички случаи беше по-добре обзаведена от стаите в родния му Пакистан. Ученият затвори и заключи вратата след себе си, след което провери дали в банята не се крие някой. Уверил се, че е абсолютно сам, той седна на леглото, включи телевизора и зачака.