Денят на Апокалипсиса

6

Четири свръхтихи хеликоптера MH-6 „Литъл бърд“ летяха към назъбения планински каньон със скорост сто и петнайсет километра в час. Летяха в пълен мрак. Шестнайсет от най-опитните и обучени бойци, които светът познаваше, бяха седнали от двете страни на малките, но пъргави, винтокрили машини. Техните износени кубинки висяха във въздуха, в студеното планинско небе. На очите си имаха защитни очила. Униформите им леко се различаваха: някои носеха зелени пилотски комбинезони, докато други бяха предпочели стандартните пустинни камуфлажни екипи на американската армия. Всички без изключение бяха с бронежилетки, наколенки и налакътници, както и специални шлемове с прикрепени очила за нощно виждане.

Арсеналът им се състоеше от пистолети, пушки-помпи, снайперски пушки до леки, тежки картечници и автомати. Нито едно от оръжията нямаше заглушител. Присъствието им щеше да стане известно само секунди след пристигането им. Кацнеха ли на вражеска територия, всеки патрон и ръчна граната, които носеха със себе си, щеше да им е от полза. Защото щеше да стане доста напечено.

Леките хеликоптери се гмурнаха надолу и започнаха да лавират между върховете. Пътуването приличаше на някакъв садистичен развлекателен атракцион, но мъжете, прикрепени на специалните платформи, бяха свикнали с подобни неща. Намираха се на десетки километри от цивилизацията, на чужда територия, която беше едно от най-враждебните и пустинни места на Земята. Всеки мислено се подготвяше за битката, която предстоеше.

В слушалките им един глас съобщи, че са на минута път от целта. Веднага на борда на хеликоптерите се разви трескава дейност — проверяваха се оптичните и лазерните мерници, очилата за нощно виждане бяха включени. Всички елементи на екипировката бяха закрепени по униформите, а тези, които още не бяха заредили оръжията си, го сториха.

На последния инструктаж пилотите ги бяха предупредили какво ще последва сега. Хеликоптерите направиха рязък завой в планинския проход и започнаха стремглаво да се спускат надолу, следвайки плътно релефа. Планината се смени с долина, разпростряла се на около хиляда метра под тях.

Изолираното село бързо се приближаваше към тях, за да ги посрещне. В този ранен час никъде не се виждаха признаци на живот. Пилотът на водещата машина маркира целта и намали скоростта, докато останалите три се разпръснаха, за да стоварят смъртоносните си воини, преди врагът да реагира и да открие огън по тях.

Генерал Кевин Харли се вгледа съсредоточено в екрана пред себе си. Можеше да избира между три, но засега вниманието му беше приковано към средния екран. На другите два в близките минути нямаше да има нищо важно. Четирите хеликоптера се появиха в полезрението му точно в уречения миг. Наблюдаваше как „малките птички“ намалиха скоростта и се разпръснаха. Три от тях продължиха напред, докато четвъртият набра височина. На екрана трудно се виждаше, тъй като картината се предаваше от безпилотен разузнавателен самолет, кръжащ на височина три хиляди метра над селото, но засега всичко вървеше по плана, разработен от Харли и той знаеше наизуст всяка една подробност от него.

Генерал Харли носеше на главата си обемист шлем със слушалки, за да поддържа връзка с хората си въпреки оглушителното бръмчене на двигателите „Дженерал Илектрик“, които се намираха само на метри над него. В разредения планински въздух двигателите трябваше да работят по-усилено, в противен случай тежащият шест тона хеликоптер за управление и контрол щеше да падне като камък. Във вътрешността на UH-60 „Блекхоук“ модерната електроника и плоските екрани на мониторите излъчваха мека светлина. Подът на хеликоптера беше покрит с непробиваеми от куршуми панели от кевлар. Освен това всеки на борда носеше бронежилетка, макар че възнамеряваха да стоят настрани от истинското действие, за да дирижират съвременния военен балет отгоре. Усъвършенстваната въздушна машина за управление и контрол в момента се беше превърнала във втори дом за петима от шестимата мъже, привързани с ремъци в пътническия отсек.

Част от тях бяха в Афганистан вече близо две години. В своите въздушни електронни пунктове те прекарваха безкрайни часове и дебнеха членовете на „Ал Кайда“, талибаните, наркотърговците и бандитите. С една дума, всички, които се опитваха да подкопаят властта на новото, подкрепяно от САЩ, правителство. Действията им обаче бяха съсредоточени основно срещу „Ал Кайда“.

Членовете на терористичната организация бяха на първо място в списъка на тези воини. Бойците бяха ръководени от желание за разплата и омраза. Мотивите им бяха както лични, така и патриотични. Докато техните сънародници продължаваха да водят нормален скучен живот, членовете на Специалните сили се намираха в другата част на света и стоически понасяха несгодите, за да изпълнят задачите си. Да ги назовеш просто войници или отряд отмъстители беше обида за тяхното съвършено обучение и подготовка. Но дори самите те биха признали, че са дошли да търсят реванш. Бяха тук, за да изпратят ясно послание, че Америка няма да се примири с убийството на три хиляди нейни граждани.

Шестият мъж в пътническия отсек на хеликоптера беше страничен човек, но командирите го приемаха радушно и го уважаваха като професионалист. Мич Рап беше чувал и преди за това подразделение. Когато хората от Дирекцията по операциите на ЦРУ се връщаха от Афганистан, те разказваха какви ли не истории за Оперативен отряд 11 — смесена група командоси от специалните части на всичките родове войски от американските въоръжени сили. Те бяха добре финансирани и екипирани, перфектно тренирани, високо мотивирани. Врагът се страхуваше от тях, защото знаеше, че срещу него стоят членовете на възможно най-опитната и високо мобилна бойна сила в наши дни.

Офицерите от Дирекцията по операциите, които също не бяха безобидни новобранци, се прекланяха пред куража и уменията на тази група. Техният боен дух се подкрепяше от увереността, че по способности те нямат равни на себе си. Не се бояха от никого и нямаха задръжки. Защото противникът разбираше само един език — този на бруталната сила. Списъкът на ликвидираните от тях беше огромен. От назначението си в този район те бяха изгубили само неколцина души, а в същото време бяха нанесли сериозни щети на врага. Жертвите сред талибаните възлизаха на хиляди.

Оперативният отряд беше функционирал в почти пълна анонимност, докато някой във Вашингтон не реши, че имиджът на подразделението трябва да се повиши. Подвизите им бяха официално огласени, след което работата на командосите стана по-трудна. Наоколо започнаха да се въртят журналисти, които искаха да знаят как точно действа секретната група. Политиците и военните от Пентагона искаха да организират брифинги за медиите. Някои дори се осмелиха да заминат в Афганистан.

Всичко това отклоняваше вниманието на Оперативен отряд 11 от основната им мисия. За щастие на отряда скоро всички обърнаха погледи към Ирак. Малко след като там започна войната, Пентагонът направи странно изявление, че Оперативен отряд 11 е разформирован. Част от неговите членове всъщност бяха прехвърлени на новия театър на военните действия, колкото да се придаде известна правдивост на историята, но да не се засегне боеготовността на подразделението. И тъй като вниманието на света беше приковано към друга точка на земното кълбо, Афганистан се превърна в перфектен полигон за специалните части да шлифоват уменията си. А генерал Харли и хората му правеха именно това.

Рап никога не беше срещал генерала, но двамата си паснаха веднага. Веднага щом Кенеди му даде разрешение да започне операцията, Рап се обади по телефона на Обединеното командване за специални операции и изреди какво му е необходимо. Когато кацна в Афганистан, Харли и момчетата му вече бяха готови за акция. Първоначално генералът се отнесе скептично към плановете на Рап. Той беше прекарал почти две години в Югозападна Азия. За този период му беше отказвано многократно да пресече границата и да навлезе в Пакистан. Шефовете във военновъздушната база Макдил го заплашваха, че ако не спре и не се върне, ще бъде свален от командването на отряда.

Рап подозираше, че Харли в крайна сметка е осъзнал едно — това ще е единственият му шанс да стъпи на пакистанска земя. Оперативният план, който генералът състави, беше прост. Щурм от типа „нахлуй с гръм и трясък и грабни обекта“. Рап беше участвал в достатъчно подобни операции, за да е наясно, че никой не може да състави плана по-добре от военния командир. Само че Мич очакваше нещо по-умерено — светкавична операция, която няма да се набива на очи.

А планът на Харли не беше такъв. Той включваше пет пъти по-многочислени сили от необходимите и се отличаваше с безразсъдна дързост.

Членовете на Специалните сили повече от всеки друг в американската армия бяха принудени непрекъснато да усъвършенстват способностите и тактиката си. Те гледаха да не повтарят стари грешки и да намалят до минимум загубите при ситуация, излязла от контрол. Усърдието на участвалите в предишни битки да не повтарят грешките си се състоеше в непрекъснато анализиране. Никое съвременно сражение не беше разнищено така подробно, както инцидентът в Сомалия през 1993 г. Тогава деветнайсет рейнджъри от сухопътните сили и членове на отряда „Делта“ загинаха посред бял ден, по време на щурмова операция, която се превърна в ужасна трагедия. Нямаше командир от специалните части, който да не беше научил наизуст всеки един детайл от операцията в Могадишу. Изводът беше един и същ: никога не действай през деня, ако не си принуден. А ако не знаеш точно срещу кого се изправяш, не отивай без въздушна подкрепа, броня или и двете едновременно.

Поради причини от политическо естество въздушната подкрепа, за която настояваше Харли, не можеше да се осъществи. Трябваше да проникнат и да се измъкнат, без да бъдат забелязани от пакистанците. А ако Харли повикаше въоръжен с оръдия самолет AC-130U „Спууки“, той веднага щеше да бъде засечен от радарите. Планинският терен и краткостта на мисията почти изключваха подкрепа от танкове. Това поставяше генерала в трудна позиция. Трябваше да се опита да осъществи хеликоптерна атака във враждебно село, наброяващо около 1000 души, без броня и без въздушна поддръжка. Това не беше просто някакво си селце. Според разузнавателните доклади на ЦРУ и Разузнавателното управление на Министерството на отбраната тук ставаше дума за истинска крепост на „Ал Кайда“. Така че жителите едва ли щяха просто да се изпокрият в колибите си и да изчакат американците да си отидат. Най-вероятно те щяха да открият огън по тях и да влязат в ожесточено сражение.

Решението на генерала беше малко пресилено според Рап, но след като Харли го посвети подробно във всеки детайл на плана, Рап разпозна тактически гениалния замисъл. Кенеди беше получила от президента разрешението да се проведе таен удар през границата. Генерал Харли тълкуваше думата „удар“ в най-широкото й значение, тъй като хранеше надежди този път наистина да прочисти гнездото на пепелянките. Рап пък не възнамеряваше да застава на пътя му.