Денят на Апокалипсиса

28

Специален агент Скип Макмахън работеше във ФБР от деня, в който беше завършил Пенсилванския университет преди трийсет и пет години. Досега беше виждал много странни неща и беше участвал в повече заплетени случаи от който и да е друг в Бюрото. Но този изглежда щеше да обере всички точки. Знаеше, че не става дума за учение, иначе като началник на Отдела за борба с тероризма на ФБР щяха да го уведомят.

Да те изкарат на пожар посред нощ с ужасния звън на защитения срещу подслушване телефон STU-3 не беше никак приятно. Но тази нощ съобщението, което получи от Центъра за наблюдение и борба с тероризма го накара сам да скочи от леглото и да се облече светкавично въпреки болните си от артрит колена.

Беше пусната в ход операция Ноев ковчег. Президентът, неговият кабинет, Върховният съд и председателите на конгреса и сената — всички бяха евакуирани от града. Тази част се наричаше Продължаване на управлението. Макмахън обаче бе част от Продължаването на операциите. За разлика от изтеглените, неговата задача беше да остане и да се опита да спре или предотврати действията на терористите.

В момента той се опитваше да прави именно това, застанал до стъклената стена на стаята си в новата сграда на Тайсънс Корнър. Погледна към Центъра за наблюдение и борба с тероризма, разположен в съседната зала. Това подразделение работеше денонощно седем дни в седмицата без прекъсване и наблюдаваше дейността на терористите по цял свят. Оборудваната с модерна техника зала се обитаваше от шейсет и двама специални агенти и още двайсет и трима аналитици от ЦРУ. Аналитиците бяха част от новия Интегриран център за оценка на терористични заплахи. Центърът за борба с тероризма на ЦРУ пък се помещаваше на отделен етаж.

Макмахън гледаше към множеството от конзоли и компютри. Нещо ставаше в Кандахар, Афганистан. Очевидно ЦРУ с помощта на военните беше спипало неколцина от най-високопоставените терористи. Разузнавателната информация течеше толкова бързо, че преводачите едва смогваха. В залата влезе Джейк Търбс — директорът на Центъра за борба с тероризма на ЦРУ. Той мина през един от страничните редове между терминалите и дойде при Макмахън.

— Това дойде току-що. — Търбс му подаде един лист.

Беше списък с градове.

— Това са четирите най-натоварени пристанища в света — отбеляза Макмахън.

— Знам, но засега разполагаме само с имената им.

— В допълнение към всичките онези въздушни пратки?

— Никой не е казал, че ще е лесно, Скип.

Новият Обединен център за борба с тероризма още не бе заработил с пълния си капацитет, а вече бяха изправени пред сценарий, за който не им достигаха ресурси.

— Да, знам. — Макмахън мислеше как по-ефективно да използва подчинените си. — Има ли някаква вероятност твоите момчета да уточнят информацията?

— Правим всичко възможно.

Макмахън сложи листа на бюрото си.

— По-добре да се обадя на Раймър и да задействам неговите хора. — Макмахън говореше за Пол Раймър, който оглавяваше Екипите за действия при ядрени кризи НЕСТ на Министерството на енергетиката.

— Добра идея. — Търбс излезе от стаята така бързо, както се беше появил.

Макмахън имаше на телефона шейсет бутона за бързо набиране, бутонът с номера на Раймър беше най-отгоре. Секунди след като го набра, бившият ветеран от войната във Виетнам и бивш военноморски „тюлен“ беше на линия.

Също като Макмахън, Раймър беше събуден от кошмарния звън на специалния телефон. Бяха му наредили веднага да тръгне към секретния подземен обект на Министерството на енергетиката в Джърмантаун, Мериленд.

— Раймър на телефона.

— Пол, здравей, Скип е. Момчетата от НЕСТ готови ли са?

— Вече заповядах на един от екипите за търсене и реагиране да проучи центъра на града.

— Страхотно… имам за теб и няколко пристанища, които трябва да се проверят.

— Колко са?

— Като за начало четири. Ню Йорк, Маями, Балтимор и Чарлстън.

Последва мълчание, след което Раймър отвърна със саркастичен тон:

— Така както си тръгнал, защо не добавиш Ню Орлиънс, Хюстън и Лос Анджелис в списъка?

— Знам, че задачата е трудна, Пол.

— Трудна?! Ти майтапиш ли се!

— Извинявай, но в момента разполагаме само с тази информация.

— Ами летищата?

— Наши агенти извън Щатите в момента проверяват.

— Ами ако проклетото нещо вече е в страната?

— Спряхме се на предположението, че сензорите досега щяха да са го открили.

Сензорите, за които Макмахън говореше, бяха инсталирани във всяко едно американско пристанище. Предназначението им беше да уловят радиационния сигнал, който всяко ядрено устройство излъчваше. Сензорите се справяха добре с откриването на непокрити устройства, но бяха безполезни срещу покритите.

Раймър изсумтя.

— Чух, че са се появили пакистанските учени, които издирвахме. Изглежда са били вербувани.

— Откъде го чу? — попита искрено изненаданият Макмахън.

— Току-що го разбрах от ЦБТ. Искаха моите техници да прегледат някаква информация. — Раймър спря за секунда, след което добави: — Скип, и ти, и аз знаем, че ако са получили квалифицирана научна помощ, със сигурност са покрили устройството. Което означава, че шансът нашите сензори в пристанищата да го уловят е много малък. На практика е почти нулев.

Макмахън се нуждаеше от малко време, за да осъзнае истинската сериозност на заплахата, срещу която се бяха изправили.

— Да се надяваме, че не са чак толкова умни.

— Ясно. Засега ще повикам моите резерви и ще ги накарам да започнат да проверяват пристанищата. — Раймър имаше предвид Програмата за радиологична помощ на Министерството на енергетиката. Той разполагаше с двайсет и седем екипа, разпръснати из обекти на министерството в цялата страна. Те не бяха толкова добри, колкото Екипите за търсене и реагиране. Докато не получеха по-детайлна информация обаче, щяха да запълнят липсата на хора.

— Обади ми се веднага, щом разбереш нещо друго.

— Непременно. — Макмахън затвори и погледна отново към залата. Точно в този момент влизаше разрошена Пеги Стийли. Физиономията му се намръщи още повече.

Тази напориста юристка от Министерството на правосъдието не беше хапка за всяка уста. Умна, агресивна и дяволски красива — чиста амазонка. Преди десет години той или щеше да я напердаши, или да преспи с нея, а може би и двете. Но сега, след три десетилетия работа в Бюрото, развод и лечение в клиника за алкохолици, както и с оглед на наближаващото му пенсиониране, той съумяваше да я изтърпи някак си.

Беше виждал такива да идват и да си отиват с всеки нов главен прокурор. Всичките бяха с високо самочувствие и често упражняваха силен контрол и натиск върху ФБР, без да ги е грижа за задачите на Бюрото и неговата ефективност. Някои искаха да направят име, докато други просто се стремяха ФБР да не досажда на шефа им, за да успеят и самите те да се издигнат до небесни висоти. На Макмахън обаче никога не му убягваха истинските им мотиви и той винаги ги държеше под око. Тази амбициозна особа не правеше изключение.

Стийли се устреми към стаята. Изкачи стъпалата и хвърли чантата си до бюрото на Макмахън.

— Какво, по дяволите, става?

Макмахън така беше извъртял монитора, че да може да стои прав и в същото време да чете докладите на неговия екип. Олекна му, когато се получи съобщение, че изчезналите пакистански ядрени учени са свързани с „Ал Кайда“.

Дори не си направи труда да свали очи от монитора.

— Добре дошла при нас, Пеги.

— Не отговори на въпроса ми.

Не бяха единствените в командната зала. Макмахън вече беше правил забележка на Стийли за отвратителния й навик да се държи с колегите си, сякаш са на разпит. Той небрежно погледна часовника си и каза:

— Пеги, трябваше да си тук преди един час. — Премести погледа си от часовника към измамно нежните й сини очи. — В момента сме в разгара на криза. Затова първо остави егото си отвън, после ще гледам да те въведа в ситуацията, доколкото ни позволява времето.

Макмахън вдигна слушалката на защитения телефон и остави Стийли да фучи от яд.

— Къде е главният прокурор? — попита тя.

— В защитената срещу подслушване конферентна зала заедно с директора Роуч.

Стийли тръгна да излиза, но Макмахън я спря с думите:

— В момента не можеш да влизаш там.

— Моля?

— Ще свикват Съвета по национална сигурност. Доколкото знам, наскоро не са те повишавали, затова си седни на задника и изчакай срещата да свърши.