Денят на Апокалипсиса

44

Тъй като годишно пробягваше два-три маратона, Деби Ханусек не се притесняваше от потта, но положението беше смешно. Още не бе преполовило утрото, а температурата в склада вече приближаваше трийсет и осем градуса. И въздухът беше адски влажен. Но нямаше как да си свали шлема, за да избърше потта от лицето си. Тя и екипът й бяха участвали в достатъчно учения и реални кризи, за да преодолеят страха от задушаване в скафандрите. Тя никога не изпадаше в паника, но беше виждала как много други не успяват да издържат.

Наблюдаваше колегите си за признаци на стрес. Те бяха отлично обучени и добри в работата си, но никога преди не се бяха сблъсквали с подобна заплаха. Всъщност на никой от програмата НЕСТ не му се беше налагало да се занимава с нещо подобно. Бяха се отзовали на доста фалшиви тревоги, най-вече малки радиологични устройства. Обикновено това бяха медицински уреди, забравени или изгубени. Но практиката й не помнеше нищо с такава мощност — истински ядрен материал за бомба с достатъчно критична маса да предизвика взрив от двайсет килотона.

Мозъчният тръст, разположен из различните лаборатории, продължаваше да анализира данните, които Ханусек им изпращаше. Всички бяха единодушни, че пред тях стои истинска атомна бомба. Показателите на ядрените химични елементи, използвани за направата на разрушителното оръжие, не можеха да се объркат с никои други. Вече бяха започнали да разследват откъде може да е дошла бомбата. За Ханусек този въпрос си беше чисто академичен. В момента единственото, което тя искаше, бе да неутрализира дяволската машина.

Когато портативният рентген най-накрая беше инсталиран, Ханусек даде знак да започнат със слабо облъчване. Не искаше да засегне електронната верига, която можеше да детонира устройството. Първото облъчване беше безрезултатно. Никой от тях не се изненада. Движеха се внимателно и предпазливо. Двамата техници погледнаха към Ханусек, за да им разреши да увеличат мощността. Тя кимна и двамата облъчиха контейнера отново. Деби погледна към картината на лаптопа пред себе си.

Този път беше по-добре. На изображението се различаваха очертанията на предмет с размерите на волейболна топка. Ханусек нареди да увеличат още мощността. Третото облъчване беше успешно. Сега вече ясно се виждаха контурите на устройството, но само толкова. Дизайнът беше класически — сферично ядро с ядрен материал, заобиколено от експлозиви. Само че имаше един проблем.

— Увеличете още малко мощността — извика тя.

Резултатите от следващото облъчване се появиха на екрана. Тя се намръщи. Натисна един бутон на бедрото си и каза:

— Пол, виждаш ли това?

— Да… почти едновременно с теб.

Тя изчака, за да се увери, че Раймър е видял резултатите от четвъртото облъчване.

— Е… имаш ли някакви предположения къде се намира експлозивът и детонаторът?

— Никакви.

Ханусек махна на техниците отново да увеличат силата на уреда. Когато се появи следващата картина на монитора на лаптопа, мистерията си остана.

— Пол, ще ги накарам да пробват отдолу.

— Добре.

На базата на вече направените рентгенови снимки техниците бързо изчислиха точното местоположение на устройството и пропълзяха под контейнера. Поставиха портативната рентгенова машина на сантиметри от дъното и облъчиха контейнера. Точно в целта. Ханусек им нареди да засилят мощността. След третото облъчване откриха това, което търсеха.

— Какво мислиш? — попита тя Раймър.

— Мисля, че трябва да се обадя на президента.

— И аз бих постъпила така.

— Добре. Стой там и чакай да пристигне Зеленият екип.

— Прието.

— И, Деби…

— Да, Пол?

— Чудесно си свършихте работата.

— Благодаря.