Денят на Апокалипсиса

7

Али Саи ал Хури си спеше мирно и спокойно. Беше едва в средата на петдесетте години, но животът му беше минал в големи трудности и изпитания. Заради прегърбената си стойка и прошарена брада хората често го мислеха за по-възрастен. По рождение беше египтянин, но отдавна беше надмогнал народността си. Ал Хури бе мюсюлманин, а Аллах нямаше граници. Народността беше за езичниците, а ал Хури беше правоверен.

Един от първите членове на египетските Мюсюлмански братя, ал Хури беше пращан в затвора два пъти и жестоко измъчван от Мухабарат, египетската тайна полиция. Оттам идваха куцането и кошмарите му. Ал Хури беше участвал в убийството на египетския президент Ануар Садат. В последвалия реванш на правителството беше арестуван заедно със стотици други членове на Мюсюлмански братя, след което — безмилостно изтезаван.

Всички те в крайна сметка се пречупиха. Някои от тях казаха истината, други излъгаха само за да спрат болката. Неколцина щастливци умряха от ръцете на престаралите се мъчители. Част от заловените му приятели полудяха, а един-двама се оказаха слаби духом и предадоха каузата. Но повечето както и ал Хури тогава се приближиха до Аллах.

Седнал сам в мръсната си килия, без легло, чаршафи и възглавница, той мъчително преживя онези дни, прекалено уморен да прогони мухите, които бяха накацали отеклото му от бой тяло. Нощите бяха студени и той се тресеше от студ. Благодарение на преживяната физическа и духовна болка ал Хури беше дораснал до степен да разбере Бог и неговите мистични аспекти. Аллах му беше проговорил и заръчал какво трябва да стори.

Ислямът отново беше нападнат. Този път не от конвенционални армии. Западът като истински страхливец беше започнал война с помощта на технологиите и търговията, за да прояде до кокал тъканта на ислямската вяра. Те тровеха умовете на мюсюлманските деца и ги повеждаха по пътя на покварата. Арабските народи водеха нова свещена война, без дори да го знаят. Мисията на ал Хури беше да разпространи словото, идеите, да вдигне меча в защита на своя народ, на религията и начина си на живот. Да опази всичките мюсюлмани от неверника.

Мъченията, трудностите и изгнанието от родината му, последните две години бягство — всичко това си струваше заради крайната цел. Ал Хури и хората му бяха на път да нанесат мощен удар в името на Исляма. Тази мисъл го утешаваше, докато спеше. Аллах му беше дал велик дар. Много скоро Америка щеше да плати за своя колониализъм и за покваряването на децата на Аллаха.

Ал Хури обикновено заспиваше трудно, но сега отдалечеността и чистият въздух в това планинско селце му действаха освежаващо. Често беше пътувал до тук през последната половин година. Тихото селце се беше превърнало в негова основна оперативна база за това, което може би щеше да се превърне в най-мащабната атака срещу Америка. Ал Хури редуваше посещенията си в селцето с пребиваването в мръсния и пренаселен град Кета — столицата на югозападната пакистанска провинция Балуджистан. Винаги когато идваше в селото, той сънуваше градския шум. В далечината се чу глухо тракане. В съня си ал Хури не можеше да определи откъде идва то. Дали не беше влак? Шумът продължи да се усилва, придружи го ясно доловим пукот.

Ал Хури веднага отвори очи и се разсъни. Изправи се и седна. Тялото му още беше вкочанено от съня. Навън вятърът виеше, блъскаше се в стените на колибата, вдигаше прах във въздуха и дрънкаше по малкото прозорче на спалнята. Дали не наближаваше буря? Чу се друг шум, странно познат, но не достатъчно силен, за да оправдае най-лошите му страхове.

Последва звук, който познаваше много добре — отчетливото се тракане на автомат „Калашников“ АК-47. След откоса се чуха няколко по-тихи изстрела. Докато минаваха ценни секунди, ал Хури се разсъни напълно и осъзна какво става. Погледна към вратата на спалнята и повика по име телохранителя си Ахмед. Афганистанецът му беше верен в продължение на няколко години. Бяха му дадени конкретни заповеди. Ал Хури знаеше прекалено много. Не биваше да го пленяват.

Отвън прогърмя приглушена експлозия, последвана от силен гърмеж от съседната стая. Под процепа на вратата просветна и в престрелката се включиха още оръжия. Ал Хури се наруга, задето се е оставил да го овладее измамното чувство за сигурност в изолираното село. Как можа да се случи това? В пакистанското правителство и сред военните имаше много истински вярващи в Аллах. Те биха рискували живота си, за да го предупредят за подобно коварство. Продължи да гледа към вратата, молейки се бодигардът му да влети при него всеки миг. Но къде е Ахмед?

Накрая вратата се отвори с трясък. Сякаш Аллах се беше отзовал на всичките му молитви — влезе Ахмед, а не някой от американските наемници. Ахмед държеше в ръцете си своя стар верен „Калашников“, цевта сочеше към ал Хури. На лицето му беше изписана болка, очите му бяха изпълнени със страх и нежелание да изпълни заръката.

Ал Хури се усмихна с облекчение на мъжа, който му беше станал като роден син. Затвори очи и приветства смъртта и съдбата си с мисълта, че американците ще понесат унищожителен удар.