Денят на Апокалипсиса

45

Самолетът на ЦРУ вече бе достигнал таван от дванайсет хиляди и триста метра и напускаше афганистанското въздушно пространство. Рап не беше помъкнал всички папки и карти. Те бяха сканирани и записани на диск. Двама от пленниците обаче бе взел със себе си, както и достатъчно морфин да се надруса цяла тайфа наркомани. Единият бе Уахид Абдула, другият — Ахмед Халили, младежът от Карачи. В момента двамата спяха, завързани и натъпкани с успокоително. Третият пленник, изглежда, беше само техен телохранител, но Урда държеше да го разпита и да види какво може да изкопчи от него.

Рап изпълни задачите, които си беше поставил. Не виждаше смисъл да си губи времето повече в Югозападна Азия. Особено предвид това, което се случваше в Щатите. Само мисълта, че човек като Мустафа ал Ямани се разхожда свободно на американска земя, беше достатъчна да го вбеси. С удоволствие щеше да си излее гнева върху Абдула, ако откриеше, че саудитецът отново го е излъгал.

В момента очакваше включване от шефката си. Използва времето да запише сканираните документи на лаптопа си. Намерението му беше да оползотвори дългия полет в търсене на нишки, с надеждата да попадне по следите на ал Ямани. Щеше също така да подремне малко, защото в противен случай, когато кацнеше, щеше да е като парцал и нямаше да е в състояние да свърши нищо.

Най-накрая Кенеди се обади.

— Нещо ново, Мич?

— Не. Какво става с корабите?

Кенеди му разказа всичко, което бяха научили. Не пропусна и разногласията в Съвета по национална сигурност относно това как да се действа в Чарлстън.

Рап изпъшка.

— Виж какво, Айрини. Нямаме много време. Трябва да загърбим всичките глупости и незабавно да се обадиш на Скип. — Той имаше предвид Скип Макмахън, директорът на Центъра за борба с тероризма на ФБР. — Не казвай на Роуч… нито дори на президента. Цялата тази работа скоро ще избухне. Нямам предвид бомбата, а историята. Щом това стане, терористите ще потънат вдън земя. Скип трябва да изпрати агенти в пристанищата и да разбере дали някой не чака, за да си прибере контейнерите. Може техните хора да работят на доковете.

— И аз си мислех същото.

— Имаме право само на един опит, Айрини. После те ще изчезнат и няма да ги хванем. Трябва да проследим корабните доставки чак до крайната им дестинация и да разкрием техните нелегални клетки.

— Веднага ще му се обадя.

Рап чу гласа на някой, който влезе при нея, и тя каза:

— Ще ти се обадя след минута.

Гласът на Раймър отново прокънтя през високоговорителите. Този път обаче положението беше по-различно. Министърът на вътрешната сигурност Макелън беше единственият останал в конферентната зала в Маунт Уедър. Министърът на финансите Кийн беше заминал за разговор с председателя на нюйоркската фондова борса, а вицепрезидентът Бакстър ближеше някъде люти рани. Генерал Флъд и министърът на отбраната Кълбъртсън се занимаваха с останалите три кораба. В обект „Р“ бяха останали само президентът, началничката на кабинета Джоунс, директорът на ЦРУ Кенеди, държавният секретар Бърг и съветникът по националната сигурност Хейк.

Когато чуха гласа на Раймър, всички се обърнаха към екраните.

Вместо сериозната му физиономия видяха широка усмивка.

— Господин президент, имам добра новина.

— Слушаме те с нетърпение.

— Направихме рентгенова снимка на контейнера. Смятаме, че въпросното устройство е чисто физическа субстанция.

Този термин не беше известен на президента, но съдейки по широката усмивка на Раймър, той предположи, че има някакво положително развитие.

— Господин Раймър, нямам никаква представа какво е това чиста физическа субстанция, но тъй като за пръв път ви виждам ухилен до уши тази сутрин, предполагам, че чиста в случая е по-добре от мръсна.

— Да, би могло да се каже — засмя се Раймър.

— И какво точно означава този термин?

— Сър, в общи линии тя представлява сфера с радиоактивен материал, употребяван за производството на ядрено оръжие. — Той оформи с длани кръг във въздуха. — Но няма детонатор и експлозивен материал, които се използват за задействане на ядрената имплозия.

На Хейс му стана горе-долу ясно.

— Значи това просто е ядрото на ядрената бомба… и нищо повече.

— Да, точно така, сър.

— И не може да избухне?

Само с едно изключение, помисли си Раймър, но вероятността за него беше толкова малка, че не си заслужаваше да го споменава.

— Без експлозивите и детонатора, сър, бомбата не може да причини никакви разрушения.

— Значи сме спасени? — попита Валъри Джоунс.

— Да, радиоактивният материал вътре в момента не представлява заплаха за град Чарлстън.

Залата се изпълни с ликуващи викове. Някои облекчено въздъхнаха, други нервно се засмяха, имаше дори такива, които се запрегръщаха. Президентът и останалите поздравиха и похвалиха Раймър и служителите му за добре свършената работа. След около минута страстите се успокоиха и Хейс тъкмо се канеше да зададе на Раймър нов въпрос, когато вратата на конферентната зала рязко се отвори и вътре влезе един от подчинените на Валъри Джоунс.

Той отиде при нея и й прошепна нещо. Джоунс го слуша само около секунда, след което грабна телефонната слушалка пред себе си. Натисна с пръст мигащия червен бутон.

— Тим. — Тя напрегнато се вслуша, докато отсреща не й отговориха. — Тим, картината ми е ясна. Докарай го в твоя офис до петнайсет минути. Кажи му, че ще разговарям лично с него. — После изчака отговора, като през цялото време клатеше глава. — Това са глупости, Тим. Можеш да му повториш, че така съм казала. Ако не иска да почака петнайсет минути, ще се погрижа никога повече да не вземе интервю с човек от тази администрация. Ще се обадя на шефа му и ще разкажа историята направо на него. Сега го заведи в офиса си и ми звънни отново след петнайсет минути.

Джоунс затръшна слушалката и се обърна към президента:

— От „Таймс“ се канят първи да разгласят сензационната история, че целият президентски кабинет е бил евакуиран снощи от столицата.