Денят на Апокалипсиса

40

Закритият паркинг на Саут Карълайна Акуейриъм предлагаше отлична гледка. Ал Ямани седеше в колата и наблюдаваше ставащото долу с повишен интерес. Пътното движение вече беше в своя час пик и центърът гъмжеше от коли. Това му беше само от полза, тъй като допълнително скриваше присъствието му. Кораби и влекачи непрекъснато влизаха и излизаха от пристанището, камиони и влакове щъкаха по платформите за разтоварване, а гигантските кранове местеха вездесъщите стоманени блокове и ги подреждаха на купчини като детски кубчета. Търговията се въртеше с впечатляващи темпове и мащаби. Което действаше успокояващо на саудитския воин. При цялото това трескаво движение той не виждаше как американците ще засекат един определен товар. Толкова много неща се случваха едновременно, че шансовете бяха категорично на негова страна.

Ал Ямани знаеше, че някъде в редицата от камиони са и двама негови другари по оръжие, които чакат да приберат контейнерите. Те не подозираха, че ги наблюдава, а и той не възнамеряваше да го показва. Този смел план беше толкова важен и сложен, че ал Ямани лично дойде в Америка и сам да се погрижи всичко да мине добре. Никоя от клетките в Щатите не беше уведомена за неговото пристигане. Другите не одобряваха решението му, не го пускаха да заминава, но накрая се примириха. Съзнаваше, че се съгласиха отчасти от съжаление заради неизлечимото му състояние. Но той не се срамуваше, защото беше убеден, че постъпва правилно.

Неколцина от тях излязоха с аргумента, че рискът е прекалено голям. Ако го хванеха, американците щяха да го принудят да проговори. Цялата операция щеше да пропадне… Ал Ямани реагира на тези притеснения със смях. Каза им, че не се бои да умре. Американците можеха да го измъчват до последно, но той пак нямаше да проговори. Да, ако разполагаха със седмици или може би с месеци, за да го обработят, вероятно щяха да го пречупят. Но ал Ямани нямаше да живее толкова дълго. Беше жертвал живота си още преди месеци.

Не, той бе изразходвал твърде много усилия и време за великия план, за да го повери на хора, които дори не познава, които са се посветили на каузата, но които не са изпробвани в боя. Макар и мюсюлмани, те живееха много по-различен живот в Америка от братята си, обитаващи люлката на Исляма. Да, те говореха правдиво и гръмогласно обявяваха омразата си към Америка, осъждаха липсата на порядъчност, възмущаваха се от развратения морал, но нима имаха куража да доведат атаката до нейния славен и огнен край? Тук останалите трябваше да се съгласят с ал Ямани, защото нямаше какво да противопоставят на думите му. Сериозността на задачата, съчетана с личната саможертва, не остави на другите избор и те благословиха последното му желание.

Ал Ямани погледна през бинокъла към площадката. В момента сините кранове сваляха контейнери от „Мадагаскар“ и той би трябвало да се успокои малко, но още не можеше да се отърси от неприятното предчувствие. Беше започнало преди повече от час, когато корабът бе завързан за доковете и остана така твърде дълго време. Нещо не беше както трябва. Саудитецът попита кувейтския си помощник дали е нормално, но младежът само сви рамене. Никой не му беше давал заповеди да следи колко време минава, преди да пристъпят към разтоварването на корабите.

Подозренията на ал Ямани се засилиха, когато един полицай застана на пост пред трапа на контейнеровоза, а после други двама мъже се качиха на кораба. И отново кувейтецът се оказа безполезен. Само позна, че двамата са митничари. След почти трийсет мъчителни минути крановете най-накрая се раздвижиха. Ал Ямани си каза, че всичко минава добре, но нещо продължаваше да го притеснява.

Якуб се извини и отиде до тоалетната. Ал Ямани се възползва от възможността и слезе да се разтъпче. Бяха паркирали на предпоследното ниво на закрития паркинг. Оттук като на длан се виждаше пристанището и цялата околност. Саудитецът се подпря на една от колоните и отпи глътка вода. От новото си място виждаше малко повече от терминала. Долу на дълги редици бяха подредени безброй контейнери в очакване да ги натоварят на влакове или камиони. Някои сигурно щяха да бъдат преместени отново на кораби.

Няколкостотин метра навътре, там, където беше завързан „Мадагаскар“, ал Ямани забеляза плоска триетажна сграда. Вдигна ръка към челото, за да не му пречи слънцето, и присви очи. Изглежда сградата имаше нещо като наблюдателна площадка на последния етаж. В момента там имаше няколко души. Ал Ямани се намръщи и грабна бинокъла от колата. Вдигна го и се зае да оглежда терминала. Секунда по-късно откри сградата, миг след това забеляза групата на наблюдателната площадка.

Саудитецът тежко преглътна. Преброи петима. Трима от тях бяха в униформи, а двама в цивилни дрехи. Неколцина говореха по телефони и по всичко личеше, че до един са вперили погледи в „Мадагаскар“. Саудитецът се наруга, задето не ги е забелязал по-рано. Наведе бинокъла и го насочи към Конкорд Стрийт. На улицата нямаше полицейски коли, нито други очевидни признаци, че американците знаят за смъртоносния товар, пристигнал на прага им. Пак с помощта на бинокъла той започна да оглежда района около дока.

Задачата му беше леко затруднена, тъй като не знаеше в какво се състоят рутинните транспортни и разтоварителни операции на пристанището. Освен полицая, застанал пред трапа на „Мадагаскар“, и мъжете на покрива на сградата, друго подозрително нямаше. А и тези две неща можеха да се обяснят лесно. Ал Ямани отново провери хората на площадката. Те продължаваха да гледат към „Мадагаскар“. Всички се обърнаха, когато при тях дойдоха мъж и жена.

Жената беше представена на групата. Един се обърна и я заговори. На гърба му се мъдреха три жълти букви, които накараха саудитецът да стисне бинокъла още по-силно. Дъхът му спря, когато видя как мъжът, облечен с яке на ФБР, посочи към „Мадагаскар“. Жената го изслуша, след което поклати глава. После погледна към кораба през бинокъл и посочи към купчината контейнери, които крановете разтоварваха. Друг от мъжете й каза нещо и посочи към някакъв район в отсрещния край на терминала. Жената този път кимна и бързо влезе в сградата.

Ал Ямани свали бинокъла от очите си и вдиша дълбоко влажния въздух. Преодоля обзелия го пристъп на гадене и отново вдигна бинокъла. Този път фокусира върху първия етаж на сградата. И веднага видя нещо, което никак не му хареса. Отпред беше паркиран голям черен джип. Една от основните отговорности на ал Ямани в „Ал Кайда“ беше да разузнава за потенциални цели. Беше направил проучване доколко е възможно да се убият президента и директора на ФБР, както и няколко други ключови американски фигури. Докато преглеждаше телевизионните новинарски репортажи, той откри, че Сикрет Сървис и ФБР много обичат да се возят на тези големи черни джипове. Без да е бил никога преди в Америка, той не знаеше дали тези автомобили се срещат често по пътищата, но в този джип, както и в седана, паркиран до него, имаше нещо по-различно от другите коли наоколо.

Жената, която беше видял на наблюдателната площадка, излезе от сградата с единия от мъжете, двамата се качиха на черния джип. Ал Ямани ги проследи с бинокъла как прекосяват терминала и се насочват към един от складовете. Колата, която също беше забелязал, ги последва. Двата автомобила спряха до склада и от тях наизлязоха хора. Ал Ямани преброи общо деветима и забеляза, че четирима от тях носят оръжие. Нещата ставаха все по-лоши. После извадиха от джипа няколко черни куфара.

Ал Ямани не можеше да повярва на очите си, но продължи да храни надежда, докато хората започнаха да внасят багажа в склада. Надеждата беше единственото, което му оставаше. Стигнал бе твърде далеч, жертвал бе прекалено много, за да позволи всичко да рухне в последния миг преди атаката. Но събитията се развиваха именно в тази посока.

Камион с оголено шаси паркира до крановете, които разтоварваха контейнерите от „Мадагаскар“. Ал Ямани за пръв път виждаше подобно нещо. Кранът вдигна ръждив червен контейнер от товарния отсек на контейнеровоза и внимателно го постави върху камиона. Група мъже с каски закрепиха контейнера и камионът потегли към склада.

Жената с къдравата кестенява коса стоеше пред отворените врати на склада и гледаше камиона, докато той бавно приближаваше към нея. Веднъж щом машината влезе, тя отстъпи настрани и нареди да затворят вратите.

Докато големите врати се затваряха, ал Ямани осъзна, че току-що вкараният вътре контейнер е именно неговият. Устройството, което бе отнело години от живота му, устройството, заради което бяха загинали десетки негови хора, сега се намираше в онази сграда. Просто ей така всичко се изплъзваше от контрола му, неговият велик план се рушеше пред очите му. За пръв път в съзнателния си живот на саудитеца му се доплака. Как можа да се случи това точно в съдбовния миг?

Нечии стъпки го извадиха от мрачните мисли. Обърна се рязко, докато с едната ръка стискаше бинокъла, а с другата бръкна да извади ножа си. Беше Якуб, който се връщаше от тоалетната.

Кувейтецът забеляза загрижената му физиономия.

— Всичко наред ли е?

Ал Ямани не отговори веднага. Още бе обсебен от мисълта, че мисията му е провалена незнайно как. После, след като прикри яростта и внезапно обзелото го подозрение към младежа, той отвърна:

— Да, всичко е наред.

Якуб отиде при него до стената и погледна към терминала.

— Няма да чакаме още дълго. Корабът вече е наполовина разтоварен.

— Май си прав. — Ал Ямани му подаде бинокъла. — Каква е онази сграда там? За какво се използва?

Якуб взе бинокъла и погледна към указаното място.

— Коя по-точно?

Ал Ямани застана спокойно зад него и посочи към сградата с наблюдателната площадка на покрива.

— Ето онази сграда там. Където стоят някакви мъже.

Докато с едната ръка продължаваше да сочи, ал Ямани пъхна другата под ризата си и извади ножа от кожената ножница. Сочещата ръка беше поставена леко върху рамото на кувейтеца. Внезапно, без предупреждение, тя го стисна силно. В същото време ал Ямани заби с всичка сила ножа в гърба на нищо неподозиращия младеж.

Бинокълът падна на пода и се разби на няколко парчета. Тялото на Якуб се втвърди като реакция на неочакваното нападение. Той изви гръб назад и устата му се отвори, за да изкрещи в агония. Само че ал Ямани беше бърз и изкусен в изкуството да убива. Свободната му ръка се премести от рамото към лицето и запуши устата на бившия му вече боен другар.

Борбата продължи само няколко секунди, след което кувейтецът се строполи на земята с отворени очи. Докато мозъкът на момчето още действаше, саудитецът съзря в очите му изненадата, неверието, че неговият брат мюсюлманин го е убил. Ал Ямани отпусна хватката си и извади ножа от вече неподвижното тяло. После остави кувейтеца да легне на пода, наведе се и надникна над покривите на колите, за да огледа паркинга. Очакваше да види тичащи към него агенти на ФБР с извадени оръжия, крещящи да пусне ножа. Също като по филмите. Ал Ямани бързо се приготви за смъртта — нямаше да се предаде жив, за да не попадне в ръцете им. Можеше да скочи от високото.

Но агентите не се появиха. Минаха секунди и по всичко личеше, че е сам на предпоследното ниво на паркинга. Предпазливо коленичи и избърса острието в ризата на кувейтеца. После спря и се вгледа в тъмните невинни очи.

Нямаше ни най-малка представа дали човекът, когото току-що е убил, има вина — заради предателство или глупост. Това беше без значение.

В името на справедливата кауза нямаше незаменими хора. От най-великите воини на Аллах до най-незначителните. Фактите говореха сами за себе си. Нещо се беше объркало, ала какво — Ал Ямани не знаеше. Това обаче само доказваше, че трябва да е още по-бдителен. Нямаше да позволи на американците да го хванат. Не можеше да рискува и с кувейтеца. По-добре беше да действа сам. Замъкна трупа до ъгъла на гаража, където го скри зад една паркирана кола. Извади портфейла му и изтича до колата. Най-важното сега беше да се махне от този проклет град.