Денят на Апокалипсиса

51

Самолетът на ЦРУ кацна в базата на ВВС Андрюс в сряда, точно преди полунощ. Гладкият фюзелаж на реактивната машина спря на едно отдалечено място в базата и влезе в някакъв незабележителен, метален сив хангар. Веднага щом самолетът се прибра вътре, вратите на хангара се затвориха. Няколко секунди по-късно трапът се спусна и от самолета излезе небръснатият и адски уморен Мич Рап. Все още носеше бойна униформа и кобур. Нарамил две чанти, той слезе по стъпалата и тръгна по гладкия бетонен под. Четирима мъже го подминаха мълчаливо и се качиха в самолета, за да свалят двамата пленници, които Рап беше довел. Рап вдигна кървясалите си очи към Боби Акрам, който беше облечен в неизменния си черен костюм с червена вратовръзка.

По време на дългия полет Мич беше разговарял с него поне четири пъти. Темата на разговорите беше как да извлекат възможно най-много информация от двамата заловени терористи. Акрам беше невероятно педантичен човек. Затова твърдо настоя, преди да започнат с разпитите, да изработят много подробен и добре обмислен план. Акрам искаше да разбере предварително всеки един детайл от биографиите на терористите. Според него, ако успееха да си изградят пред пленниците образ на всесилни и всемогъщи, щяха да получат по-лесно необходимата информация.

— Мич, не се обиждай, но изглеждаш много кофти.

Рап мина покрай Акрам и се насочи към чакащия го автомобил.

— И се чувствам много кофти.

— Не поспа ли в самолета?

— Не можах. — Рап отвори багажника и хвърли вътре двете чанти. — Всеки път, когато се унасях, проклетият Абдула започваше да стене за още морфин или пък от ЦБТ ми се обаждаха. Какво става с двамата, които хванаха в Чарлстън?

— Не знам, не съм ги виждал.

— Защо?

— Федералните още не са ни пуснали при тях.

Рап силно затръшна багажника.

— Какво?

Акрам виждаше, че колегата му наистина е много ядосан.

— Сега не се тревожи за това. Айрини каза, че сутринта ще те въведе в нещата. В девет часа трябва да си в Белия дом за брифинг. — Акрам скръсти ръце. — До тогава нареди да се прибереш у дома и да поспиш.

Рап се изсмя иронично.

— Каза, че ще го направиш.

— Кое ще направя?

— Ще се изсмееш при мисълта, че някой може да ти заповяда да се прибереш у дома и да поспиш. Айрини обясни, че причината за това било дълбоко вкорененото ти нежелание да се съобразяваш с каквато и да е власт. Аз й отговорих, че разбирам, и двамата се съгласихме, ако откажеш, да те пратя в Ленгли, за да помогнеш с преводите. Тогава тя прогнозира, че ще ме наругаеш и ще отидеш да спиш.

Този път смехът на Рап беше искрен и неподправен. Кенеди го познаваше доста, доста добре.

— Добре… вие двамата наистина сте много забавни. Ясно.

Първият пленник слезе от самолета. Беше Ахмед Халили, младият спец по компютрите от Карачи. На главата си имаше качулка, но много по-чиста от предишната. Нищо общо с мръсния чувал от зебло в Афганистан. Рап и Акрам бяха говорили много за Халили. Или този младеж щеше да се окаже много полезен, или ги беше лъгал безсрамно през цялото време. Беше говорил свободно почти през целия полет. Рап си водеше записки и на всеки няколко часа изпращаше информацията в Ленгли.

Разкритията на Халили помогнаха да вникнат в методите за свръзка в редиците на „Ал Кайда“, начина, по който използват интернет, за да поддържат контакт с клетките си в Америка. Ставаха все по-хитри, защото бяха разбрали какво представляват американските разузнавателни спътници. Продължаваха да използват програми за шифриране и оставяха съобщения до хората си в определени сайтове. Но на всеки две истински съобщения оставяха по едно фалшиво, за да заблудят американците. За да объркат още повече следствените служби, те бяха подели дезинформационна кампания, като наводняваха следените сайтове със съобщения, в които се казваше, че атаката е близо и е неизбежна. Халили разказа как понякога седели в някое кафене в Карачи, гледали Си Ен Ен и се заливали от смях заради поредната тревога в Щатите за очакван терористичен акт, предизвикан от подобно съобщение. Заблудата беше класическа партизанска тактика, която имаше за цел да разконцентрира вниманието на американските сили за сигурност. „Ал Кайда“ вече беше навлязла и във виртуалното пространство. За да оцелее, тя беше принудена да се приспособява към условията.

Всяка комуникационна система имаше своите слабости, а Халили им беше разкрил слабостите на тази, използвана от „Ал Кайда“. В планинския граничен район между Пакистан и Афганистан водачите на „Ал Кайда“ вече не използваха телефони или радиостанции. Американските спътници винаги бяха над тях и следяха и подслушваха всичко. Безпилотни разузнавателни самолети често прелитаха в нощното небе с едва доловимото бръмчене на двигателите, а наблизо винаги се намираха реактивни изтребители с ракети въздух-земя и хеликоптери с добре обучени командоси.

За да надвие високотехнологичния противник, „Ал Кайда“ просто беше преминала към по-ниска технология. Написани на ръка послания се носеха от куриери. Тази система беше бавна и едно съобщение често пътуваше с дни. Така бързината, с която терористичната организация можеше да планира действията си и да реагира, се намаляваше чувствително. Но във всички случаи беше по-добре, отколкото, докато спиш, върху ти да се стовари еднотонна бомба с лазерно насочване.

Халили разказа на Рап, че и в интернет са преминали към по-нискотехнологична тактика. Вместо да използват софтуер за шифриране, който беше напълно безполезен срещу суперкомпютрите на Агенцията за национална сигурност, сега те поддържаха връзки с американските клетки чрез тийнейджърските канали за чат. Идеята беше на Халили. Обемът съобщения в тези сайтове беше огромен и никое от тях не беше кодирано. Според Халили това беше последното място, където американските суперпазители щяха да търсят. След като се обади в ЦБТ, Рап разбра, че Халили му е казал истината.

Мич погледна към ключовете на колата и каза на Акрам:

— Искам Маркъс да се срещне с него още на сутринта. — Рап говореше за Маркъс Дюмонд, компютърния гений на ЦРУ. — Разбирам едва една четвърт от това, което казва. Все едно ми говори на китайски, може и да ме лъже.

— Но нали не мислиш така?

— Как мога да съм сигурен? — Рап сви рамене. Вече беше на финала на силите си.

— Интуицията ти никога не те е подвеждала. Ако съдя по това, което ми каза, мисля, че си на прав път.

Двама мъже изведоха Абдула от самолета. Саудитецът беше спрял да крещи, значи беше натъпкан с морфин.

— Бих му инжекция преди половин час — каза Рап. Той извади листче от джоба си и го подаде на Акрам. — Ето, както ми каза… Записах всички инжекции и времето, в което съм ги бил.

Акрам погледна листчето. Нищо чудно, че Рап не бе спал. Трябваше да бие инжекции на всеки час-час и половина.

— Пожелавам ти късмет с него — добави Мич. — Според мен този е патологичен лъжец.

Акрам се усмихна сдържано. Обичаше предизвикателствата.

— След като приберете тези двамата, искам да се заемеш със заловените в Чарлстън. Ако федералните ти правят проблеми, обади ми се и ще уредя всичко.

Пакистанецът кимна. Тъй като беше майстор в прикриването на емоциите си, от поведението му не се разбра нищо. Кенеди изрично му беше наредила при никакви обстоятелства да не казва на Рап за събитията, разиграли се между Белия дом и Министерството на правосъдието. В противен случай щеше да последва още една безсънна нощ за Мич. И за всеки, когото той решеше да вдигне от леглото.

— Не се притеснявай за нищо — отвърна Акрам. — Върви си вкъщи и се наспи. Изглеждаш направо скапан.