Денят на Апокалипсиса

21

Мич Рап не вярваше много в Ада, но ако такова място наистина съществуваше, Али Саед ал Хури наистина щеше да попадне там. Рап преобърна трупа му, за да видят добре другите какво ги чака. Мощният кух 45-калибров куршум беше пробил дупка с големината на юмрук в главата на терориста на мястото на носа и горната му устна.

Рап не чувстваше ни най-малка вина за стореното. Ал Хури беше един от организаторите на най-кървавия терористичен акт в американската история. Той беше ликувал и приветствал смъртта на 3000 невинни мъже и жени и кроеше планове за убийството на още хиляди други. Той беше умопобъркан фанатик и си заслужаваше куршума, който му беше пръснал мозъка.

Мич закрачи напред-назад пред останалите четирима. Никой от тях не дръзна да вдигне очи и да го погледне. Знаеше, че ушите им още пищят от мощния гръм на 45-калибровия пистолет и затова извика на арабски:

— Кой иска да бъде следващият?

После нареди на Урда да повтори думите му на пущу. Започна да говори за Сират — мостът над Ада, по който минаваха всички мюсюлмани, за да видят дали ще отидат в Джанах или Рая. Дори им цитира редове от Корана, в които се заклеймяваше убийството на невинни цивилни. Разкрещя се, напомни им, че трябва да бъдат пречистени, за да ги приемат в Рая. Изстрелваше цитат след цитат, за да разклати фанатичната им вяра, че наистина са мъченици-смъртници, и заслужено ще отидат на небето.

Викаше право в ушите им, заплашваше ги, че ще прекарат остатъка от дните си в безкрайни мъчения. После им предложи начин да изкупят вината си. Шанс да се пречистят и да преживеят катарзис. Когато свърши, беше време пленниците да се разделят и да започне да ги разпитва един по един.

Телохранителите на Урда се върнаха в склада и замъкнаха трима от мъжете навън. Вътре остана само посоченият от Рап. Той беше най-младият от групата и единственият, разпознал ликвидатора от ЦРУ. Рап дори не знаеше името му. А нямаше да е лошо да има представа кой е и какъв ранг заема, с какво се е отличил, за да знае къде да приложи повече натиск.

Рап взе две празни кофи и ги обърна с дъната нагоре. Когато застана зад пленника, онзи потрепери. Това беше добър знак. Американецът го сграбчи и рязко го сложи върху едната кофа, а сам седна на другата, на половин метър от него. Погледна го в очите. Безжизненото тяло на ал Хури лежеше до тях, кръвта се лееше от главата му и образуваше локва в краката на пленника. Нагледен пример как можеше да завърши разпитът.

За пръв път Рап подробно огледа лицето на непознатия. Разбира се, и той имаше брада, но на вид не приличаше нито на арабин, нито на персиец. Младежът приличаше на афганистанец или пакистанец. Най-вероятно беше на около двайсет и пет години.

— Говориш ли английски? — попита го той.

Пленникът остана с наведена глава.

— Да — отвърна тихо.

Отговорът казваше повече, отколкото човек би си помислил. В Афганистан и в Пакистан беше нещо обичайно английският да се учи като втори език, но не и в планинския район. Това означаваше, че младежът очевидно е дошъл от голям град.

— Как се казваш?

— Ахмед.

— Фамилията ти как е?

Пленникът премълча.

— Това е само име — притисна го деликатно Рап. — Ти нали знаеш моето.

— Халили — отговори непознатият колебливо.

— На колко си години?

— На деветнайсет.

Рап се изненада. Този беше доста млад. Тежкият живот караше хората тук да изглеждат поне с десет години по-стари. Погледна към Урда и му направи жест, все едно че се обажда по телефон. Урда кимна и излезе. Мич се съмняваше, че ще открият нещо за деветнайсетгодишен тийнейджър в тяхната база данни, но си струваше да се опита.

— Женен ли си?

— Още не.

Момчето още се страхуваше да го погледне в очите.

— Откъде си? — Рап си извъртя главата, за да може да го зърне в лицето.

Пленникът не отговори и продължи да гледа към пода.

Мич се изправи и застана зад него.

— Попитах те откъде си?

— От Карачи. — Момчето се тресеше от страх.

Голям град в Южен Пакистан. Младежът по всяка вероятност беше възпитаник на едно от многото спонсорирани от саудитците религиозни училища, в които децата се посвещаваха в уахабитската секта на исляма.

Рап продължи да обикаля пленника, докато отново не застана пред него.

— Сирак ли си?

Младежът кимна.

В този географски район, а и извън него, това беше често срещано явление. Уахабитите взимаха сираците и децата от улицата в тези големи и бедни градове и им пълнеха главите с тяхната пламенна риторика.

Рап почувства симпатия към този човек. Пред него вече не седеше млад мъж, а дете, на което бяха промили мозъка. Той приближи кофата още повече.

Протегна ръка и леко му вдигна главата.

— Аз не съм ангелът на смъртта, Ахмед, и няма да те убия. — Забеляза интелигентния проблясък в погледа на момчето.

Кафявите очи на Ахмед се насълзиха и той отвърна глава от Рап.

— Ти си лъжец. — Погледът му се задържа върху мъртвото тяло на калния под. Той затвори очи и поклати глава.

— Казах ти, няма да умреш от мен, не и от ръцете ми. — Рап кимна към вратата. — Онези двама афганистанци, които те хвърлиха при свинете… целите им семейства са били избити от талибаните. Те искаха да сторят ужасни неща с теб, дори преди да разберат, че си пакистанец. Тръпки ме побиват като се сетя какво искаха.

После посочи към окървавения труп на пода.

— Така е най-лесно да се отървеш. Той ще се мъчи в Ада цяла вечност, бъди сигурен. Но поне не беше измъчван, не го унижиха да си изяде собствените гениталии.

Младежът захлипа.

— Ако не ми проговориш, нямам друг избор, освен да те предам на тях. Тогава вече няма да можеш да промениш нищо и ще си отидеш безславно.

— Не съм направил нищо лошо.

— Сигурен ли си? Или само претендираш, че знаеш каква е волята на Аллаха? Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен, че хората, които са ти дали религиозно обучение, знаят истинското значение на думата „пророк“? — Рап отново повдигна брадата му. — Ахмед, виждаш ми се умно момче… по-умен си от останалите. Не си ли чел какво пише в Корана? Не си ли се питал как имамите извличат толкова омраза от книга, изпълнена с толкова много мир и красота?

Момчето не се отдръпна този път. Рап пусна брадичката му и сложи ръка на рамото му.

— Мога да ти помогна, ако ми позволиш, Ахмед. Ще те отведа от това място и ще се погрижа никой да не те нарани. Ще се запознаеш с истински просветени мюсюлмани. Мюсюлмани, които ще ти кажат, че досегашните ти учители са фалшиви пророци, болни хора, заслепени от фанатизъм и омраза към ближния. На няколко километра оттук чака самолет. Един горещ душ, нови дрехи и молитвено килимче, за да започнеш живота си наново. Това е единият път. Другият ще продължи няколко дни, може би седмици и дори месеци, изпълнени с болка и унижение, които дори не можеш да си представиш.

Рап свали ръката си.

— Изборът е твой, но трябва да ми покажеш, че си съгласен да сътрудничиш. В противен случай ще те предам на афганистанците. — Той наблюдаваше внимателно лицето на момчето. Дишането му стана отново равномерно. Не биваше да му дава твърде много време за размисъл. Сигурен беше, че гласовете на неговите религиозни учители сега отекват в главата му и повтарят, че единствено тяхното схващане за исляма е вярно.

Рап се изправи и тръгна към вратата.

— Приемам мълчанието ти за нежелание да сътрудничиш.

Едва направи три крачки, когато измъчените думи на пленника го накараха да се закове на място. Обърна се, но го направи бавно, за да не се издаде.

— Какво каза?

— Те планират да убият вашия президент.

— Как?

Ахмед поклати глава.

— Не знам.

— Ахмед, трябва да ми кажеш всичко.

— Не знам как.

— С бомба.

— Споменаха бомба.

Пулсът на Рап се ускори.

— Ядрена бомба?

— Не съм ги чувал да говорят за атомна бомба.

— Ахмед, не ме лъжи повече.

— Пристигнах едва онзи ден. Не съм участвал в тази част от операцията.

Рап се върна при кофата и седна.

— Какво друго казаха за бомбата? Повтори ми всичко.

— Чух ги да казват, че е много голяма. — Ахмед отново забоде нос, сякаш се беше засрамил. — Казаха, че бомбата ще убие хиляди. Всичките ви политици и генерали.

Рап отвори уста от изненада. Имаше само една бомба, която можеше да убие хиляди.

— Ахмед, знаеш ли колко мюсюлмани живеят във Вашингтон?

— Не.

— Хиляди. Тези бомби не подбират само политици и генерали. Мислиш ли, че Аллах с лека ръка ще прости на някой, който убие толкова много хора от неговата вяра?

— Не знам.

— Напротив, знаеш — отряза го Рап. Цялата абсурдност на ситуацията завари Мич неподготвен. Тези копелета наистина се канеха да го направят.

— За кога е насрочено нападението?

— Не знам.

— Хайде… трябва поне да имаш предположение.

— Знам само, че ще е скоро.

— Колко скоро?

— Не знам.

Рап изгледа пленника застрашително.

— Кълна се, не знам! Аз само изпълнявам заповеди. Миналия петък Уахид Абдула ни нареди да напуснем Карачи и да дойдем в планината.

— Защо?

— Заради претърсванията и арестите, които ще последват, след като бъде взривена бомбата.

Рап закри лицето си с длани. Тези идиоти нямаха никаква представа, че ще отворят кутията на Пандора.

След миг той възвърна спокойствието си. Дотук нямаше причини да не вярва на Ахмед, но трябваше да говори и с другите, за да провери историята му. Нещо по-важно, трябваше да разбере дали останалите знаят повече. Можеше да се обзаложи, че поне двама от тях със сигурност са наясно.

Рап хвана Ахмед и го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай. Недей да говориш с другите. Дори не ги поглеждай!

Двамата излязоха навън, яркото сутрешно слънце ги заслепи. Рап побутна Ахмед към Урда.

— Запуши му устата и го сложи да седне там, до джиповете.

Урда говореше по мобилния си телефон. Направи на Рап знак да почака. Отдалечи се на няколко крачки и продължи да говори.

— Добре. Благодаря, че ми каза. Обади ми се веднага, щом научиш нещо ново.

Урда затвори телефона и застана до Рап. Другите трима пленници бяха коленичили на земята, вързани и със запушени уста, на около петнайсет метра от тях. Урда хвана Ахмед под ръка и се обърна към Рап:

— Ела с мен.

Тримата отидоха при пикапите, където Урда запуши устата на Ахмед и понечи да му сложи на главата миризлива торба от зебло.

Рап го спря.

— Не му трябва качулка.

Урда хвърли торбата на земята и махна на Рап да дойде с него. Заведе го зад сградата и тихо му каза:

— Един от моите хора ми се обади от базата. Открили са няколко интересни досиета за издирвани от нас лица. Познай кои са те?

На Рап в момента не му се играеше на гатанки. Мислите му го бяха върнали за кратко в града на неговата младост. Неговата родина, неговия дом. Лицата на невинни жители, които бяха в смъртна опасност.

— Нямам представа.

— Сещаш ли се за изчезналите пакистански ядрени учени, които се опитвахме да открием?

Рап поклати глава.

— Става още по-лошо.

— Досиетата са много подробни. В тях е проследена дейността им от последните пет години. Били са вербувани от агенти в местните джамии. Учените са ходели да се молят и… Точно както си мислехме.

— Други добри новини имаш ли?

— Не.

Рап надникна иззад ъгъла и провери какво прави Ахмед.

— Халили каза, че миналия петък е дошъл от Карачи. Абдула им е наредил да си съберат багажа и да тръгнат за планините.

— Планините?

— За да се спасят от арести. Мислят си, че проклетите планини ще ги опазят.

Урда отправи взор на юг. Отдалеч планините приличаха на стена от облаци.

— Тези планини са ги защитавали векове наред.

— Не и този път, Джамал. Ако разполагат с атомна бомба и я взривят във Вашингтон, планините ще се превърнат в техен гроб.

Рап отиде да погледне тримата пленници, които му предстоеше да разпита. Усещаше как у него напира ярост. Това не беше добре, но като се имаше предвид колко ограничени бяха във времето, не можеха да си позволят да подхождат деликатно.

— Хайде да вървим — подкани го Урда.