Денят на Апокалипсиса

63

Рап не стигна далеч. Скип Макмахън го забеляза и го повика в кабинета си. Рап заобиколи редиците с бюра и маси и отиде при колегата си от ФБР. Макмахън не каза нищо, само влезе в кабинета си, Мич го последва. Пол Раймър седеше на единия от двата стола пред бюрото на Макмахън. Скип затвори вратата.

— Какво става? — попита го Рап. — Вие двамата да не би да сравнявате новите си баровски заплати.

— Да, мислим заедно да отидем на екскурзия с трансатлантически кораб — сопна се Макмахън.

— Ей… не се обиждай. Мисля, че ще е много добре за вас. Дори се колебая дали и аз да не мина в частния бизнес.

— Какво значи това? — попита Раймър.

— Нека да кажем само, че вече доста се уморих.

— Твърде млад си да напускаш — отсъди Макмахън и седна в стола си.

— Възрастта няма нищо общо. Налага ми се да се сблъсквам с все повече глупости.

Бившият военноморски „тюлен“ и специалният агент от ФБР се спогледаха притеснено.

— Нали не говориш сериозно? — попита Раймър.

— Напротив.

— Не можеш. Все някой трябва да им показва как се правят нещата правилно.

— Ти вчера нали присъства на срещата в Белия дом?

— Никога няма да я забравя.

— Е, не знам дали си забелязал, но те май нямат намерение да се вслушват в съветите ми. Честно казано, нещата бяха много по-лесни, когато работех в сянка.

Макмахън, който изобщо не обичаше да му се оплакват, се намеси:

— Да, ама вече не работиш в сянка, затова забрави. Адски си млад, за да ни изоставиш. Освен това с какво ще се занимаваш?

— Ще имам деца, ще играя голф… не знам. Все ще измисля нещо.

— Ще умреш от скука още на втория месец — отвърна Раймър. — Единствената причина, поради която аз напускам, е, че съм на ръба на фалита, след като осигурих колеж на трите си деца. Трябва да натрупам малко пари, преди с жена ми да отплаваме към залеза.

Рап изгледа недоверчиво Раймър.

— Тия от Вътрешната сигурност да не са ти промили мозъка?

— И така да е, аз съм вече на петдесет и шест. А ти едва си превалил трийсет и пет. Имаш още много време, докато наистина се умориш.

Макмахън погледна нетърпеливо часовника си.

— Добре… сега, щом вече свършихме с консултациите за кариерата ти и решихме да останеш, може ли да пристъпим към работа?

— Да, защо не. — Рап се усмихна.

— Пол има интересна информация, която не иска да разпространява по официалните канали. След като я чуеш, ще си промениш плановете за напускането.

Да, Макмахън успя да привлече вниманието му. Рап се обърна към Раймър:

— Какво има?

— Руснаците, макар и скришом, доста ни помогнаха. Истината е, че те са притеснени и загрижени за разпространението на радикалния ислямски фундаментализъм не по-малко от нас. В известна степен дори повече.

— И би трябвало. Онези са им в задния двор.

— Да, е, както и да е… Проведох доста интересен разговор с един мой руски колега. Разговорът беше неофициален, разбира се. Изпратих му проби от радиоактивния материал и той потвърди, че е от техните.

— Интересно. Има ли предположение как „Ал Кайда“ се е сдобила с него?

— В момента проверява. Теорията му ми звучи доста правдоподобно.

— Да я чуем.

— Първо, той потвърди, още преди да е видял материала и без да е направил проби, че си имаме работа с един от техните ядрени експлозиви за мирни цели, които са изпитвали в казахстанския полигон в края на шейсетте години. Дори се сети, без да гледа никакви статистики, че по това време са изпитали двайсет такива оръжия. И ето сега става интересно. Нито руснаците го признават, нито ние, но не всичките опити са били успешни.

— Това не ме изненадва — каза Рап. — Нали поради тази причина се наричат опити.

— Да, но това, което ще чуеш сега, не само ще те изненада, но и ще те шокира. Като казвам, че не са били успешни, имам предвид, че някои от тях са достигнали критичната си маса, но не са постигнали максимална мощност. Други пък просто не са се задействали както трябва.

— Искаш да кажеш, че не са се взривили ли?

— Не точно. В повечето случаи бомбите са се взривили, но не са достигнали критичната си маса.

— Обясни ми го на нормален език, ако обичаш.

— Тези оръжия са много прецизни. Ако експлозивът, който се поставя около ядрения материал — Раймър очерта с длани кръг във въздуха — не проработи както трябва, не достига критична маса. Схващате ли?

Макмахън и Рап кимнаха.

— Е, в част от случаите конвенционалният експлозив просто не се задейства. Нямаме критична маса и минаваме към следващия опит. Ако беше по-лесно, щяхме да се опитаме да извадим ядрения материал от дупката, но по-вероятно бихме го зарязали заровен в земята. Сега, като знам как са действали руснаците, предполагам, че изобщо не са си направили труда да вадят материали от неуспешните опити.

— Защо? — учуди се Макмахън.

— През петдесетте и шейсетте години разполагахме с толкова много от този материал, че беше много по-лесно да започнем наново, отколкото да влизаме в радиоактивната дупка и да вадим от там парчета, които вероятно ще се окажат безполезни.

— Значи — Рап съпостави информацията, — казахстанският полигон е пълен с такива ядрени отпадъци. Колко на брой са горе-долу?

— Не знаем точно — отвърна Раймър.

— Приблизително.

— Поне десетина, а може би и повече.

Рап зяпна.

— Защо, по дяволите, никой не ми е казвал за тази заплаха?

— Защото не беше разглеждана като заплаха. Този казахстански полигон на практика представлява радиоактивно сметище. Мисълта някой да отиде и да изрови една от тия пущини звучи направо абсурдно. Без необходимото оборудване всеки, който се опита, би умрял. А дори и да разполагаш с оборудване, трябва да действаш много бързо, за да не получиш смъртоносна доза радиация.

Рап закри лицето си с длани.

— Или просто да обещаеш на тайфа млади ислямисти, че ще им дадеш билет за Рая. — Рап стана и погледна телефона си.

— Този полигон още ли е действащ? — попита Макмахън.

— Не.

— Охранява ли се?

— Площта му е над триста и двайсет хиляди квадратни километра.

— Значи няма охрана? — Макмахън беше разочарован.

— Не.

— Това е много лошо — заключи Рап.

— Може би да, а може би не. — Раймър се стараеше да поддържа оптимизма у двамата си събеседници. — Руснаците са се заели със случая. Моят колега е на път за Казахстан заедно с екипа си, за да проведат разследване.

— На кой друг си казал? — попита Мич.

— Само на вас двамата. Предвид цирка, който трябваше да преживеем тази седмица, не исках да разширявам много кръга на информираните.

Рап кимна.

— И аз на твое място бих постъпил така. Скип, ти какво мислиш?

— По време на пакистанския рейд откри ли някакви данни за втора бомба?

Рап се замисли.

— Не.

— Буквално всеки един полицай, агент на ФБР и човек на другите служби получи фоторобота на ал Ямани и фотографията на Зубаир. Благодарение на информацията, която ни достави от Афганистан, напипахме цялата им тайна мрежа в Америка. Днес смятаме да проведем доста арести, при това не само в Атланта. Аз предлагам да изчакаме какво ще ни кажат руснаците.

— Съгласен съм — отговори Рап. — Нека си остане само между нас тримата, докато не разберем нещо повече. Не ми трябват още адвокати от Министерството на правосъдието, които да ми казват какви са правилата. А президентът и хората му и без това са заети с утрешната церемония по откриването на мемориала.