Денят на Апокалипсиса

22

Рап хвана Хасан Из-ал-Дин за дългата му черна коса и го замъкна в склада. От личната хигиена на мъжа имаше какво да се желае, и то още преди да го хвърлят при прасетата. Устата му също беше запушена и ругатните, които отправяше към Рап, изобщо не се чуваха. Мич хвърли родения в Йемен екстремист върху мъртвия му другар, сякаш бе чувал с картофи. Ал Дин започна да се дърпа бясно от изстиналия труп.

Успя да се отмести от мъртвото тяло тъкмо навреме, когато на негово място Урда хвърли Уахид Ахмед Абдула. Реакцията на Абдула беше горе-долу същата като на ал Дин.

Рап вдигна ал Дин на колене. Когато Абдула се търколи настрани, той хвана и него за косата. Двамата бяха накарани да коленичат един до друг, пред тялото на ал Хури. Мич им отпуши устата. Последваха бесни ругатни на арабски език. Първо беше осквернена и обидена майката на Рап, после и съпругата му.

Мич запази спокойствие, скръстил ръце, загледан в брадатите нечестивци, които бълваха огън и жупел. Накрая ги попита на арабски:

— Свършихте ли?

Мъжете се изплюха срещу него и продължиха с тирадата си. Обидите се повтаряха, но биваха изричани с двойно по-силна омраза и ненавист. Скоро гневът им поутихна и се смени с изненада, че Рап не реагира по никакъв начин.

Мич знаеше доста за всеки от тях. Знаеше къде са родени и къде са получили религиозното си образование. Макар и да не можеше да си спомни всичко, той също така знаеше, че ЦРУ има списък с имената на роднините им.

— Свършихте ли? — повтори.

Този път ругатните бяха само няколко и накрая съвсем спряха.

— Добре — каза Рап доволно. После извади 9-милиметровата берета от кобура на бедрото си, взведе спусъка и се прицели в ал Дин. Без никакво колебаене или предупреждение той натисна спусъка. Чу се гърмеж. Преди Абдула да реагира, Рап насочи оръжието към него и стреля отново.

Всичко стана за по-малко от секунда. Двамата мъже се превиваха и завикаха от болка, но дори не можеха да хванат с ръце пръснатите си коленни капачки.

Рап застана над мъртвото тяло на ал Хури и погледна към агонизиращите лица на двамата.

— Нали не си мислите, че ще се отървете толкова лесно?

Със стиснати от болка зъби ал Дин продължи със словесните нападки, макар че жлъчта вече не беше толкова силна. Абдула реагира точно както предполагаше Рап. Легна на калния под и тихо зарида.

Мич реши да предприеме пресметнат риск въз основа на предположенията му.

— А сега ще ми кажете ли за бомбата?

Абдула започна да говори, но ал Дин го спря:

— Млък! Не му казвай нито дума!

Рап се надвеси над двамата и реагира светкавично и хладнокръвно. Сграбчи Абдула за косата и извъртя главата му към тази на ал Дин — човекът, който по предварителни оценки щеше да бъде по-труден за пречупване. Вдигна пистолета и го насочи към главата на последния. Пленниците бяха с притиснати едно към друго лица. Рап натисна спусъка и изстреля кухия куршум в йеменеца. Тялото на ал Дин потрепери в конвулсии и застина, само пръстите на ръцете му продължиха да помръдват. Абдула дишаше тежко, в очите му лютеше от изстрела и барутните газове, а лицето му беше оплискано с кръв и плът.

Ал Дин беше роден в бедно йеменско семейство и още на петнайсет години бе отишъл да се бие с руснаците в Афганистан. Той беше кален в боя и вероятността да се пречупи беше малка. Освен това бе оглавявал тренировъчния лагер на терористите, в който бяха обучени похитителите-камикадзе, изпълнили атентатите от единайсети септември. И поради тази причина Рап не се чувстваше виновен, че му пръсна главата.

Абдула, от друга страна, идваше от богата саудитска фамилия. Тъй като не беше демонстрирал нито интерес, нито умения за бизнеса, на дванайсет години родителите му го изпратиха да получи религиозно образование в едно от най-големите уахабитски медресета в Мека. Беше възпитан като горд и пламенен, но доста глезен мюсюлманин.

— Е… — Рап насочи пистолета към главата на саудитеца — С теб ще си поговорим. Разкажи ми за бомбата.

Лицето на Абдула беше изкривено от болката в коляното. Той погледна с ужас към още потръпващата ръка на мъртвия му другар. Секунда по-късно затвори очи и отвърна:

— Не знам за никаква бомба.

— Грешен отговор. — Рап вдигна пистолета. Нямаше да убива Абдула, поне не още, но онзи не биваше да го разбира.

— Не… не… Истината казвам! — Абдула стисна силно очи в очакване на изстрел. — Аз не бях посветен в тази част от операцията.

— Абдула, чуй ме много внимателно. Ако не ми разкажеш всичко, ще те убия, след което ще издиря цялото ти семейство и ще ги очистя един по един. Питам те за последно… — Рап се наведе, допря твърдата стоманена цев на беретата до слепоочието на саудитеца и натисна главата му към пода. — Бомбата атомна ли е?

Лицето на Абдула се изкриви от страх.

— Да.

— Колко е голяма?

— Не знам. Честна дума.

— Глупости!

— Кълна се, не знам! Казаха ми само, че ще разруши целия град.

— Кой град?

— Вашингтон.

Рап стисна по-силно дръжката на Беретата.

— Кога планирате да я задействате?

— Тази седмица по някое време… така мисля.

— Какво значи „по някое време“!? — изкрещя Мич.

— Не знам. Казаха ми само, че ще е тази седмица.

— Къде се намира бомбата в момента?

— Не знам.

Рап премести пистолета от слепоочието на Абдула към слабините му.

— Сега ще ти пръсна топките! Къде, по дяволите, е бомбата?

— Не стреляй! — примоли се мъжът. — Трябваше да пристигне вчера.

— Къде?

— Наистина не знам! — Абдула беше обезумял от ужас. — Знам само, че ще пристигне със самолет.

— Какъв самолет?

Абдула затвори очи.

— Товарен самолет.

— На коя авиокомпания и откъде идва?

— Не знам.

Пистолетът остана допрян до чатала на пленника. Дотук не можеше да се прецени каква част от казаното е истина и каква не, но така или иначе трябваше да се обади на Кенеди незабавно. Тогава му хрумна идея. Стана, сграбчи саудитеца за косата и го повлече по пода.

Обърна се към Урда:

— Натовари останалите двама. Връщаме се в базата. Докато мъкнеше терориста през изхода, в момент на вдъхновение той реши да блъсне вратата в раненото му коляно.

Абдула изпищя от болка. Рап изчака няколко секунди и повтори процедурата. Абдула обели очи и задиша учестено.

Рап се наведе и изръмжа в ухото му:

— Познай къде отиваме?

Абдула или не го чу, или болката беше прекалено силна, за да му отговори. Рап рязко го дръпна за косата и повтори въпроса.

— Не знам — отвърна през сълзи саудитецът.

— В епицентъра на взрива, скапаняко. Ще те завържа за паметника на Вашингтон, за да гледаш спектакъла от първия ред.

Мич замъкна Абдула към чакащите коли. Не помнеше досега да е бил толкова бесен. Най-големият му страх се превърна в реалност. Тези ненормалници щяха да потопят света в пълен хаос.

— Хей, Абдула, защо пък по пътя да не взема майка ти и баща ти заедно с всичките ти братя, сестри и племенници. Целият клан Абдула. Точно това ще направя. Ще се обадя на моя приятел шейха и ще го накарам да ми ги прати — саркастично говореше Рап.

— Шейхът — изсъска Абдула — не ти е никакъв приятел.

— О, напротив — развеселено отвърна Рап. — Той ми е голям длъжник. — Стигна до пикапите и пусна пленника.

Главата на Абдула се удари тежко в земята.

— Това доказва, че си лъжец — изкрещя. — Аз познавам шейха. Той е истински вярващ и никога не би говорил с човек като теб.

Рап се изсмя.

— Шейхът вярва в Аллах, но не и във вашите уахабитски бръщолевици.

— Лъжец!

— Помниш ли дебелия Омар… неговият полубрат? Сигурно го помниш. Омар ви пращаше пари, за да водите вашия налудничав джихад. — Мич клекна и посочи с пръст себе си. — Аз го убих в Монако миналата година и шейхът лично ми благодари, че съм го отървал от неприятности.

Пленникът гледаше като обезумял.

Рап отвори задната врата.

— Да, ще взема да се обадя. Така всички твои роднини лично ще ти благодарят, че си ги избил до един.