Денят на Апокалипсиса

67

Скенерът ги спаси. Малката черна кутия, прикрепена под дъното на таблото в кабината, заграчи само две минути след като напуснаха мястото. Ал Ямани дори не го беше забелязал. Прекалено зает беше да говори с Хасан по мобилния си телефон, но Мохамед чу всяка дума от драмата и едва не получи инфаркт. Като повечето таксиметрови шофьори и той си носеше скенер на полицейските честоти. В началото целта му беше да избягва уличните задръствания, когато някъде е станала пътна катастрофа. Не след дълго обаче скенерът се превърна в източник на забавление. Когато работеше през нощта, разговорите между полицаите бяха по-интересни от радиото.

Първо някакъв шофьор съобщи за ранен полицай. Мохамед знаеше, че нищо не вбесява толкова ченгетата, колкото новината, че един от тях е пострадал. На не повече от три километра от местопроизшествието се разминаха с полицейска кола, която явно бързаше да помогне. Няма и минута след това видяха още два автомобила. И когато Мохамед си отдъхна, спокоен, че ще се измъкнат, по радиостанцията прозвуча гласът на ударения полицай, който описа камиона и избърбори нещо неясно за някакъв човек, когото ФБР издирвало.

Мохамед трябваше бързо да измисли вариант за действие. Планът беше да излязат на междущатски път 295 и оттам на магистрала 301, по която да стигнат до Далгрен, където да пресекат река Потомак. Беше наел лодката и платил в аванс. От опит Мохамед знаеше обаче, че по магистралата има много патрули. Другата възможност беше да тръгнат по междущатски път 95, но така щяха да си навлекат още повече неприятности. Нямаше как да стигнат до Далгрен, без да ги хванат.

Мохамед предложи на ал Ямани да изоставят камиона. Отговорът беше, че е изключено. Тъй като не можеха да се отърват от камиона и беше сигурно, че ще ги заловят, ако тръгнат на север или се движат по главните пътища, на Мохамед му хрумна нещо друго. Каза на ал Ямани да предаде на другите да го следват. Поведе ги на висока скорост през поредица от почти безлюдни селски пътища. Тези пътища ги отдалечаваха от Ричмънд и Вашингтон. Мохамед беше запален рибар и знаеше едно изолирано място, където можеха да се прегрупират и да решат как ще действат занапред.

Мохамед и ал Ямани слушаха внимателно всяка една дума, която се чуваше от скенера. Когато стигнаха река Йорк, в полицията постъпи допълнителна информация за тях. Описание на ремаркето, както и на камиона. За капак на всичко полицията издирваше и зелено-бяло такси форд.

С всеки изминат километър рискуваха все повече и повече да ги хванат. Накрая, след като минаха през градчето Плъм Пойнт, ал Ямани реши, че е време да спрат да бягат и да се окопитят. Когато видя между дърветата реката, му хрумна идея.

— Каква е тази вода вляво от нас? — попита той.

— Това е река Йорк — отвърна Мохамед.

— Накъде води?

— Влива се в залива Чесапийк, а оттам — в Атлантическия океан.

— А пътищата, по които минахме… те не водят ли към реката?

— Да.

— Тогава тръгни по този.

Мохамед се поколеба и погледна през рамо.

Ал Ямани повтори заповедта си с повишен тон. Този път приятелят му се подчини. Отбиха от асфалтирания път и се озоваха върху камениста пътека, която водеше в гората. Няколко десетки метра по-навътре пътеката се разделяше на две. Вляво имаше табели на две семейства, а вдясно — на едно. Семейство Хансън. Ал Ямани каза на Мохамед да завие надясно. Продължиха по чакъла още няколко десетки метра. Първо забелязаха реката, която блестеше на слънцето, а после и къщата.

Беше двуетажна постройка със сиви стени и бели прозорци. До нея имаше залепен закрит гараж за три коли с някаква надстройка отгоре. Отвъд къщата и гаража се простираше поляна с тучна зелена трева, която под лек наклон стигаше до реката и малък пристан. Ал Ямани се усмихна, когато видя лодката.

— Какво да правя сега? — попита го Мохамед.

Саудитецът не можеше да разбере дали има някой в къщата. По-добре щеше да е, ако нямаше никой, но така или иначе те щяха да се сдобият със своето.

— Спри пред къщата.

Мохамед закара таксито по дъгообразната пътека и паркира пред външната врата. Ал Ямани го помоли да слезе заедно с него. Хасан и Халед се присъединиха към тях. Водача на групата нареди на Зубаир да чака в камиона.

— Иди отзад — каза той на Халед. — Виж дали няма някой при реката. — После се обърна към Хасан: — Иди с него и провери задната врата. Ако е отворена, изчакай няколко секунди и влез.

Двамата кимнаха и тръгнаха натам. Ал Ямани натисна дръжката на вратата. Беше отключена, но той не я отвори. Вместо това натисна звънеца и изчака някой да се покаже. Десетина секунди по-късно на прага се появи жена на около шейсет и пет, облечена в шорти и тениска. Ал Ямани нарочно остана по-далеч от нея, за да не я подплаши. Мохамед стоеше до таксито.

Жената отвори вратата, но не и външната решетка.

— Да?

— Здравейте, вие сигурно сте госпожа Хансън. Търся доктор Хансън.

Жената го погледна объркана.

— Аз съм госпожа Хансън, но мъжът ми не е доктор.

— Сигурно съм объркал къщата. Познавате ли други Хансън, които живеят до реката?

Госпожа Хансън се замисли за няколко секунди и отговори:

— Не… лично аз не познавам такива, но реката е доста голяма, така че…

Ал Ямани се престори на разочарован и отстъпи назад, сякаш щеше да си ходи.

— А съпругът ви познава ли доктор със същото име, който живее край реката?

— Може би, но в момента го няма вкъщи.

Ал Ямани сложи ръце на бедрата си.

— Много лошо. — Видя как Хасан се прокрадва тихо зад жената и добави: — Извинявайте, че ви обезпокоих.

Секунда по-късно Хасан застана в готовност да удари. Ал Ямани го погледна и му кимна.