Денят на Апокалипсиса

11

Кориган се приближи до външната врата на къщата и предпазливо надникна навън. Почти в същия миг изсвири куршум и се заби в стената от тухли и кал. Брадатият старши сержант дори не трепна. Обърна се по посока на изстрела, прицели се с автомата от рамо, но момчетата му от покрива го изпревариха.

Силата на вражеския огън постепенно нарастваше. До момента никой от командосите не беше улучен, но беше въпрос само на време това да се случи, ако нещо не се направеше. Беше поставил още четирима стрелци на покрива в подкрепа на двамата снайперисти и двамата картечари. По всичко личеше, че и четиримата имат доста работа. В района бързо се стичаха десетки противникови бойци и откриваха огън по американците. За сметка на това командосите от „Делта“ рядко пропускаха цели на разстояние до сто метра, дори и последните да се движеха непрекъснато.

Не толкова престрелката притесняваше Кориган. Да изпращаш фанатизирани бойци с автомати срещу окопал се екип от отлични стрелци на „Делта“ си беше равносилно на самоубийство. Само че тези воини на Исляма бяха калени в битките и водеха непрестанно войни вече двайсет години. Не след дълго щяха да се опомнят и да измислят по-добра стратегия. Стратегия, която вероятно щеше да включва по-големи оръжия и гранатомети.

— Кор, тук е Лу — дойде гласът по линията за вътрешна радиовръзка. — Мисля, че е добре да дойдеш да видиш нещо.

Кориган отново погледна към улицата през своя уред за нощно виждане AN-PVS17. На две пресечки от къщата един терорист се показа иззад ъгъла и зае позиция за стрелба с РПГ.

— Почакай секунда, Лу.

Движенията на Кориган бяха инстинктивни и отработвани хиляди пъти. Лазерният мерник PEQ-2, монтиран в предната част на оръжието, изписа яркочервена точка върху гърдите на мъжа. Кориган натисна спусъка. Човекът отсреща се свлече на земята. Почти веднага друг терорист изскочи, за да вземе оръжието му. Старши сержантът се прицели в главата му и го свали с единичен изстрел, след което отново се прибра във вътрешността на къщата.

— Какво има, Лу?

— Май че открих нещо.

Кориган се проправи път до един от счупените прозорци и бързо погледна навън. Двама мъже тичаха по улицата на около осем метра от него. Единият успя да пресече за разлика от другия.

— Не може ли да почака?

Преди да чуе отговорът, във въздуха отекна тътенът на тежкокалибрена картечница. На около метър от Кориган в стената се образува дупка с размерите на юмрук. Старши сержантът веднага залегна на пода, а върху него се посипа суха кал от стената. Допълзя до външната врата, през цялото време тихо ругаеше.

Превключи радиостанцията на режим „предаване“ и сърдито изрече:

— Кондор пет, тук е Гърмяща змия, къде ми е въздушното прикритие?

— Въздушното прикритие идва, Гърмяща змия. Стой мирно.

Гласът беше спокоен и авторитетен, което доста раздразни Кориган. Лесно бе да си хладнокръвен, когато се намираш на височина хиляда и петстотин метра. Долу обаче, под обстрела на картечницата, нещата стояха другояче.

— Тежкокалибрена картечница обстрелва позицията ми от изток!

— Виждам я, Гърмяща змия. Хищник едно вече е близо.

Преди Кориган да попита кога точно ще пристигне подкрепата, той чу характерното изсъскване на ракети въздух-земя. Част от секундата по-късно на мястото на вражеската картечница се разнесе серия силни експлозии.

Капитан Милт Гереро стоеше до своя набързо съоръден преден команден пост и с бинокъл за нощно виждане наблюдаваше другата страна на полето. Той и екипът му за управление бяха дошли с „Блекхоук“. Самият пост беше монтиран от специалния ескадрон от ВВС. Гереро наблюдаваше трите си взвода. Сто четирийсет и четири души, които тичаха по откритото поле. Дори с тежката си екипировка на гръб те можеха да стигнат до покрайнините на селото за пет минути. Ако се натъкнеха на съпротива, необходимото време щеше да се удвои и дори утрои, но командирът на ротата имаше готови планове за подобни случаи.

Първоначалният план на генерал Харли предвиждаше рейнджърите направо да се придвижат до позицията на Гърмяща змия едно и да обезопасят периметър за успешното изтегляне на „Делта“ и пленниците. Но след като проучи по-подробно целта и околния терен, Харли разработи още по-дързък план — акция, която напомняше повече на отчаяните битки на рейнджърите през Втората световна война. И без това бяха твърде далеч от целта, за да влязат в бой веднага, а и Харли не искаше да губи хора заради ограничените правила за употреба на сила.

За всеки американски офицер беше задължително охраната на силите да се проведе с едновременното запазване на живота на невинните цивилни. А тази задача беше доста трудна и коварна в почти всякакви бойни условия. Тук, в Югозападна Азия, разграничителната линия между невинния цивилен и въоръжения партизанин беше тънка и едва доловима. Буквално всички носеха някакво оръжие, дори малките момчета. Селянинът рядко беше просто селянин — безобиден и дружелюбно настроен. А това село беше крепост на „Ал Кайда“ и талибаните, транзитен пункт за контрабанда на хора и оръжия през границата. С прекараните в Афганистан оръжия убиваха американски войници. В селото нямаше и един възрастен човек, който да не е наясно с реалната ситуация.

Част от жестоката действителност на войната в този изпълнен с насилие и фанатизъм район бяха и децата, които след десетгодишна възраст също представляваха потенциална заплаха за командосите. Същото се отнасяше и за майките им. Ако не свършеха бързо, ако не удареха врага, преди да се опомни, скоро щяха да се окажат принудени да се сражават от къща в къща и от улица на улица. Срещу тях щеше да воюва опитен и превъзхождащ ги по численост противник, които не взимаше пленници. Ако се стигнеше до там, трябваше да повикат щурмови самолети A-10 „Уорхог“ и вероятно „Спууки“, които без съмнение щяха да причинят много повече жертви сред цивилните. Гереро беше възприел принципа на генерал Патън: сраженията и войните, които се водят бързо, решително и с брутална сила, в крайна сметка спасяват живота на мнозина. От опита си от Втората световна война Патън е знаел много добре какво сполетява войниците, принудени да водят улични боеве.

Загубата на невинни хора трябваше да се избегне по възможност, но не и с цената на живота на рейнджърите. Бързата и решителна употреба на сила в крайна сметка пак щеше да спаси живот. Именно капитан Гереро беше настоял за по-традиционни правила за влизане в бой. Всеки, който тичаше с оръжие в ръка, мъж, жена или дете, се смяташе за враждебен елемент и по него се откриваше огън. Всяка къща или постройка, използвана за водене на огън по американските сили, трябваше да бъде унищожена.

Такъв беше най-лошият сценарий и те се надяваха да го избегнат като отсеят плявата от просото. Гереро хранеше дълбоко уважение към генерал Харли, което граничеше с боготворене. Харли беше проучил врага, прочел бе историята на страната. Също така беше разговарял със съветски офицери, сражавали се в Афганистан. Генералът познаваше добре противника и имаше доста ясна представа как ще реагира, ако бъде нападнат изненадващо през нощта.

— Сър! — Един млад лейтенант се приближи до командира на ротата. — Минохвъргачният разчет е готов.

Част от гениалния план на Харли за нощната операция предвиждаше към двете 60-милиметрови минохвъргачки на капитана да бъдат добавени още няколко.

— Първа, втора и трета секции да открият баражен огън по южния край на селото. Четвърта и пета секции да координират огъня си с Гърмяща змия едно и да го питат къде да ударят. Шеста секция да стреля по останалите цели, като стрелбата им се коригира от челните наблюдатели.

Лейтенантът козирува, доволен, че планът не се е променил. Той и неговите минохвъргачни разчети хвърлиха доста труд, за да подготвят точните координати на буквално всяко кръстовище и потенциална цел в селото. Вече бяха установили контакт с един от челните наблюдатели от ВВС, който беше стигнал покрайнините на селото, и с един от стрелците от „Делта“ на покрива на сградата. Минохвъргачите горяха от нетърпение да демонстрират възможностите си. В съвместната работа с челните наблюдатели и балистичните компютри, те бяха в състояние да поразят прецизно цел с размерите на покрив на кола. Дванайсет от техните смъртоносни 60-милиметрови тръби бяха готови за бой. Към тях имаше достатъчно мини да се изравни цялото село със земята, ако е необходимо.

Кориган погледна към изкривената и горяща купчина метал, която преди малко едва не му пръсна главата. За да не повлияе огънят на зрението му през уреда за нощно виждане, той извърна поглед от останките и се зарече да почерпи пилотите на хеликоптера „Апачи“ по една студена бира.

— Гърмяща змия едно, тук Мустанг едно. Ще бъдем при теб след около трийсет минути, ще дойдем от запад. Имаш ли цели за нас?

Бяха „тюлените“, които наближаваха с бързоходните си бъгита. Страхотна новина за Кориган. Старши сержантът не беше привърженик на честния бой — с равни сили и равни правила. Той огледа улицата от двете страни. След като беше преминала ракетната атака на „Апачите“, противникът отново се мобилизираше за атака. Няколко куршума се забиха в земята пред Кориган и образуваха фонтанчета от кал и пръст. Той спокойно влезе в къщата.

— Нищо особено, но дръжте под око покривите.

Старши сержантът поиска от хората си бърз доклад за ситуацията. Един по един членовете на екипа се отзоваха и докладваха. Имаше няколко дребни драскотини, нищо сериозно. Картечарите поискаха още боеприпаси за техните картечници M240B. Кориган знаеше, че имат достатъчно боеприпаси, но планът беше бъгитата да докарат допълнително амуниции и още две леки картечници, в случай че рейнджърите се натъкнат на трудности и се забавят.

Кориган отново погледна към улицата и забеляза двете ниски пустинни бъгита да завиват зад ъгъла. От оръдията им искряха пламъци, а картечниците им смилаха покривите от двете страни на улицата.

Първата кола спря пред вратата, дебелите й релефни гуми се забиха в калта като нокти. Втората кола отиде на кръстовището и се спря по диагонал, сякаш за да направи десен завой. Екипажите на двете бъгита се заеха да стрелят по всичко, което мърда. Кориган взе няколко резервни пълнителя от колата, хвърли ги в къщата, грабна лека картечница M249 SAW и допълнителни боеприпаси за нея и автомата.

Командирът на машината се извъди голям умник и се провикна към него:

— За пореден път флотът ви спасява задника!

Кориган стисна автомата си и отвърна:

— Спасил ми бил задника! Искаш ли да си сменим местата?

„Тюленът“ енергично поклати глава.

— А, не, благодаря! Не обичам да стоя дълго време на едно място.

После направи знак на шофьора да тръгва. Обърна се към Кориган, усмихна се и добави:

— Ще се разходим из квартала. Ако ти потрябваме, само свирни!

Двата екипажа поддържаха връзка по радиостанцията и щом едната кола потегли, тази на кръстовището я последва. По план трябваше да отидат при задната част на къщата, за да стоварят още боеприпаси и втората картечница. По пътя си щяха да отблъснат врага на известно разстояние, след това — да продължат към западните покрайнини, за да търсят случайни цели и да държат фланга. Щяха също така да служат като резерв и ако се наложеше, можеха да евакуират тежко ранените. Шестимата „тюлени“ знаеха, че ключът към ефективния бой беше след като ударят, веднага да сменят позицията си. Ако останеха на едно място твърде дълго, като нищо можеха самите те да се окажат тежко ранените.