Денят на Апокалипсиса

89

Оцветеният в синьо и бяло хеликоптер летеше едва стотина метра над върховете на дърветата в раззеленилата се долина на река Потомак. Когато стигнаха високия мост Франсис Скот Кий, свалиха скоростта от двеста и двайсет на сто и трийсет километра в час. Машината се снижи с още трийсетина метра. Моторницата едва ли беше продължила нагоре по течението, там навигацията беше трудна. Пилотите завиха покрай източната страна на Рузвелт Айлънд и поеха към протока Джорджтаун. Подминаха редица пристани и докове на източния бряг, където акостираха големи туристически кораби. До момента „Скандинавската принцеса“ не се виждаше.

Рап продължи да гледа през илюминатора. Обади се по телефона на генерал Флъд.

— Генерале, минаваме над моста Рузвелт. Можеш ли да ми кажеш каква е картината надолу по реката?

— Самолетът АУАКС следи двайсет и шест съда в радиус от петнайсет километра около столицата.

— Колко от тези съдове плават на север?

— Не знам, чакай да проверя… Двайсет и един.

— Искам оператора в АУАКС-а да ни информира за движението на всяка от целите. Попитай ги на какви честоти искат моя пилот да превключи радиостанцията.

Флъд веднага му даде отговор, Рап го предаде на пилота, след което попита какво става с „Тюлен“-6.

— На двайсет минути оттук са, но имаме малък проблем.

Рап забеляза колебанието в гласа на Флъд.

— Какъв е той?

— Президентът току-що ме информира, че „тюлените“ ще действат само ако Екипът за спасяване на заложници на ФБР не успее да заеме позиции навреме.

— И ти какво му отговори?

— Казах: „Да, сър!“ и разясних ситуацията на командира на отряда.

Рап изруга и погледна към паметника на Линкълн.

— Кога се очаква ЕСЗ да заеме позиции?

— След трийсет минути, доколкото чух. Същата информация, която получи и от Макмахън.

— Добре. Вероятно пак ще ти се обадя, за да ме свържеш директно с командира на Шестицата. Става ли?

— Зависи за какво ще говориш с него.

— Много добре знаеш.

— Значи имаме проблем. Не мога просто ей така да те включа в командната верига. Не и след това, което ми каза президентът.

— Генерале, все някой трябва да играе ролята на пушечно месо. Кажи ми… правилно ли е според теб въпросният някой да си седи в бункера в Кемп Дейвид? Аз смятам, че който иска да командва, трябва да е тук, на място!

— Мич, много добре те разбирам, но няма как. Откриеш ли моторницата преди ЕСЗ да пристигне, ще те свържа с командващия офицер на Шестицата и ще убедя президента да ти повери командването на операцията. Но ако ЕСЗ те изпревари, и двамата ще отстъпим.

Рап нямаше никакво намерение да отстъпва, но реши да не го споделя с Флъд.

— Добре, генерале, ще държим връзка. — Той затвори и продължи да оглежда реката.

Прелетяха над някаква лодка, плаваща на север. Сърцето му затуптя по-силно. Съдът отговаряше на общото описание на моторницата, която търсеха. Рап взе бинокъла и се опита да разчете името й. Пишеше: „Мериленд… еди-какво си.“ Не, не беше тяхната.

Хеликоптерът леко се вдигна, защото прелитаха над четири моста, после отново се снижи. Националното летище „Рейгън“ се намираше на около километър вдясно, трябваше вече да се съобразяват с натоварения въздушен трафик. Наближаваха Хейнс Пойнт, където река Анакостия се раздвояваше и продължаваше на изток.

Хеликоптерът на Парковата полиция се появи откъм срещуположния бряг, на около километър и половина от винтокрилата машина на ЦРУ. Рап забеляза няколко лодки, едната от които беше прекалено малка, а другата — прекалено голяма. Двайсет секунди по-късно минаха покрай яхтеното пристанище на Вашингтон. Паркингът за коли беше пълен, Мич преброи поне четири яхти, които отплаваха от пристана. С всяка следваща стъпка претърсването ставаше по-трудно. Прелетяха над още няколко платноходки, Рап забеляза мигащите светлини на полицейски катер. Дано им бяха дали точни заповеди. Дори и да откриеха терористите, не биваше да ги задържат. Трябваше само да съобщят за това и да си продължат по пътя, сякаш нищо не се е случило.

Отпред се простираше мостът Удроу Уилсън Мемориъл. Той свързваше околовръстното шосе с Вирджиния и Мериленд. Прелетяха над двойния мост и над още няколко съда. Никой от тях не приличаше на издирваната лодка.

След още около километър и половина пилотът се обърна към него и каза:

— От хеликоптера на Парковата полиция съобщиха, че са идентифицирали лодката. Не успели да разчетат името, но дължината и дизайнът съвпадали.

Рап впери поглед през предното стъкло, към другия хеликоптер. После погледна надолу, към реката. Виждаха се два съда.

— За коя точно става въпрос?

— Тази, която е по-близо до нас. Ето я, точно в средата на реката.

— Покажи се малко, но продължавай да летиш над сушата, за да не ги подплашим.

Рап продължи да гледа над рамото на пилота, докато не доближиха въпросната моторница на петстотин метра. Тогава отново се премести на страничния илюминатор. Вдигнал бинокъла към очите, Мич коленичи на пода и погледна към моторницата. В началото си помисли, че не е тяхната, но после разбра, че брезентовият навес я прави малко по-различна.

Двата съда минаха един покрай друг. Единият се насочи на север, а другият — на юг. Рап напрегна зрението си, за да разчете името, но нещо му пречеше. Успя да види само първата буква — беше златисто „С“. Не можа да познае и мъжа, който караше моторницата. Скриваше го брезентовият навес. Миг след това осъзна какво му пречи да прочете името на лодката — голям бял хладилник, привързан към платформата за плуване в долната част на кърмата.

Сети се нещо, което Пол Раймър му беше споменал. Запази спокойствие и каза на пилота:

— Съобщи на оператора в АУАКС-а да маркира моторницата. После започни да завиваш обратно, достатъчно далеч от тях, за да не ни забележат.