Денят на Апокалипсиса

64

Стигнаха на уреченото място по-рано. Преди да слезе от колата, ал Ямани ги инструктира да не го чакат. Ако не им се обадеше до дванайсет и половина, те трябваше да напуснат Вашингтон без него и да довършат нещата, доколкото могат. Ал Ямани наистина не знаеше какво да очаква. Вярата му подсказваше едно, но практическият опит му диктуваше съвсем друго. Американците бяха проникнали в неговата организация, но не знаеше до каква степен. Засега събитията показваха, че е провалена само една конспиративна клетка. Ал Ямани беше сигурен, че дори и да бяха разкрили стария му приятел, той щеше да го предупреди с уговорения сигнал и да издържи на всякакви мъчения. Разбира се, така щеше да е, ако знаеше, че са го разкрили. Тези американци се отличаваха с хитрост и коварство, а приятелят му, с когото се познаваха още от Афганистан, вече не беше млад. Можеше дори да не разбере, че американците са по петите му.

На ал Ямани разходката из парка му се стори изненадващо освежаваща, въпреки че здравето му непрекъснато се влошаваше. Достатъчно бе, че се намира далеч от тясното пространство на колата и нервното дърдорене на пакистанския учен. Ал Ямани откри пейката до оръдието. Беше я виждал на фотографии и затова веднага я разпозна. Историческото значение на стария артилерийски образец изобщо не интересуваше саудитеца. До оръдието имаше поставена бронзова табела. Поколеба се дали да не отиде да прочете какво пише на нея, но в крайна сметка реши да не го прави. Вместо това щеше да използва последните минути уединение, за да се концентрира. Да се помоли на Аллах да му даде сила да издържи и следващите двайсет и четири часа. Само сила и малко късмет му трябваха, за да довърши започнатото.

Малко по-късно чу как една кола спря, вратата й се отвори и затвори. Ал Ямани извъртя глава и погледна зад гърба си. От бяло-зеленото такси слезе мъж и се насочи към него. Беше шофьорът на таксито и за щастие идваше сам. Ал Ямани понечи да стане, но изведнъж се почувства зле. Остана седнал, за да съхрани още малко от драгоценната си енергия, и зачака другаря си.

Шофьорът на таксито се спря на около три метра от него и го погледна с неверие.

— Мустафа, ти ли си?

Ал Ямани свали слънчевите си очила. По очите щеше да го познае.

— Аз съм, Мохамед.

— Толкова много си се променил. — Тонът на събеседника му беше изпълнен със загриженост.

— И ти също, приятелю мой. — Гласът му беше станал по-слаб. — Брадатата ти е побеляла цялата.

— Много време мина. Повече от десет години.

Ал Ямани кимна. Последната им среща беше в Афганистан през 1987 г. Мохамед, един от най-храбрите воини, които ал Ямани познаваше, едва не загина в ожесточена битка със съветската армия. Човекът от ЦРУ, с когото работеха заедно, се погрижи да евакуира Мохамед в Германия, където щяха да го лекуват опитни лекари. След близо цяла година същият служител от ЦРУ му съдейства да имигрира в Съединените щати. Беше се установил в Ричмънд, Вирджиния, и оттогава работеше като шофьор на такси. През годините ал Ямани беше кореспондирал с него. Интуицията му подсказваше, че религиозният плам у стария воин още не е угаснал.

— Какво ти е? — попита го Мохамед.

— Аз умирам.

— Всички рано или късно ще умрем.

— Да, някои обаче по-бързо от другите.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. — Саудитецът поклати глава, но само веднъж. Вратът го заболя. — Готов съм да умра.

— Какво ти е.

— Не може да се излекува. Но стига за мен. Как я караш ти, приятелю?

Таксиметровият шофьор опипа мънистата на броеницата си.

— Времената са трудни. Вярата ни е подложена на нападки и хули.

— Да, така е. Затова съм дошъл.

— Заради кашоните, които ми изпрати ли?

— Да. Успя ли да ги опазиш невредими?

— Да, както ти обещах.

— Отвори ли ги? — Ал Ямани погледна приятеля си в очите.

— Не.

— Хубаво. Ще ме заведеш ли при тях?

— Разбира се. Първо ще те закарам у дома, където ще хапнем и ще поговорим.

На ал Ямани би му харесало да погостува на Мохамед, но нямаше никакво време.

— Съжалявам, но не мога. Изпълнявам мисия на Аллах, а времето ми е скъпоценно.

Складовата площ се намираше само на двайсетина минути път. Ал Ямани пътува отпред, на седалката до шофьора, за да следи дали всичко върви по план. Мохамед не настоя повече с поканата за гости. Двамата бяха служили рамо до рамо пет години в кървавата война срещу съветската армия. Мохамед знаеше, че ал Ямани е сериозен човек, който по-малко говори и повече действа. Човек, когото той много уважаваше. Правоверен мюсюлманин, напуснал родната си Саудитска Арабия, за да се бие с агресорите в Афганистан. Мохамед беше изумен от жертвоготовността на своите приятели мюсюлмани и техният пламенен ентусиазъм за бой. А у ал Ямани тези качества бяха особено силно изразени.

Той беше най-храбрият и най-волевият сред муджахидините. Мохамед бе видял с очите си как ал Ямани стъпи върху мината, която откъсна част от крака му. Никога преди не бе виждал подобно нещо. Нямаше викове, нито сълзи. Ал Ямани понесе тежкото раняване така, както и най-смелите не бяха способни. И само месец по-късно се върна в строя, куцайки с дървена патерица по трудния планински терен. Той беше несломим. Най-безстрашният човек, когото познаваше.

Още тогава Мохамед му каза, че ще се моли да дойде денят, в който ще се отплати на своя брат мюсюлманин по оръжие. Преди четири месеца ал Ямани го потърси. Някой остави под вратата на апартамента му писмо с молба за помощ. Писмото съдържаше инструкции какво да прави, ако се съгласи да съдейства на стария си приятел. Мохамед не се поколеба нито миг.

В действителност, задачата го разочарова със своята баналност. Трябваше да направи само две неща, и двете лесни. Първото се състоеше в това да наеме складова площ и да чака да пристигне пратката. Второто изискваше от него да наеме кораб. Трябваше да пази пратките в заключения склад, докато ал Ямани не дойде да ги прибере. Също така не трябваше да отваря пакетите, нито да говори за тях с когото и да било. Задача му бе от изключителна важност и Мохамед веднага се съгласи да я изпълни, тъй като за него това беше въпрос на чест.

Складът представляваше една голяма двуетажна сграда, заобиколена от редици оранжеви и бели гаражи. Докато минаваха с колата през входа, ал Ямани се огледа назад за камиона. Наредил беше на Хасан да го следва на дискретна дистанция. Щом влязоха в двора, камионът отби от улицата, за да ги последва.

Два завоя по-късно спряха пред един от по-малките складове-контейнери с висока метър и нещо оранжева метална врата. Ал Ямани и Мохамед слязоха от колата. Докато Мохамед отключваше вратата, ал Ямани се огледа предпазливо наоколо. Беше един от онези мигове, в които той очакваше американските полицаи да изскочат, да му извият ръцете и да му сложат белезници. Мохамед отвори вратата. Вътре лежаха три сандъка. Ал Ямани веднага ги позна, защото сам ги беше опаковал. Просто не желаеше да се довери на никой друг за тази част от операцията. Саудитецът взе по-лекия и остави Мохамед да се бори с останалите два.

За по-малко от минута те натовариха багажа, качиха се по колите и се насочиха към изхода. Ал Ямани каза на Мохамед да завие наляво. Едва бяха излезли на улицата, когато нещо накара саудитеца да затаи дъх.

Отпред, вляво на улицата, той ясно видя как камионът с ремаркето бе спрян и паркиран до полицейска кола с мигащи светлини. Ал Ямани не повярва на очите си. Умът му трескаво започна да търси причината за провала. Един полицай застана до вратата на камиона с ръка на пистолета. Ако американците бяха по петите им, те със сигурност бяха задействали повече от една полицейска кола.

Светкавично взе решение.

— Мохамед, обърни колата, ако обичаш — каза той спокойно.

— Точно тук ли? — Намираха се на шосе с две платна, а следващата отбивка се намираше на половин километър оттук.

— Малко по-надолу. Имаме проблем.

Мохамед измина известно разстояние и направи обратен завой.

— Какво е станало?

Нямаше много време за обяснения, затова ал Ямани реши да му каже истината.

— Моите хора ме следваха. Полицията обаче ги спря току-що. Дай насам, вдясно.

— Какво ще правиш? — Таксито забави скорост.

Полицаят вече беше отишъл отзад, при ремаркето. Пипна катинара на вратата и тръгна отново към кабината отпред. Пресегна се за нещо на рамото си. Ал Ямани веднага разбра какво е то. Таксито се движеше с по-малко от трийсет километра в час.

Саудитецът погледна отражението в огледалото за обратно виждане.

— Мохамед, имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Тогава искам да сториш нещо заради мен, и то веднага.