Денят на Апокалипсиса

2

Новият Обединен център за борбата с тероризма се намираше близо до Тайсънс Корнър, западно от центъра на Вашингтон. В комплекса се помещаваха Центърът за борба с тероризма на ЦРУ, Отделът за борба с тероризма на ФБР и новосъздаденият Интегриран център за терористични заплахи. Причината всичките три организации да се подслонят под един покрив беше да се постигне по-добър анализ на събираната за терористите информация. На хартия мнозина във Вашингтон го смятаха за страхотна идея, но на практика това се оказа доста трудно. Поне от гледната точка на Рап.

Той влезе в оборудваната с модерна техника конферентна зала и се опита да остане незабелязан, което не беше лесно, предвид репутацията му. Нямаше намерение да остава. На дългата маса бяха насядали директори, заместник-директори и помощник-директори от най-различни ключови федерални агенции, управления и министерства. Всеки един от тях знаеше в една или друга степен за подвизите на Рап и мнозина ставаха нервни и притеснителни при появата му.

Конферентната зала беше отворена едва предната седмица и Рап за пръв път влизаше в нея. Първото, което забеляза, бяха фотографиите на стената пред него. Оттам го гледаха двайсет и две лица. Той знаеше имената им наизуст, както и къде са родени и обучени. Това бяха двайсет и двамата терористи, за чието залавяне ФБР и Министерството на правосъдието биха дали мило и драго. Но докато те искаха да ги затворят на тъмно, а после да ги изправят пред съда, Мич желаеше само едно — да се добере до тях и да им тегли куршума.

Така накратко можеше да се опише проблемът между Рап и Обединения център за борба с тероризма. Те имаха прекалено много правила, а се бореха срещу враг, който не се подчиняваше на никакви правила. Мич разбираше добре, че трябва да действат в рамките на законността. Законът за правата на човека не можеше да се пренебрегне с лека ръка. От друга страна обаче, бързината и безцеремонността понякога спасяваха живота на мнозина.

Рап не се учуди, че в момента в залата се обсъжда именно тази тема. Някаква жена от Министерството на правосъдието отправяше нападки срещу Закона за защита на нацията и предупреждаваше, че само щял да причини неприятности. Той се показа на шефката си и й направи знак да излезе с него в коридора.

— Какво има? — попита го директор Кенеди в коридора.

Рап се огледа подозрително.

— Не искам да говорим тук.

— Ясно.

Влязоха в асансьора и се качиха няколко етажа по-нагоре, в онази част на сградата, която принадлежеше на ЦРУ. След като минаха през няколко врати, отварящи се с кодове, влязоха в празна конферентна зала и затвориха след себе си.

Рап подаде на Кенеди една папка.

— Мисля, че ще ти се стори доста интересно.

Кенеди взе папката, без да каже нищо, и седна. Небрежно свали червената лента от строго секретното досие, тъй като досега беше правила това хиляди пъти.

Подмина първата страница и като видя, че досието е доста обемисто, предложи на Рап да седне.

— Не ми се седи. — Мич сплете ръце зад гърба си и пристъпи на място. В момента наистина не беше в настроение да сяда. — Самолетът за Кандахар ме чака.

— Не действаш ли твърде припряно? — попита го директорът на ЦРУ, без да отлепя очи от текста.

— Нали затова ми се плаща.

Тя го погледна над стъклата на очилата си и поклати глава. Рап й беше като брат, който обаче понякога й създаваше проблеми.

Нетърпеливо Мич я изчака да дочете досието. В мислите си вече се беше устремил напред и съставяше план за успешното изпълнение на операция от подобен мащаб.

Полковник Хак беше дал на Рап повече от необходимата информация. Оказа се, че пакистанецът е истинска златна мина за разузнавателни данни и само поради тази причина беше още жив. Ако продължеше да сътрудничи, Рап възнамеряваше да удържи на обещанието си Хак да види отново своите деца. Пленникът бе назовал поименно всичките си колеги от ИСИ, които симпатизираха на талибаните, и беше дал ключова информация за „Ал Кайда“ и новото й ръководство. Но най-важното бе, че Хак издаде местонахождението на основната база на терористичната организация.

В известен смисъл за Рап планирането и изпълнението на следващия етап бяха лесни. Но получаването на зелена светлина от Вашингтон с всичките съперничещи си в столицата интереси, изискваше изобретателност и хитрост. Самият той предпочиташе да ограничи участниците в операцията — достатъчни му бяха служителите от Управлението и няколко високо обучени бойци от специалните части. Операцията обаче изискваше разрешение от самия връх. Мисията беше сложна. Един от най-важните съюзници на Америка трябваше да бъде поставен на мястото му. Освен това акцията нямаше да е тайна — международната общност и медиите щяха да разберат за нея пет минути след края й.

Независимо дали мисията щеше да е успешна или не, Рап и ЦРУ се нуждаеха от подкрепата на Овалния кабинет, което означаваше, че президентът също ще бъде уведомен. Рап беше ужасно неумел в разгадаването на непрекъснато променящия се политически пейзаж във Вашингтон, но за разлика от него Кенеди се справяше добре с тази част.

Тя продължи да чете. Прелистваше бързо страниците и запомняше информацията. На Рап му беше отнело два пъти повече време да прочете досието. Почти фотографската памет беше едно от уникалните достойнства на директора на ЦРУ. Накрая прочете последната страница и затвори папката.

Със замислено изражение тя се облегна на стола и свали очилата си. Вдигна поглед към безценния си помощник. Намръщи се и понечи да каже нещо, но размисли.

— Няма да е трудно — наруши мълчанието Рап, който не можеше да се похвали с търпението на шефката си.

Тя не отговори веднага. Както вече беше отбелязала, Рап действаше припряно. Кенеди имаше привилегията да борави с най-важната разузнавателна информация и въпреки това докладът на Рап беше пълен с факти, за които тя не беше чувала преди. И към никой от тях нямаше посочен източник. А в шпионския занаят имаше една поговорка — информацията е добра, ако и източникът й е добър.

— Откъде взе това?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Рап невъзмутимо.

Кенеди повдигна въпросително едната си вежда.

— Така ли?

Мич продължи да настоява на своето. Знаеше, че тя ще го притисне, но за нейно собствено добро беше за предпочитане да я държи в неведение.

— Имай ми доверие, Айрини. По-добре е да не знаеш как съм се докопал до информацията.

Кенеди впери поглед в него и опита да отгатне откъде се е добрал до такива ценни данни. Имаше няколко възможности, до една предвещаващи големи неприятности.

— Сигурен ли си, че всичко е точно и вярно? — попита го тя.

— Да. Може да се каже, че е от извора.

Тя му вярваше, но искаше да се увери, че е обмислил добре всичко.

— Ако нещо се обърка, някои хора ще поискат обяснение… не само от медиите. Говорим за изявления пред конгреса, камери, високопоставени политици, съсипани кариери… виждал си го преди и знаеш.

— Да и не ме е страх. Затова няма да ти кажа откъде и как се сдобих с информацията. Ако ме призоват да свидетелствам, ще жертвам главата си като доблестен войник.

Кенеди знаеше, че Рап никога няма да натопи нея или президента, но знаеше също и че около него рано или късно винаги се вдига шум. Мич щеше да е яростен противник за всеки един конгресмен или сенатор, който се осмелеше да кръстоса сабя с него.

— Е… интересно как всичко съвпада във времето.

— Как така?

— В момента стават и някои други неща… — Тя направи кратка пауза. — Някои събития, за които съм загрижена.

— Има ли нещо общо с това?

Кенеди сви рамене.

— Не съм сигурна.

— Е, определено няма да разберем, ако си седим тук — прояви сарказма си Рап и посочи към папката. — Това е само началото. Дай ми зелена светлина и до седемдесет и два часа ще ти кажа какво замислят лошите.

Позната фраза от репертоара на главния съветник на директора по борбата с тероризма. Действие, екшън! Рап беше изкарал дванайсет изпълнени с драматизъм и опасности години като нелегален офицер без никакво прикритие. Беше действал в някои от най-негостоприемните места в Близкия Изток и Югозападна Азия. Въпреки че беше сравнително млад — на трийсет и четири, той се отличаваше с консервативно мислене и беше привърженик на решителните действия и поемането на рискове. В края на краищата до това се свеждаше и професията му — претеглянето на рискове и шансове за успех.

— Айрини, възможности като тази не се появяват всеки ден — настоя Рап.

— Знам.

— Тогава да го направим.

— А твоята роля каква ще е?

Разбираше накъде бие и отстъпи половин крачка назад.

— Всичко е написано в доклада.

— И преди съм чувала тези думи — изсумтя тя.

— Ще наблюдавам и контролирам акцията от високо. Единствено момчетата от оперативния отряд ще се забавляват. Аз ще бъда там само за да сме сигурни, че нещо няма да се обърка. И за да задам няколко конкретни въпроса, когато всичко свърши.

Кенеди кимна. Фактът, че Рап ще участва, до голяма степен успокояваше президента.

— А жена ти?

Мич за малко не си изпусна нервите. На езика му бе да отговори, че не е нейна работа, но се възпря навреме.

— Вчера отпътува за Уисконсин, отива на гости при родителите си.

— Знам, както знам и за обещанията, които й даде… и за тези, които даде на мен. — Тя прикова очи в него, за да няма недоразумения. — Значи се разбрахме, никакви каубойски изпълнения повече. Нали?

— Тъй вярно, госпожо — отвърна Рап с известно недоволство в гласа си.

Кенеди пренебрегна тона му. На възраст четирийсет и две години, тя беше само с осем години по-голяма от него. В думата „госпожо“ обаче бе вложен друг смисъл — звучеше като обръщение на подчинен към своя командир.

Е, време беше да се поеме риска. Директорът на ЦРУ стана и взе папката.

— Имаш одобрението ми. Тръгвай и, моля те, върни се невредим.

— А президента?

— Ще се погрижа за президента. Само гледай да не се отклоняваш много от плана и като свършиш, веднага си изнасяй задника оттам.