Диамантите на Рурк

9.

Кейтлин мълча, докато се прибираха у дома. Не пророни нито дума, докато се приготвяха за лягане. Тя можеше да те побърка с бъбренето си, но според Хейс мълчанието й беше по-лошо.

Легнаха й загасиха лампата.

— Съжалявам, че не се забавлява — рече Хейс.

— Напротив.

— Имам предвид неприятностите. Не ти хареса.

— Прекарах добре. Оплаквам ли се? Не.

— Аз прекарах добре — каза той.

— Би трябвало — отговори тя.

В крайбрежния град Кармел те за пръв път вкусиха от върховната наслада на престъплението. Може би стана случайно.

Една неделя, на път за дома, те решиха да вечерят в един японски ресторант на улица „Сан Карлос“ в Кармел. Пиха саке. Щом се приготвиха да тръгват, Хейс остави сметката на Кейтлин и отиде до тоалетната. Когато излезе от ресторанта, Кейтлин го чакаше на тротоара.

— Колко беше сметката?

— Нали ти я дадох?

— Глупости, ти я взе.

— Не съм. Оставих я на масата.

— Не си.

— На масата е, Кейтлин.

— Дали не я забравих? О, Господи! Ами, да, забравих я.

Тя се преструваше, сякаш наистина бе забравила сметката. Хейс се обърна да се върне в ресторанта, но тя го хвана за ръката и каза:

— Недей.

— Трябва да платя сметката.

— Защо?

— Това са осемдесет и четири долара.

— Да.

— Мисля, че можем да си позволим да ги платим.

— Знам, но дали искаме?

В този миг Хейс започна да се чуди дали Кейтлин действително е забравила да плати. Не беше сигурен, но и не си направи труда да попита.

— Може би трябва да изчезваме — предложи тя.

Тръгнаха по тротоара. Колата им беше паркирана на следващата пряка. Нощта беше хладна и мъглата се виеше в краката им. Хейс очакваше, че управителят на ресторанта ще се втурне подире им, заплашително размахал сметката. Кейтлин каза на Хейс да върви, да не бяга. Чувстваха се добре — погълнати от мъглата, със съзнанието за това, което бяха сторили.

В колата Кейтлин го прегърна и го притисна до себе си.

— По дяволите — рече Хейс. — Направихме го.

Поемаше дълбоко хладния и влажен въздух, ухаещ на борове и морска сол. Хейс не си спомняше кога за последен път бе вкусвал въздуха, който дишаше.

— Изплаши ли се? — попита Кейтлин. — Мен не ме беше страх. Страхотно преживяване. Сякаш душата ти излиза от тялото.

Не разговаряха много, докато пътуваха за дома си. Но Хейс знаеше, че пак ще избягат от някой ресторант, без да платят. Така и стана. Два пъти за две нощи, в различни ресторанти.

Оказа се лесно. Хората ги харесваха. Никой не предполагаше, че ще откраднат нещо.

Но изведнъж им писна, именно защото беше лесно.

Нямаше ли риск, нямаше и удовлетворение.

Същата вечер Кейтлин влезе в един магазин за алкохол, пъхна бутилка каберне от 1968 г. под мантото си и излезе. В колата развълнувано каза на Хейс, че това вече е нещо възбуждащо. Беше въодушевена и черпеше енергията си от озона във въздуха.

Известно време крадяха от магазините. Имаше риск. Можеше да ти се случи нещо, когато излезеш от магазина с бутилка вино от двеста и двадесет долара, без да си платил, или със сребърни свещници, или с древен индиански идол с дърворезба.

Това продължи няколко седмици. Накрая вълнуващата тръпка постепенно се износваше и отслабваше. Кейтлин стана раздразнителна като котка, тръгнала на лов. Хейс се чудеше какво ще последва.

Бяха на вечеря в Сан Франциско с делови партньори, когато се поведе разговор за кражби с взлом. Две от жените бяха заварили домовете си разбити и обрани.

Имаш чувството, че са те изнасилили, както се изрази една от жените. Да знаещ, че някакъв идиот е нахлул в дома ти и е ровил в гардероба ти.

Кейтлин слушаше мълчалива и замислена. Приличаше на Джокондата. Сякаш си спомняше за някое приятно сексуално преживяване. И Хейс разбра какво ще последва.

Върнаха се у дома и преди тя да спомене нещо, той каза:

— Искам да знаеш — трябва да разбереш, че кражбата с взлом не е някакво дребно престъпление. Хората отиват в затвора заради такова нещо. Сериозно е. Могат да те застрелят или да те ухапе куче. Опасно е.

— Ако се опитваш да кажеш, че е непривлекателно, не си намерил правилния подход.

Хейс бързо смени тактиката и рече:

— Това се прави по специфичен начин, за който не знаем нищо. Ето, това се опитвам да ти кажа.

— Като занаят е. Има майстори, наемници и чираци.

— Точно така. Пък и нали те познавам — заемеш ли се с нещо, няма да искаш да грешиш като някой невеж смотаняк.

— Тъкмо за това мислех.

— Добре.

— Ще намерим професионалист. Ще станем чираци на наемник.

— Да тръгнем ей така и да намерим някой? Това ли си намислила? Бъди сериозна. Престъпниците не подават заявления за работа.

— Така ли мислиш?

ЕвХаТек имаше около шестстотин служители, заети с преките продажби, поръчките по пощата и търговията на дребно. В отдел „Кадри“ в главното управление в Сан Рафаел всяко тримесечие се получаваха над хиляда заявления за работа. Кейтлин накара Хейс да прегледа всички, подадени през последните шест месеца.

Той не вярваше, че ще се намери толкова тъп кандидат за работа, че да признае, че има присъда. Оказа се обаче, че има такъв. Ралф Артис Нол от Сан Пабло, който търсеше работа като монтьор или пазач. Имаше, една присъда за неприлично държание и две — за углавни престъпления — притежаване на откраднати вещи и обир с взлом.

През последните няколко месеца компанията използваше рекламни диплянки, за да увеличи продажбата на бразилски кожени чанти. Черните, с делови вид, вървяха добре. Но бежовите, сините и червените, които се използваха за курорт и ваканции, залежаваха в складовете. Хейс измисли примамка — купиш ли си комплект чанти, добиваш право да отидеш на почивка. Кандидатите се определяха чрез жребий по номерата на застрахователните полици. Сега вече и бежовите, и червените и сините чанти започнаха да се продават.

Тази инициатива струваше на компанията само няколко долара на полица. За да я получи, клиентът трябваше да попълни формуляр, в който вписваше датата на пътуването. Компанията изпращаше награди само на неколцина, но всички формуляри минаваха през главното управление в Сан Рафаел. С едно докосване до клавиатурата на компютъра Хейс можеше да види имената, адресите и телефонните номера на притежателите на полици, които щяха да заминат на почивка. Можеше да избира най-скъпите квартали.

Схемата не можеше да бъде разкрита, защото обхващаше най-различни райони от града и околността. Хората бяха само обикновени пътници. Единственото общо между тях беше запазената марка на производителя на пътническите им чанти.

Гаранцията не беше сто процента. Хората променяха плановете си, без да се обадят. Напълно подходяща работа за безработен бивш затворник като Нол.

— Какво искаш? — попита Хейс. — Това е най-вълнуващото, което мога да направя.

— Щом настояваш да знаеш истината, ще ти я кажа. Тази работа вече не ме шашва. Всичко се изтърква с течение на времето.

— Стори ми се, че се забавляваш.

— Така ли? Съжалявам — правех го насила. Покрещях малко, счупих няколко неща. Но не се получи.

Хейс лежеше в тъмното и се опитваше да разбере какво означава това.

— По дяволите — рече той. — И какво ще правим сега?

— Не знам — отговори Кейтлин малко по-бодро — Предполагам, че трябва да използваме въображението си.