Диамантите на Рурк

6.

Нол скри петстотинте долара под една тенекия от автомобилно масло в гаража си. Не каза на жена си за Хари и Кони. Преди да излезе от затвора, той й обеща, че никога няма да се върне към предишния си живот и не искаше да я разочарова, докато не се увереше, че от цялата работа ще излезе нещо.

Четири дни оглежда трите къщи. Рой седеше до него в микробуса. Изгори много бензин. Искаше да мине покрай всяка от къщите по различно време в продължение на няколко дни. Вглеждаше се в колите, които влизаха и излизаха от дворовете, в затворените прозорци.

Къщата в Напа беше голяма, на няколко нива. Намираше се в квартал от нови сгради на стойност половин милион долара. Тази в Портеро Хил беше във викториански стил, пребоядисана в яркочервено. Третата — в Сан Матео — бе построена в холандски колониален стил, вероятно през петдесетте години. Беше в предградията.

Нол не видя хора в нито една от тях. Алеите за коли около тях останаха пусти, прозорците — затворени. Звъня и по телефона, но му отговаряше само телефонният секретар.

Накрая реши да започне с къщата в Портеро Хил. Онази в Напа по всяка вероятност имаше алармена система, а тази в Сан Матео изглеждаше скромна.

Но и в трите нямаше никой. Беше смаян. Зачуди се как Хари е разбрал това.

В четвъртък Нол се обади на няколко места. После сложи Рой до себе си в микробуса.

— Къде отиваме? — поиска да разбере момчето.

— Да видим един човек.

— Кой?

— Не го познаваш.

— Как се казва?

— Анди. Анди Попс. Ще му казваш „сър“.

Нол пое покрай южния край на залива. Мина през един стар индустриален парк и се отправи към склад, ограден с висока ограда от вериги, отгоре с усукана бодлива тел. Складът нямаше прозорци и се откроявате от другите постройки. Зад него се простираха мръсни апартаменти и равната ивица на залива.

Нол спря пред плъзгащата се порта. На оградата имаше табела с надпис:

От малката бяла будка до портата излезе униформен пазач. На ръкава му беше избродирано „Охрана Олимп“. Няма да намериш телефона на тази фирма в указателя. На никелираната му значка пишеше „Специален помощник“. Виж такива човек можеше да си купи от всяка заложна къща за два-три долара.

— Очакват ме — каза Нол. — Мистър Холмс.

За по-безопасно Анди Попс измисляше имена на клиентите си в този тъмен бизнес.

Пазачът провери в един списък. Протегна ръка в будката и натисна някакъв бутон. Чу се бръмчене, изщракване на магнитна ключалка и портата започна да се отваря. Досущ като врата на затвор.

Нол спря на асфалтирания паркинг пред склада.

— Там, отзад — каза пазачът, — покрай онази стена…

— Бил съм тук — прекъсна го Нол. — Благодаря.

Двамата с Рой минаха покрай товарния док. Складът приличаше на огромен таван. Кашони, щайги, маси, столове. Голяма част от помещението беше в сянка. Имаше само шест мъждукащи крушки — по три от всяка страна, високо над покривните греди.

Нол и Рой си проправяха път към задната част на склада. По цялата дължина на сградата се простираше галерия. В нея имаше още мебели и кашони. Кабинетът беше сгушен ниско долу, където големите стъклени панели се издигаха от високи до коляното прегради до тавана. Вътре имаше само едно метално бюро, три стола и зелен метален шкаф. До бюрото стоеше висока халогенна лампа, която пръскаше ярка светлина в този ъгъл на склада.

Анди Попс седеше зад бюрото си. Имаше черни мустаци, прошарени бакембарди и сълзливи очи зад очила с дебели лупи. Плешив. На черепа му стърчаха осем-десет косъма, сякаш бяха лакирани.

Нол и Рой влязоха вътре.

Анди Попс протегна ръка и ги поздрави. Говореше с лек акцент, защото беше грък. Нол веднъж чу истинското му име, но не го запомни.

— Отдавна не съм те виждал. Радвам се, че си тук — рече Анди Попс. Думите му прозвучаха почти откровено. — Кой е този?

— Синът ми Рой.

— Последният път не беше с теб.

— Това беше шест месеца преди, той да се появи на белия свят.

— Аха.

На лицето на Анди Попс се изписа съчувствие. „Значи е роден, докато си бил в затвора. Неприятно.“

— Искаш ли близалка? — обърна се той към момчето и извади шепа разноцветни захарни бонбони на клечка от джоба на ризата си. — Тези са мое производство. Всяка работа си иска майсторлъка.

— Вземи си — каза Нол и Рой си избра оранжевата.

— Благодаря — отговори Рой. — Сър.

— Добро момче, рече Анди Попс.

— Мисля, че се въвлякох в нещо — започна Нол.

— Съжалявам да го чуя. Винаги съм те харесвал.

— Трябва ми чист прекупвач.

— И сделка с чист продавач.

— Никога не съм споменавал името ти — каза Нол. — Нито твоето, нито на когото и да е друг. Не предавам хора, които се държат добре с мен.

— Не знаех това. Прекарах много безсънни нощи заради теб. Все очаквах да потропат на вратата ми.

Анди Попс не се преструваше. В гласа му се долавяше неподправен страх. Приличаше на развалина, но нещо винаги ставаше зад тези воднисти очи на стар кон.

— Не ми трябва такава работа — рече той. — Имам законен бизнес. Такова нещо е десет процента за мен, а главоболията — деветдесет и девет. Дори не знам дали си заслужава труда.

— Аз знам — каза Ной. — Вещите, които хората крадат, са много по-интересни от онези, които продават.

— Тук позна.

— Напипал съм златна мина. Имам няколко адреса. Да не ти казвам какви неща ще измъкна от къщите.

Рой махаше обвивката на близалката, като люлееше крака, без да обръща внимание на разговора на възрастните.

— Ти знаеш какво е качество. Само като видях къщите, си представих какво има вътре.

Анди Попс махна очилата си и потърка очи. Въздъхна тихо, сякаш се предаваше.

— Ако свиеш нещо необикновено, донеси го — каза той.

— А стоки за потребление?

— Занеси ги другаде. За какво ми е използвано видео? Аз не съм прекупвач.

— И още как — възрази Нол. — Ти си един взискателен прекупвач.

— Не желая неприятности.

— Знам, че не искаш да продавам стоката другаде. На някой ексцентричен аматьор, който ще ме издаде, веднага щом го надушат. По-рано бях благороден, макар че ми даваше само между шест и осем процента. Нека сега бъдат петнадесет-двадесет и ще си затварям устата.

Старата развалина Анди се замисли дълбоко и се умълча. Очите му се проясниха и той ги впери в Нол.

Рой престана да люлее крака. Нол чакаше Анди Попс да заговори, като се чудеше дали не го беше притиснал твърде много.

— Ще ги продавам. Но не ми носи нищо белязано. Не ме интересува. Има ли име или номер, по-добре си го заври някъде. Няма да дам и два цента за такъв предмет.

— Напълно съм съгласен с теб — отговори Нол.

Анди Попс ги изпрати. На външната врата каза:

— Надявам се, че работиш сам.

— До известна степен.

— Ще бъдем в безопасност, докато хората около нас са чисти. Не забравяй това. Що се отнася до мен, партньор може да ми бъде само човек, на когото имам пълно доверие.

— Не знаех, че имаш партньор — рече Нол.

— И аз — отговори Анди Попс.

На следващия ден — петък — Нол нае детегледачка за сина си и отиде с микробуса до Портеро Хил в един часа следобед. В миналото това беше бедняшки квартал, но през последните десет години тук масово се заселиха работници, които се възхищаваха на грозните му гледки и местоположението на завет от океанската мъгла. Жилищата в Хил сега наброяваха триста хиляди.

Нол включи на задна скорост и се приближи до вратата на гаража. Улицата беше безлюдна. Господ да поживи глупаците, които ходеха на работа, помисли си Нол. В делничен ден кварталът беше безлюден като царството на мъртвите.

Нол заобиколи къщата и слезе до вратата на мазето. Носеше спортна чанта с лост и няколко отвертки, резачка за стъкло, лепенки и малко фенерче. Сложи си памучни ръкавици, извади лоста и пъхна острата част между вратата и касата. Ключалката сигурно беше закована с няколко дървени винта. Нол дръпна лоста към себе си, натисна го и вратата се отвори.

Влезе и се качи в коридора на първия етаж. На площадката спря да си поеме дъх. Господи! Не ти достига въздухът, когато си на път да получиш петнадесет-двадесет процента от откраднатото.

Започна да изнася разни неща. Стерео-уредба и няколко стола от Барселона, които измъкна от боядисания в бяло хол. Десетина италиански чаши на високи столчета и някакъв скапан китайски порцеланов сервиз. Както и няколко сребърни чинии — още по-скапани.

В хола имаше остъклен бюфет с петдесет-шейсет старинни японски украшения от слонова кост с резба. Нол ги уви поотделно в книжни салфетки и ги сложи в една калъфка за възглавница, която намери в гардероба.

Спалнята беше боядисана в тъмночервено и бежово. Мебелите бяха от розово дърво. Над леглото беше окачена голяма литография — летовник, излегнал се под синьото като тюркоаз небе. Според Нол литографията се различаваше от останалото обзавеждане. Свали я от стената, занесе я в микробуса и заличи разликата.

В спалнята имаше два гардероба. В единия висяха двадесетина костюма от Армани и Джани Версачи, малък размер. Би ги продал на всеки друг прекупвач най-малко за десетина долара на парче, но Анди Попс не би ги взел. Вторият гардероб беше пълен с дрехи от обикновен универсален магазин — вълнени костюми и жилетки. Бяха му по мярка и Нол взе няколко черни панталона и едно сако на рибена кост с кръпки от кожа на лактите.

Другите две стаи бяха обзаведени за домашни офиси. Компютър Макинтош 386, H-P лазерен принтер, факс Мурата и копирна машина Канон. Нол занесе всичко в микробуса. Беше вече почти пълен. Сетне погледна часовника си и установи, че е бил в къщата дванадесет минути. Хвърли спорната чанта отзад, покри стоката с брезент, затвори вратите и потегли.

До Фремонт имаше един час път. Нол не бързаше. Пазачът на портата очакваше мистър Холмс. Нол вкара микробуса на заден до товарния док и Анди Попс излезе от склада.

Той пъхна глава в микробуса, дръпна брезента и погледна. Видя японските украшения и каза:

— Три хиляди и сто.

— А литографията? Има печат и номер.

— Билет право за затвора. И без това интересът намаля. Пазарът е пренаситен. Изостанал си.

Нол влезе с Анди Попс в кабинета му, докато други хора се заеха да разтоварват микробуса. Взе парите в банкноти от сто и петдесет долара, а Анди му даде няколко близалки за Рой. Преди да започнат задръстванията по пътищата, Нол се отправи към Сан Пабло с три хиляди и сто долара в джоба, като се чудеше дали не е продал твърде евтино японските украшения. Трябваше да се осведоми за новите цени.

Замисли се да заведе Мери в хубав ресторант. Да извика детегледачка. Да обуе черния панталон и сакото на рибена кост. На няколко пресечки от дома си той спря и напъха дрехите в една кутия за дарения. Взе Мери и Рой и ги заведе на вечеря, после да ядат мелба в сладкарница.

Извади пачката и отброи петдесет долара, за да плати сметката. Знаеше, че Мери ще ги види. Това беше единият от начините да й съобщи новината.

Изядоха сладоледа. Нол наблюдаваше Мери под око и я чакаше да каже нещо.

Тя беше хубава жена. Кожата й беше гладка и чиста. С големи, шоколадово-кафяви очи и добре очертани скули, които прилягаха на изваяните извивки на веждите и брадичката й. Беше на тридесет и шест години и имаше съвсем леки бръчки в ъгълчетата на устата. Дължаха се на тревогите й. Тя се омъжи за Нол, когато беше на двадесет години и преживя доста покрай него.

Той изгребваше последните лъжички сладолед, когато Мери каза:

— Виждам, че седмицата ти е била успешна.

— Не беше лоша.

— Много ли работа имаше?

Мери имаше страхотни пълни устни, но сега те бяха стиснати и изтънели.

— Мисля, че попаднах на нещо.

— О, Съни!

— Струва ми се безопасно.

— Не съществува такова.

— Писна ми да си броя дребните пари.

— Предпочитам да го правя, отколкото да отглеждам сина си сама.

— Ще направя всичко възможно това да не стане.

Рой спря да яде сладоледа. Очите му се стрелкаха ту към Нол, ту към Мери. Детето се бе появило съвсем неочаквано, защото го бяха заченали дълго след като бяха престанали да се надяват. Рой не се отделяше от родителите си. Нол се зачуди дали това има нещо общо с факта, че се е докоснал до баща си едва когато стана на четири години.

Той протегна ръка към сина си.

— Не разчитай много на това — каза Мери.

— Това е всичко, което мога да направя.

— Само не се надявай, че ще те чакам. Не искам да бъда сламена вдовица повече. Влезеш ли пак в затвора, ще си намеря друг.

Тя хвана другата ръка на Рой и добави:

— О, по дяволите, излъгах те.

— Знам — отговори Нол.

— Внимавай. Обещаваш ли? Не ставай алчен. Избирай местата. Чу ли?

— Това е единственият начин.

— Колко ще ти дадат сега? От шест до осем години ли? Ще бъда развалина, когато излезеш.

— Гледай на нещата откъм хубавата им страна.

— Или повече. Десет? Дванайсет? Над дванайсет години?

— Трудно е да се каже точно.

— Значи повече от дванайсет. Господи! Напълно ще се скапя дотогава.

— Няма да допусна да ме хванат.

— Така говореше и последния път.

— Мисля, че не е необходимо да споменавам, че става дума за големи пари.

— Да не си посмял — отговори Мери и прикова огромните си очи в Нол.

Рой започна да се върти неспокойно. Погледна баща си, после майка си и взе да хленчи.

— Да се прибираме — рече Нол, взе сина си на ръце и тримата излязоха от сладкарницата.

Хари се обади на следващия ден. Нол му каза, че вече се е заел с работата.

— Информацията ти е точна — добави Нол. — Не съм виждал такова нещо. Страхотно попадение.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Всички обитатели са на почивка.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Може би имаш право.

— Вероятно имаш връзки в някое туристическо бюро и оттам ти казват кога хората отиват на почивка.

— Не се притеснявай за това.

— Идеята по принцип не е лоша. Въпросът е, че разчиташ на някой друг — връзката ти в туристическото бюро. Може да те използват.

— Нещата не стоят така.

— А как?

— Не се измъчвай с тези въпроси. Никога няма да разбереш. Работата е бетон — ще продължи още десетина години, ако не ни писне дотогава.

На следващата седмица тримата обраха една къща в стил ферма в Лос Алтос, а няколко дни по-късно Нол извърши сам още един тараш. Делът му от двете кражби беше над пет хиляди долара. Хари и Кони разбраха, че държи на думата си, когато им даде полагаемото. Знаеше, че можеше да ги излъже. На тях им беше все едно. Явно не вършеха обирите заради парите. Кони бе казала, че го правят за развлечение, и след като веднъж Нол ги видя в действие, повярва, че е така. Приличаха на абитуриенти, отишли на екскурзия — наперени, шумни, пълни с тъпи въпроси, засмени.

Това караше Нол да се чувства неловко. Според него човек не биваше да се забавлява толкова много от престъпленията, които върши.

Една нощ, докато обираха друга ферма близо до Корте Мадера, Кони започна да надава радостни крясъци, когато видя индианските грънци, окачени по стените. Това им доставяше огромно удоволствие. Вълнуваха се, бърбореха, спореха. Издадоха истинските си имена — Хейс и Кейтлин. От това, разбира се, Нол не успя да научи кои са и какво всъщност са намислили.

Седмиците се изнизваха една след друга. Хейс продължаваше да му съобщава нови адреси. Нол трупаше пари. Но много неща у Хейс и Кейтлин или го обиждаха, или го изнервяха — всъщност почти всичко. Ала наистина притежаваха богат запас от информация.

Във Виетнам Нол познаваше един човек, който имаше маймунка. Не се беше сещал за него от години, но като видя Хейс и Кейтлин в действие, си спомни за него. Маймунката хапеше, пищеше и отказваше да бъде опитомена. Нол така и не разбра за какъв дявол му е на онзи тип. От друга страна, да предположим, че маймуната акаше злато. Е, тогава щеше да е съвсем различно. В такъв случай човек можеше да се примири с много неща.