Диамантите на Рурк

58.

— „Пери“ в Сан Франциско — каза Рурк на Джералд.

Бяха в хола на Рурк и Джералд беше готов да тръгне.

— На Юниън стрийт — продължи Рурк. — Искаш ли да ти нарисувам карта?

— Знам къде се намира — каза Джералд. — Цял живот живея в Сан Франциско.

— Отсега нататък, когато се отнася до теб, винаги ще се съмнявам.

— Я се разкарай.

Рурк го зашлеви силно по лицето.

— Няма да ми говориш така — каза той. — Мисля, че ти е ясно.

Джералд го погледна. Нищо и никакъв дребен белокож. Ще му прекърши вратлето като на пиле.

Рурк го изгледа кръвнишки. Колко е нахакан!

— Обади се вкъщи, Джералд.

Джералд ококори очи, опитваше се да разбере какво иска да му каже Рурк.

— Обади се на майка си, у дома — настоя Рурк и му подаде малкия си джобен клетъчен телефон.

Джералд го взе и набра номера на майка си.

Отговори някакъв мъж.

— Кой е? — попита Джералд.

— Джералд, ти ли си? — попита мъжът.

Хармън. Джералд бе забелязал тази сутрин, че Хармън го няма и се чудеше къде е отишъл.

— Добре ли е майка ми? — попита Джералд. — А сестра ми?

— По-добре ми дай да говоря с Евън.

— Къде е майка ми? — изкрещя Джералд.

— Дай му да говори с нея — намеси се Рурк.

— Джералд? — попита майка му след няколко минути. — Къде си, Джералд?

— На работа, мамо. Добре ли си? А Джинки?

— Добре сме, Джералд. Кой е този негодник? Наистина ли е приятел на мистър Рурк?

— Да, мамо.

— Джералд, какво става?

— Не го дразнете. Правете каквото ви казва и всичко ще бъде наред.

— Кажи довиждане — обади се Рурк.

— Мамо, трябва да тръгвам — рече Джералд.

Рурк протегна ръка и изключи телефона.

— Ще се обаждам на всеки кръгъл час — каза той. — Ще съобщавам на Хармън, че не сме отстъпили. Ще използвам определени думи, за да знае, че не ми извиваш ръцете. Ако не му се обадя… Искам да знаеш едно нещо за Хармън. Той може да не е най-умният на света, но изпълнява заповедите. И е зъл. Ти не си го виждал в действие, но можеш да ми повярваш.

— Не биваше да правиш това.

— Разсъждавай от моя гледна точка. Предстои ми да извърша голяма сделка, а най-главният ми човек се оказва ненадежден скапаняк. След няколко часа двамата с теб ще пътуваме с пълна чанта пари, а аз ти нямам грам доверие. Как искаш да постъпя?

Джералд искаше да му повтори, че не е трябвало да прави това, но Рурк протегна ръка да го спре.

— Не отговаряй — каза той. — Искам само да минеш по моста, да намериш Юниън стрийт и да застанеш на тротоара. Разгледай камъните, направи няколко снимки. Чат ли си?

Джералд се обърна.

— Мисли за това като за стимул — продължи Рурк. — Нещо, което да привлече вниманието ти, да избистри разсъдъка ти, да те вкара в пътя.

Джералд излезе и тръгна към колата си.

Мисълта, че Рурк не трябваше да изпраща Хармън при майка му и сестра му, не му излизаше от главата.

„Пери“ беше пълен с хора, дошли да обядват. Там се срещаха личности от обществения елит. Джералд ги гледаше как хвърлят зарове и пият бира на излъскания бар или на групи по масите, застлани с покривки на сини карета. Бяха облечени със скъпи делови костюми.

Часовникът вътре показваше дванадесет и четиридесет и пет. Часовникът на Джералд беше десет минути назад.

Той огледа улицата, макар че не знаеше кого чака и с какво ще пристигне. Предполагаше, че ще е с кола. Но можеше и някой да излезе от „Пери“ и да го потупа по рамото.

Изведнъж видя Уелкъм на улицата.

Това отново го вбеси. Рурк бе изпратил Уелкъм да го следи.

Мърл пресече улицата.

— Всичко е наред, изчезвай. Ще се оправя сам — каза му Джералд.

— Не се разстройвай — рече Уелкъм.

— Ядосан съм не на теб, а на Рурк. По дяволите. Непрекъснато ме тормози.

— Надявам се, че не ме обвиняваш.

— Ти си готин — отговори Джералд. — Изглеждаше чист, докато не започна да работиш за Рурк. Тогава взех да се съмнявам. Правиш грешка.

— Ти също не излезе от играта.

— Навъртай се наоколо и гледай.

Джералд пак огледа улицата и рече:

— И все пак днес се налага да се оправя сам. Не трябва да има други. Видят ли двама, може да станат нервни.

— Никой няма да дойде.

— Затова ли те изпрати?

— Не ме е изпращал — отговори Уелкъм. — Той не знае, че съм тук.

Джералд никак не обичаше да го правят на глупак. Само че нещо в картинката не пасваше.

Уелкъм го докосна за ръката и каза:

— Джералд, искаш ли да видиш няколко камъка?

Уелкъм заведе Джералд в апартамента си, после слезе долу сам.

— Пристигна онова за теб… — съобщи му Грейс. Колетчето.

Той я целуна и се качи горе. Джералд съзерцаваше произведението на масата в кухнята, но не зададе никакви въпроси. Уелкъм занесе пратката в спалнята и повика Джералд.

Сетне отвори кутията. Извади кадифената кесия и я развърза. Разстла скъпоценните камъни.

За миг и двамата зяпнаха.

— По-добре направи снимките — каза Уелкъм.

— Да.

Джералд засне цял филм. Отблизо, отдалеч, на няколко крачки разстояние. Камъните блестяха на светлината от светкавицата. От фотоапарата излизаха снимка подир снимка.

— Значи — повтаряше непрекъснато Джералд — ти си съдружникът. Господи! Ти!

Когато свърши със снимките, Джералд ги подреди и ги сложи в предния си джоб. Уелкъм събра камъните и ги пъхна в кесията. После остави Джералд сам и пак слезе при Грейс.

Тя беше почти готова с багажа. Той мушна кадифената кесия в последната отворена чанта.

— До довечера — каза Уелкъм и я целуна.

Горе Джералд отново гледаше произведението на масата в кухнята.

— Какво ще кажеш? — попита Уелкъм.

— Това е радио. А онова? Не може да е глина, а? Или пластелин?

— Може, но не е.

— Ти правиш бомба — досети се Джералд.

— Взривно устройство.

— Той ли ти заповяда?

— Много си умен, Джералд.

— Някакъв номер ли му кроиш?

— Ще се опитам. Това притеснява ли те?

— Вече не.

— Тогава можеш да ми помогнеш. Щях да го направа сам, но с теб ще е много по-лесно. Ще паднат доста мангизи. Искаш ли?

— Да — отговори Джералд. — Но няма да го направя заради парите. Ако ми пуснеш нещичко после — нямам нищо против. Но не го правя заради това.

— Имаш ли малко свободно време?

— Трябва да му се обадя, като свърша със снимките.

— Обади му се.

— После имам една друга задача.

— Да купиш два куфара ли?

— Откъде разбра? — изуми се Джералд. — Знаеш ли какъв е планът?

— Би трябвало. Това е моят план.

— Тогава всичко ти е ясно. Трябва да купя два напълно еднакви куфара. Той ми даде петдесет долара.

— Можем да го направим по пътя за „Клиф Хаус“.

— „Клиф Хаус“ ли? — смая се Джералд.

Джералд се отклони с исузуто от булевард Гиъри и пое към океана. Отсечката беше права. Водеше на запад. Човек имаше чувството, че е в провинцията, а не в голям град.

На 15-то авеню имаше магазин за обувки и куфари. На витрината бяха изложени чанти и куфари с марка Луи Вутон. Джералд веднага забеляза, че са имитация. Имаха месингови катинарчета на циповете.

Уелкъм разказа на Джералд за плана си, докато пътуваха към океана. Тъкмо свърши и стигнаха до „Клиф Хаус“.

— Какво ще кажеш? — попита накрая Уелкъм.

Джералд спря в средата на паркинга. Излезе и се огледа. „Клиф Хаус“, скалите и дърветата, плажа, булевард Гиъри и Грейт Хайуей.

— Разбрах каква е идеята ти — отговори той.

На лицето му разцъфтя усмивка. Белите му зъби се показаха.

— Да — ухили се широко. — Точно така.