Диамантите на Рурк

18.

Хейсимаше кабинет в дома си, обзаведен с компютър „Компак“, факс и принтер. Разполагаше и с няколко телефонни линии.

След като той излезе сутринта, Кейтлин седна пред компютъра. Тя знаеше как да се оправи в системата на ЕвХаТек и паролите на Хейс. Влезе във файла със заявления за работа и започна да действа.

Прегледа всички заявления в подразделението за ветерани от воините.

Първо забеляза името — обикновена дума, но рядко срещана и необичайна за фамилно име.

Информацията в графата „Предишен опит“ срещу него беше кратка, но убедителна.

Кейтлин натисна едно копче и включи принтера. Откъсна листа и започна да чете. Името беше УЕЛКЪМ.10 А колкото до останалото…

Бинго!

Хейс работи през целия ден и вечерта. Рурк го нямаше и не се обади. Хейс непрекъснато си напомняше, че така е по-добре.

Прибра се вкъщи по тъмно. Отвори вратата и видя вътре… конски череп. От неръждаема стомана. Около десет пъти по-голям от естествения размер.

— Харесва ли ти? — попита Кейтлин.

— Какво е това?

— Скулптура.

— Колко струва?

— Скулптурката е много нашумяла.

— Колко струва? — повтори Хейс.

— Шестнадесет хиляди — два пъти по-малко от реалната цена.

Хейс размаха ръце и започна да крещи.

— Разкарай го оттук! Искам си парите обратно. Ние сме разорени. Това нищо ли не означава за теб? Възможно ли е да си толкова задръстена?

Той излезе на терасата. След една-две минути Кейтлин застана до него. Хейс изчакваше да види каква ще бъде реакцията й. Никой не се осмеляваше да крещи на Кейтлин.

Но тя докосна ръката му и нежно каза:

— Мислих за Рурк.

— За какво по-точно?

— Искам да го поставя на разстояние. Да го изолирам. Да го разкарам. Да му разкажа играта. Мисля, че трябва да убием този негодник. Имаш ли нещо против?

Хейс впери поглед във вселената от светлинки под тях.

— Нямаш представа какво означава това — отговори той. — Не знаеш как да го направиш. Дори не знаеш откъде да започнеш.

— Знам и още как.

— Той ми е съдружник. Познавам го от десет години.

— Е, и какво от това? Да не искаш да ми кажеш, че ти пука за Рурк? Не ти вярвам. Наистина ли държиш на него? Толкова ли сте близки? Ами! Ти нямаш близки приятели.

— Имам теб — каза Хейс.

— О, моля те. Фактът, че не можеш да се откъснеш от мен, не означава, че сме близки.

Думите й прозвучаха сериозно.

Хейс погледна на север и видя в далечината светлинките, подредени в правоъгълници — стените и килиите на затвора „Сан Куентин“.

— Има и още нещо — каза той. — Една дребна засечка. Ако Рурк бъде убит, полицията ще търси мотив за престъплението. Ще проверят кой печели от цялата работа, а това съм аз.

— О, и за това помислих. Рурк ще бъде убит по време на обир в дома му. Изненадва крадците и те го пречукват. Какъв друг мотив ти трябва? Е, онзи тъпанар Ралф няма да иска да го направи, но не е необходимо да знае. Той ще извърши тараша, ние ще цапардосаме Рурк по главата и какво ще направи Ралф? Ще отиде в полицията ли? И какво ще им каже? Да, ограбих една къща снощи и случайно утрепаха един тип, но аз нямам нищо общо с това. Как не! С три присъди досега.

Хейс дълго гледа светлинните. Опитваше се да измисли нещо, за да я разубеди. Осъзна, че Кейтлин е много по-напреднала от него. Ала защо ли се изненадваше?

— Трябва сериозно да обмислим този обир — каза накрая той. — Да бъде истински. Ако е фалшив, полицията ще се досети. Което означава, че в дома на Рурк трябва да има нещо, което си струва да бъде откраднато. А ти знаеш как живее той.

— Моля те — настоя Кейтлин. — Имай ми доверие. Да не мислиш, че съм идиотка? Той има сейф в мазето си. Изобщо не подозира, че аз знам. Добре де, не сме наясно как се отваря сейф. Предполагам, че и Ралф не знае. И все пак ще го разбием по някакъв начин. Само трябва да опитаме. Да го направим добре. Това е всичко.

— Какво държи там? — попита Хейс.

— Какво значение има? Достатъчно е, че има сейф и че някой го разбива.

Хейс не я гледаше. Знаеше, че ако го направи, с него ще бъде свършено.

— Искам да свършим тази работа — добави Кейтлин.

Хейс не искаше да я погледне, но на нея не й беше необходимо да види лицето му.

— Ти също го искаш — рече тя.

И както винаги, тя имаше право.

Последният щрих хрумна на Хейс около три часа сутринта, докато се взираше в мрака.

Той стана и се приближи до прозореца, който гледаше на юг. Вдясно се намираше мостът Голдън Гейт — успоредни линии от светлини, увиснали по извивките на електрическите кабели.

Хейс отиде до леглото, после пак се върна при прозореца.

— Защо се разхождаш? — попита в тъмното Кейтлин.

— След като Ралф не разбира нищо от сейфове, как ще го накараме да свърши работата? И какво ще остане за него, в случай че не може да отвори сейфа?

Кейтлин запали лампата и отговори:

— Защо да не може да го отвори? Ще взривим вратата. Или поне ще се опитаме — това е най-важното.

— И все пак, не сме наясно с някои неща. Не разбирам много от сейфове. Пръчката динамит може да не свърши нищо. Както и да погледнеш на цялата работа, нужен ни е касоразбивач.

Кейтлин стана и се приближи до гардероба.

— Ти мислиш за сейфа, а аз — за експлозивите — каза тя. — Искам да мислиш за разрушение.

Кейтлин извади къс хартия от джоба на един панталон и го подаде на Хейс.

— Отново заявление за работа — рече тя.

Хейс взе листчето и попита:

— Пак ли някой наемник?

— О, съвсем не. Този е специалист. Има ли нещо по-върховно от военната флота на Съединените щати?

Уелкъм посещаваше всеки ден социалната работничка която търсеше работа на ветераните от войните. Той живееше в една стая с един запасняк на име Уилмър, чийто крак беше прегазен от камион по време на учение.

Уилмър беше счетоводител. Уелкъм го разпита какви са възможностите да си намери работа в счетоводството, ако завършеше съответните курсове. Уилмър му каза да си го избие от главата, защото това не било за него.

— Какво можеш да вършиш? — попита Уилмър.

— Мога да продавам автомобили — отговори Уелкъм. — Не е необходим опит, ако съм общителен и се старая. Така пише.

Той четеше обявите за работа в сутрешното издание на „Кроникъл“. Бяха го уволнили от флотата преди две седмици и нямаше никаква представа как щеше да прекара остатъка от живота си.

— И това не е за теб — отсече Уилмър.

— Все нещо трябва да е за мен.

— Ти си от лошите. Това ти е професията.

— Не ми го напомняй — рече Уелкъм.