Диамантите на Рурк

63.

Уелкъм заведе Грейс на вечеря в един италиански ресторант на Северния плаж. Беше девет и половина, когато седнаха на масата.

Грейс беше запозната с италианската кухня. Тя поръча на италиански, без да поглежда менюто. Ордьовър котлети, тортелини, крем от жълтъци, супа по английски.

Уелкъм очакваше, че ще ядат спагети.

Но тя му каза да разчита на нейния избор.

Уелкъм попита сервитьорката за телефон.

Да — отговори Рурк по средата на първото иззвъняване.

— Нол — каза Уелкъм, като закри с ръка слушалката, за да заглуши гласа си.

Чу, че Рурк подава телефона на Нол.

— Да? — обади се Нол.

— Чуват ли ме?

— Мисля, че не.

— Пред „Клиф Хаус“, в полунощ. На паркинга.

— Пред „Клиф Хаус“ ли?

— Мястото е идеално.

— Ще бъдеш ли там?

— Отначало няма да ме видиш.

— Я повтори.

— Търси оранжева кофа за боклук. Камъните ще бъдат там. Вероятно ще имаш нужда от оръжие. Всичко, което ти трябва, ще бъде вътре.

— Сигурен ли си? — попита малко тъжно Нол.

— Оръжието, камъните, всичко. Повярвай ми, ще се погрижа за теб. А, да, сигурно ще поискаш да претърсиш някого. Не се притеснявай, действай смело.

Нол или някой друг затвори телефона.

Уелкъм и Грейс вечеряха около час. Той се почувства заситен и доволен — от вкусните ястия и защото Грейс седеше срещу него.

Мърл изгреба последните лъжици от супата по английски, която се оказа някакъв сапунен крем. Но хубава. Отново отиде до телефона.

— Да — каза пак по средата на първото иззвъняване Рурк.

— Имаш ли нещо за мен? — попита Уелкъм.

— Господи, къде си? Нямаме време.

— Вечерям.

— Ще се срещнем в полунощ на паркинга пред „Клиф Хаус“. Знаеш ли къде се намира?

— Бил съм там.

— Какво мислиш? Ще стане ли работата?

— Разбира се.

Грейс закара Уелкъм с форда си до Мишън стрийт.

Мърл гледаше табелките на улиците и номерата.

— Ето, тук — рече той. — Няма да се бавя.