Диамантите на Рурк

22.

— Гледай топката! — извика Нол. — Ето я, идва. Топката!

Той хвърли топката изпод рамо. Рой замахна с пластмасовата бейзболна бухалка, но не уцели.

— Не изпускай топката от очи, сине!

Играеха в един парк срещу Алтамонте. Утрото беше слънчево. Две деца си подхвърляха фризби. Разни хора по шорти или клинове, със слушалки на уокмени в ушите, подтичваха по пътечката, размахвайки ръце.

Рой взе топката и я метна. Тя подскочи няколко пъти й спря в краката на Нол. Преди да я вдигне, той погледна през рамо към извиващото се по хълма шосе.

— Не откъсвай очи от топката — каза пак Нол.

Хвърли я отново и този път Рой я уцели. Тя прасна Нол по главата и той отстъпи няколко крачки назад, за да я улови. Тя отскочи от пръстите му.

— Уцелих! — извика Рой.

— За малко — отговори Нол.

Той се наведе да вземе топката и когато вдигна глава, видя черното беемве, което взимаше един завой близо до върха на възвишението.

— Ти печелиш — каза Нол.

— Няма ли да играем повече?

— Ще си починем малко.

Рой погледна нагоре и също видя колата.

— Пак ли ще го гониш? — попита момчето.

— Аха.

— Като заек.

— Да. А ние сме хрътките от ада.

Уелкъм натъпка нещата си в найлоновата торбичка, която му даде една от медицинските сестри. Облече си фланелка и джинси. Седна на ръба на леглото. Замисли се за Грейс. Представи си я как върви по коридора с белите си шорти. Три пъти вдига слушалката и набира телефонния й номер, но затваряше след първото иззвъняване. Четвъртия път го остави да звъни, но чу гласа й от телефонния секретар.

Уелкъм се зачуди какво ли прави Грейс в събота сутринта. Опита се да си представи как биха изглеждали един до друг. Трудно. После си я представи с Хейс. Този път успя.

Още седеше на ръба на леглото, когато Хейс влезе в болничната стая.

— Готов ли си? — попита го той.

Хейс беше облечен със сиво-кафяви войнишки панталони и поло с цвят на трънкосливка. На врата му бяха окачени слънчеви очила „Рей-Бан“. Съвсем не му беше мястото в една военна болница. По-скоро се бе приготвил за пикник.

— Ами, да — отговори Уелкъм.

— Колата ми е отпред. Да вървим.

Един от редниците трябваше да закара Уелкъм до изхода с инвалидна количка. Такъв беше правилникът в болницата. Уелкъм трябваше да вземе и бастуна, но реши да го остави. Не искаше Хейс да го мисли за сакат. За пръв път през живота му като възрастен военните правила не означаваха нищо за него. Той взе палтото си и найлоновата торбичка. Никой не го спря, когато минаха покрай стаята на медицинските сестри и по коридора към асансьорите. Кракът го болеше, но Уелкъм се опитваше да не куца.

Излязоха през предната врата. Хейс му каза да почака, докато докара колата, и бавно тръгна към беемвето — ниско, черно, страхотно, паркирано напреки на завоя на алеята за коли пред болницата. Беше блокирало движението. Един военен полицай се опитваше да въдвори ред в задръстването и когато забеляза, че Хейс се качи в беемвето, отиде при него и започна да му говори нещо, сетне да крещи.

Хейс не му обърна внимание. Влезе в беемвето, сложи си слънчевите очила, включи двигателя и се отдалечи от полицая. После спря пред Уелкъм.

Той вмъкна първо ранения си крак. Полицаят закрачи към тях, като размахваше ръце и крещеше. Беше вбесен, че го пренебрегват. Хейс впери поглед право напред и рече:

— Затвори вратата, Мърл.

Уелкъм го направи. Тя издаде приглушен тъп звук. Изведнъж се озоваха в тъмен, тих и уютен свят. Меката тапицерия миришеше на нова кожа. Таблото приличаше на контролен пулт на хеликоптер. Сега вече военният полицай наистина се разяри и се наведе над прозореца на Уелкъм, като не преставаше да крещи. От устата му хвърчаха слюнки. Сякаш го гледаха по телевизията без звук.

Уелкъм едва разбираше думите по движенията на устните — „негодник, копеле“. Не чуваше дори бръмченето на мотора. Но Хейс натисна газта и колата се понесе напред.

Уелкъм се обърна и видя за миг нещастното, изкривено от злоба лице на полицая. Беемвето се отправи към портата и военният изчезна от очите му, преди Уелкъм да осъзнае, че това е последният му официален поглед към армията — пълното отвращение, изписано на лицето на военния полицай.

Нол остана близо до Голдън Гейт. Иначе никога не би го проследил по улица „Ломбард“, до „Президио“ и „Летърман“. Една военна база и болница беше последното място, където очакваше да види Хейс.

„Президио“ беше отворена база. На портала нямаше пазачи. Нол влезе след Хейс и го видя как паркира напреки на алеята близо до предния вход на болницата. На паркинга имаше много свободни места и Нол намери едно на около половин минута ходене до вратата.

Нол се чудеше какво общо има Хейс с „Летърман“, когато го видя, че отново се появява на вратата. Отиде до беемвето си и го закара пред болницата. Не обърна никакво внимание на военния полицай — все едно му показа среден пръст.

Хейс беше не само обикновен задник, но и самодоволен.

После към беемвето се приближи някакъв войник. Този тип приличаше на милиони други военни, които излизаха в отпуск през почивните дни. Беше с джинси, които някак не му стояха добре.

Не — този човек беше различен. Гърбът му беше прекалено изправен, а раменете — дръпнати назад. Поза на морски пехотинец. Фанатик в професията си.

— Сложи си колана — каза Нол на Рой.

Беемвето се измъкваше бързо от паркинга на болницата. Когато отново излязоха на „Ломбард“, Нол се намираше на една пресечка от него. После Хейс мина на жълто и се скри от погледа му.

— Изпуснахме го — обади се Рой.

— Може би.

Светна зеленото и Нол подкара, но по-бавно, нагоре по Ван Нес, надясно, по гърбиците на пътя, пак надолу и надясно по Джексън стрийт. Беемвето беше паркирано пред гаража.

— Я! — учуди се Рой.

— Какво ще кажеш, а?

Нол обиколи блока шест пъти и намери едно свободно място за паркиране пред корейския магазин за плодове и зеленчуци. Спря и изпрати Рой за сандвичи и безалкохолни напитки.

Прозорецът на апартамент 1-Б пак беше отворен. Денят беше слънчев. Г. Гибс беше там и поливаше саксията с петунии, която висеше на една кука отвън. Нол виждаше дневната и вратата. Г.Гибс поля папратта, фикуса и бръшляна. Тя съвсем не съзнаваше, че я наблюдават.

Беше изключително красива. Но в нея имаше нещо странно. След миг Нол установи какво е то. Гибс се усмихваше. Беше щастлива. Тя не беше с Хейс — естествено, че ще бъде щастлива.

Къде е тогава онзи задник?

Един от прозорците на втория етаж се отвори. Военният. Хейс се приближи и застана до него.

Нол свали слънчевата козирка на колата, за да скрие лицето си. След около половин минута отново погледна. Сега военният беше сам на прозореца.

Рой излезе от магазина с книжна кесия. Нол се пресегна през седалката и я взе. Извади сандвич с пилешко месо, увит в целофан и отвори една кока кола. Когато вдигна глава, Г.Гибс отиваше към вратата на апартамента си. Отвори я и Хейс влезе вътре.

Тя му позволи да я целуне. Сетне започнаха да разговарят. Нол остана с убеждението, че тя не очаква Хейс. Той я изненада и това никак не й хареса. Нол предположи, че е така, защото я видя как стои и движи ръце, докато говори. За останалото — нямаше съмнение. Хейс се хилеше с онази коцкарска усмивка, която се изписваше на лицата на някои мъже, когато се опитваха да свалят мадама. Той искаше, а тя — не. Беше се отбил за едно бързо чукане, но тя беше решила да му покаже, че няма да е лесно.

Гибс поклати глава. Хейс я удари през устата. Силно. Изражението му изобщо не се промени. Зашлеви я, както разговаряха, и после пак придоби онзи коцкарски вид. Единствената разлика беше, че сега Гибс бе навела глава на една страна.

Тя му обърна гръб. Нол си помисли, че ще излезе.

Но тя се отправи към прозореца и спусна щорите.

— Задник — каза Нол на глас.

— Какво? — попита Рой.

— Исках да кажа глупак.

Изведнъж му писна да наблюдава Хейс. Поне засега. Включи двигателя и той забръмча приятно.

— Прибираме ли се у дома? — попита Нол.

— Да — отговори Рой след няколко секунди.

— Добре.

Нол излезе на задна скорост, като се радваше, че се маха от това място.

— Виж какво съм намислил — каза Хейс на Уелкъм, докато стояха на прозореца. — След няколко минути ще се качим на Тибурон. Ще ти покажа къде живея. Ще те запозная със съпругата си. Вече й разказах за теб и тя иска да те види. Много държи на това.

— Добре — отговори Уелкъм.

— Ще пийнем вино, ще вкусим от хубавия живот, а? Ще отидем на ресторант. Да разнообразим войнишката храна.

— Добре. Чудесно.

Уелкъм нямаше нищо против някой друг да планира целия му ден. Имаше чувството, че пак е във флотата.

— Тръгваме след няколко минути — продължи Хейс. — Имам малко работа тук, в сградата. Няма да се бавя. Да речем половин мас.

— Както кажеш.

— Да не избягаш.

— Няма къде да отида — отговори Уелкъм, преди да разбере, че Хейс се шегува.

Хейс излезе и Уелкъм остана сам в апартамента. Не беше лош. Намираше се в хубав квартал. Но нещо го караше да се чувства неловко и след като погледа няколко минути уличното движение, осъзна, че няма представа къде се намира. Някъде в Сан Франциско. Но, по дяволите, градът беше голям. Качеше ли се на някое такси, нямаше да може да се върне тук.

Уелкъм съзря един телефон пред магазина за плодове и зеленчуци на ъгъла. Слезе долу и пресече улицата. Кракът го болеше. Защо не си взе бастуна? Набра номера на Грейс, но никой не вдигна.

Влезе в магазина, като се надяваше, че ще имат карта на града. Щеше да си я купи и да я изучи, за да се ориентира. Не обичаше да не знае къде се намира. Но в магазина нямаше карти. Накрая си купи овесени ядки, хляб, захар и мляко за закуска.

Изведнъж осъзна, че не само мястото му е непознато. Не познаваше и хората. Беше изолиран. Никой не го познаваше. Никой не очакваше нищо от него.

Досега чувството за дълг и отговорност го бяха задържали на едно място. Но днес не дължеше никому нищо. Можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че би трябвало да се чувства щастлив. Беше свободен. Но това го изнервяше. Сякаш се беше изгубил.

Уелкъм се върна в апартамента толкова бързо, колкото му позволяваше кракът. Седна до прозореца и зачака. Надяваше се, че Хейс няма да се забави прекалено дълго.

Нол и синът му се прибраха у дома няколко часа преди Мери. Измиха шевролета и го лъснаха. Нол влезе в къщата и пусна прахосмукачката в кухнята. Мери се върна.

Рой изтича към нея и викна:

— Хрътки от ада!

Тя погледна Нол и попита:

— Откъде, за Бога…

— Не питай мен — отговори Нол. — Научава разни неща. Де да знам откъде.