Диамантите на Рурк

60.

Рурк разгледа снимките. Вторачваше се във някои, а на други хвърляше само бегъл поглед. Снимки, които показваха, че цялата купчина не струва кой знае колко. Биха могли да бъдат шепа стъкълца.

Но някои от заснетите по-отблизо бяха убедителни. Личеше, че скъпоценните камъни са истински. Той разпозна няколко от любимите си — камъни, които не можеш да забравиш така лесно.

— Разказвай — обърна се той към Джералд.

Двамата стояха до прозореца на хола и разглеждаха снимките на дневната светлина. Нол и Кейтлин бяха в другия ъгъл на стаята.

— Няма много за разказване — започна Джералд. — Мъж и жена, около тридесетгодишни. Тя шофираше. Стар додж полара, не съм сигурен точно от коя година. Той седеше на задната седалка. Спряха, отвориха задната врата и ми казаха да се кача. Кесията беше на седалката помежду ни. Щом се качих, онзи насочи пушка срещу мен.

— Каква? — попита Рурк.

— С две къси цеви. Много опасна. Жената подкара по Юниън стрийт. Мъжът ми каза, че имам половин минута да снимам. Щом свърших, те ме свалиха на пресечката на Юниън и Филмор.

— Как изглеждаха?

— Жената беше с черна коса. Не я видях добре. Мъжът имаше най-обикновена физиономия.

— Какво стана? — обади се Нол.

— Появили са се — отговори Рурк.

— Добре, тогава парите. Казах ти, че ако не ми дадеш парите, няма да извърша размяната.

— Млъквай! — извика Кейтлин.

— Парите — повтори Нол.

Рурк погледна часовника си и каза:

— Джералд, хайде да вземем проклетите пари.

Тръгнаха с исузуто на Джерарлд на запад, към океана.

— Мистър Рурк? — попита Джералд. — Как е майка ми? А сестра ми?

— В страхотна форма са — отговори Рурк. — Днес още не си оплел конците, нали? Ако не сгафиш, нищо лошо няма да им се случи.

— Знам, че се провалих. Много ми е неудобно. Искам да компенсирам за това, дай ми възможност.

— Денят ще бъде дълъг. Не се знае какво ще стане.

В градчето Томалес на крайбрежието имаше клон на Бенк в Америка. Намираше се на главната улица, в една сграда с размерите на гараж за три коли. Вътре имаше една касиерка и една служителка, които познаха Рурк, когато той влезе с единия от двата еднакви куфара.

Вторият остана в багажника на исузуто. Кейтлин и Нол не знаеха за него.

Джералд също влезе в банката, но остана в централната зала. Рурк и служителката отидоха при сейфовете. Помещението беше малко като самата банка. Джералд не можеше да види всичко, но разбра, че Рурк даде на служителката два различни ключа, тя извади още един и отвори две чекмеджета. Издърпа ги и ги сложи на масата.

После излезе и затвори вратата след себе си. След една-две минути излезе и Рурк. Куфарът беше заключен и вече не изглеждаше празен. Служителката върна чекмеджетата на местата им, заключи ги и върна двата ключа на Рурк.

Томалес Роуд — пътят за дома на Рурк — беше на север от града. Но Евън нареди на Джералд да кара на юг, по магистрала 1, Крайбрежния аутобан.

Всъщност той не беше точно на крайбрежието. Вдясно се намираше тесният залив, наречен Томалес Бей, а отвъд него — кривите като гърбици зелени възвишения на Пойнт Рейс Парк. Океанът беше зад тях.

Томалес Бей беше тих и спокоен. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-плитък ставаше.

Рурк каза на Джералд да спре. Вдясно имаше широка чакълена отбивка и табела: РЕЗЕРВАТ САМО ЗА ГЛЕДАНЕ.

Стотици водни птици газеха в блатото в края на залива, като изящно се крепяха на тънки като жици крака. Джералд се опита да си спомни как се казват — речни рибарки? Дъждосвирци? Жерави?

На паркинга имаше един-единствен автомобил. Микробусът. Джералд спря до него и Уелкъм слезе.

Носеше картонена кутия.

Сложи я на една дървена маса за пикник край блатото. Рурк и Джералд заключиха вратите на исузуто. Куфарът с парите остана на предната седалка. Рурк взе празния куфар и го занесе на масата.

Уелкъм отвори кутията. Джералд погледна внимателно и се увери, че вътре има радио и предавател. Както и някакво друго устройство и няколко стари книги с меки корици.

Джералд не разбираше много от електроника. Доколкото видя, устройството представляваше няколко жички, свързани с деветволтова батерия и някаква смес, която приличаше на пластелин. Всичко това беше закрепено върху тънка зелена пластмасова платка. Личеше, че е правено ръчно. Но грижливо. Човек оставаше с убеждението, че ще работи.

Рурк отвори празния куфар, Уелкъм трябваше да сложи устройството вътре.

— Не е много тежко — каза Уелкъм. — Аз бих добавил няколко книги. За правдоподобност.

Рурк като че ли се развесели. Каква дума от устата на един морски пехотинец! Но Джералд забеляза, че шефът му все пак сложи книгите. После устройството. Много внимателно.

Накрая дръпна ципа на куфара и щракна месинговата ключалка.

Сетне Уелкъм показа на Рурк предавателя. Копчетата за включване и изключване, телескопичната антена.

— Проблемът с радиоуправляемите устройства е, че могат да се задействат предварително от странични сигнали — започна да обяснява Уелкъм. — Особено в населен район, където навсякъде има електрически полета — радио, кабелна телевизия и Бог знае какво още. Нали не искаш този красавец да избухне преждевременно?

— Не — отговори Рурк.

— Така. Аз съм го свързал с три поредни електрически вериги. Преди да стигнеш до детонатора, те трябва да бъдат отворени в определен ред. Ето така. Първо елероните13. — Той докосна едно сребристо лостче. — После кормилото и регулатора — ето с този плъзгач. Натискаш първото лостче и то отваря тази верига. После второто. Последното е копче. Малко червено копче отстрани. Допълнителното — то вдига големия шум.

Той натисна червеното копче и устройството се включи.

— Чудесно — каза Рурк и взе радиото.

Но Уелкъм го дръпна от ръцете му и попита:

— А парите?

— Когато всичко приключи — отговори Рурк. — Довечера имаш да свършиш една дребна работа, забрави ли?

Уелкъм пак не пусна радиото.

— Парите ще бъдат у мен — продължи Рурк. — Свършваме и се измъкваме заедно. Първо трябва да се уверим, че този красавец работи. След това ще си получиш парите.

Уелкъм не му вярваше.

— Седемдесет и пет хиляди — добави Рурк. — Ако всичко мине гладко, ще има премии.

Уелкъм пусна радиото и попита:

— Обади ли ти се?

— Още не. Но ще се чуем. Те искат парите повече отколкото камъните.

Уелкъм потегли с микробуса, а в исузуто Рурк каза на Джералд да държи куфара с парите. После го сложи зад седалката на Джералд. Извади някакъв мръсен найлонов дъждобран и уви куфара с него.

— Връщаме се — рече той. — Искам да спреш настрани от къщата. Никой да не види какво има в колата.

— Да, сър — отговори Джералд.

— Дай — каза Рурк и му направи знак с ръка.

Той искаше куфара с парите. Държеше някакво късче хартия… Не, лепенка, като онези за видеокасети. Махна листчето на гърба й и я залепи около дръжката на куфара. Той заприлича на багаж за самолет.

Лепенката беше мъничка. Нол никога не би я забелязал.

— Нали не искаме да ги объркваме — каза Рурк.

— Не, сър.

— Това би ни навлякло огромни неприятности.

— И още как.

— Така, парите са в куфара с лепенката.

— Точно така.

— Той ще остане в колата. Парите няма да излизат от нея.

— Да, ясно — отговори Джералд.

— Куфарът, който ще изнесеш…

— Е онзи без лепенката. С устройството.

— Много добре — похвали го Рурк, сетне му нареди да кара към дома му и Джералд зави на север, нагоре по Крайбрежната магистрала, пак покрай Томалес Бей.

— Искаш ли да ти дам втора възможност срещу морския пехотинец? — попита Евън.

— Да, сър, разбира се.

— Мислиш ли, че следващия път ще се справиш с него?

— Ако ръцете ми не са заети.

— Няма. След като всичко свърши, той ще се опита да тръгне с мен.

— И ще си поиска парите.

— Да. Няма да го пуснеш в колата. Останем ли двамата сами с него, може да му хрумне нещо.

— Да, може да му влезе някоя муха в главата.

— Каквото и да стане, дръж го далече от мен.

— Няма да го пусна да припари до теб. Повярвай ми.

— Това е възможността ти да изкупиш греха си. Знаеш ли колко често може да ти се предостави?

— Много рядко.

— Гледай да не се провалиш.

— Много ти благодаря. Наистина.