Диамантите на Рурк

68.

Джералд се опита да остави малко разстояние между себе си и Рурк, докато следваше мустанга нагоре по булевард Гиъри. Изостана лека-полека.

На 29-то авеню Рурк успя да мине на светофара, но не и Джералд. Мустангът продължи напред и се скри от погледа му, когато пред Джералд светна зелено.

Това намали малко напрежението. Джералд хвана „зелената вълна“. Намали, когато стигна до 37-мо авеню. Уелкъм му бе казал да спре на паркинга пред супермаркета на северозападния ъгъл на кръстовището и да търси син форд „Темпо“ и красива блондинка.

Джералд я съзря. Вкара исузуто в паркинга и спря до форда.

Тя стоеше до колата. Красива ли? Нищо подобно. Лисица.

Джералд слезе от исузуто.

— Грейс — каза той. — Аз съм Джералд.

— Така и предположих — отговори тя.

Грейс държеше в ръка същия куфар като първите два — имитация на Вутон. Джералд извади куфара с парите от исузуто.

— Едно малко усложнение — рече той и й показа бялата лепенка.

Помъчи се да я махне, но хартията започна да се къса.

Тогава се опита тя. Пръстите й бяха малки и сръчни. Отлепи лепенката и я залепи на дръжката на третия куфар.

— Ти вземи този — каза Джералд и й подаде куфара с парите. — И ключа.

Тя го отвори и възкликна:

— Свещени пари!

Джералд хареса това. Прозвуча като реплика от сантиментален стар филм. Хората вече не се изразяваха така, ако изобщо го бяха правили някога.

Но нали чу думите. При това точно сега.

Грейс му даде третия куфар.

— Ето — каза тя. — Сега всичко е у теб. Това нещо ме изнервя.

Джералд взе третия куфар, на който вече имаше лепенка, и го сложи на предната седалка на исузуто.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Знам.

— Много ми помогна.

— Едва ли. Но благодаря все пак.

В края на краищата Хармън реши, че всъщност не иска да се добере до улицата. Който и да е дърт глупак на стълбището щеше да му свърши работа.

Но по стълбите не се качваше и не слизаше никой. Хармън изпълзя надолу по трите етажа и стигна до външната врата. Успя да я отвори, олюля се и падна на стъпалата отпред.

Озова се на пустия тротоар. Зачуди се дали има част от тялото му, която да не го боли.

Не. Вероятно не.

Щеше да свърши голяма услуга на Евън. Хармън се зарече, че ще го убеди колко много заслужава.

На една пресечка по-нататък се намираше Мишън стрийт — светла и оживена. Хармън видя табелата на един ресторант на ъгъла. Такера Санчес.

Отново започна да пълзи.

Рурк намали и спря пред „Сийл Рок Ин“. Това беше последната сграда по Гиъри. „Клиф Хаус“ се намираше малко по-нататък и се виждаше през клонките на черните кипариси.

Исузуто с парите не беше зад тях. На Нол, както и на Рурк, това не му хареса.

След минута-две исузуто се появи и паркира до тях. Евън тръгна към него, а огромният Джералд слезе да го посрещне.

Нол чу разговора им. Рурк поиска да разбере какво го е задържало. Джералд каза, че е хванал „червената вълна“ на светофарите по булевард Гиъри.

Рурк пак седна в мустанга. Не каза нищо. Не помръдна.

— Какво чакаме? — попита Нол.

— Моите приятели.

— Трябват ли ни? Аз съм готов да тръгна.

— Когато ти кажа.

Мерцедесът се появи на Гиъри чак след десет минути.

Спря пред тях. Прозорецът от страната на шофьора се отвори.

Вътре беше Кейтлин, Сама.

— Къде е съдружникът ми? — попита Евън.

— Хейс напълно изгуби интерес към сделката.

Нол видя как Рурк се замисли.

— Хайде да вървим — извика Кейтлин.

Рурк подкара бавно по Гиъри и влезе в паркинга пред „Клиф Хаус“. Другите го последваха.

В средата на паркинга Нол каза на Рурк да спре. Искаше помежду им да има разстояние. Евън спря. Исузуто свърна вдясно и паркира до мустанга. Мерцедесът мина отляво и спря от другата страна.

Нол забеляза кофата за боклук с оранжевото петно.

— Трябва да ви претърся — каза той. — Всичките.

— Аз съм чист — отговори Рурк.

— Нали си искаш камъните? Още не си ги получил.

Двамата слязоха от форда. Нол претърси всички.

Никой не носеше оръжие.

Нол тръгна към кофата. Фаровете светеха ярко и той се почувства като пеперуда, прикована с карфица.

Къде ли е Уелкъм? Нол надникна отвъд каменната стена, но видя само мъглата. Вече беше стигнала до плажа, виеше се около Сийл Рок и пъплеше нагоре по скалите.

Той махна капака на кофата и погледна вътре.

Уелкъм беше зад стената на достатъчно голямо разстояние, за да не го осветяват фаровете. Никой не го забеляза. Наблюдаваше как Нол бръкна в кофата.

Нол извади пластмасовата пушка. Беше с гръб към колите, а лицето му — в сянка, Уелкъм не видя изражението му, но си го представи.

Нол остави пушката и извади кадифената кесия. Развърза я, погледна вътре, дори пъхна ръка, за да се увери.

Уелкъм видя как раменете му се отпуснаха. По движенията на тялото му човек можеше да се досети какво е намерил в кесията.

Рурк стоеше до мустанга и крещеше нещо на Нол.

Нол завърза кесията. Взе пластмасовата пушка, изправи рамене и се обърна с лице към фаровете на колите.

А зад стената Уелкъм сложи ръка върху колта.

Рурк забеляза, че наоколо не се виждат други коли. Как ли щеше да се измъкне Нол с парите? И къде беше съдружникът му?

Но това си беше работа на Нол. Въпросът беше, че се бавеше прекалено дълго пред кофата за боклук, с гръб към тях, осветен от фаровете.

Рурк излезе от форда си.

— Какво ще ми донесеш? — провикна се той.

Нол се обърна. В дясната си ръка държеше пушка с две къси цеви, а в лявата — кесията.

Протегна ръката с кесията и отговори:

— Това.

Кармен Галарио Санчес беше сама зад касата в ресторанта си. Вътре беше тихо и повечето столове бяха вдигнати на масите.

Грамадният американец влезе и се строполи на пода. Беше завързан, изподран, окървавен и задъхан. Макар че беше едър, тя не се уплаши. Той беше в такова състояние, че не можеше да й направи нищо. Кармен взе един кухненски нож и преряза шнура на краката и ръцете му.

— Ще извикам полицията — каза тя. И линейка.

— Зарежи тези дивотии — рече Хармън. — Къде е телефонът?