Диамантите на Рурк

51.

Грейс Гибс очакваше Уелкъм по всяко време. Тя опъна ориенталската покривка на дивана и започна да слуша уроците по френски език. Когато на вратата се почука, тя махна слушалките, изключи касетофона и стана да види кой е.

Очакваше Уелкъм.

Но на прага стоеше Хейс.

— Ела — каза той — да се поразходим с колата.

— Имаш задача — съобщи Рурк на Уелкъм по телефона.

— Вече?

— Казах, че ще ти намеря работа. Петстотин на ден, как ти се струва?

— И какво искаш срещу тези петстотин долара?

— Абсолютната ти преданост.

Хейс караше кола, която Грейс не беше виждала — Ленд роувър. Минаха по Голдън Гейт. Не й каза къде отиват. Щом завиха по пътя за Тибурон, тя си помисли, че са прекалено близо до дома му.

Хейс не говореше много. Но изглеждаше в добро настроение. Дори повече — беше развълнуван, но се мъчеше да не го показва.

Свърнаха нагоре по Алтамонте Драйв.

— Какво искаш да направиш с мен? — попита Грейс.

Тя знаеше къде живее.

— Имай ми доверие.

Лендроувърът продължи да се изкачва.

— Това не е смешно — каза тя.

И той мислеше така, но му харесваше.

Пътят свърши пред къщата на върха на хълма.

Грейс не можа да потисне завистта си. Тя я завладя изведнъж, почувства я толкова силно и ненадейно. Завидя им, че живеят по този начин. Особено на Кейтлин. Завидя й и това никак не й хареса. Дори не я беше виждала.

— Ще причиниш неприятности на всички — рече Грейс.

— Тя не е тук. Няма да я има цял ден. Не можела да понася шума.

Грейс го чу. Сякаш някой забиваше пирони. Неколцина работници поправяха предната врата.

— Какво трябва да направя? — попита Грейс. — Да вляза в твоя дом ли?

По-точно в нейния, помисли си тя.

— Точно така. Да влезеш, да поразгледаш.

— Не искам.

— Част от тебе не иска, но другата иска.

Той имаше право. Така беше.

Грейс го последва. Господи, каква къща! Зачуди се какво ли изпитва Кейтлин, когато влезе през тази врата, застане на площадката и погледне своята собственост.

Слязоха в голямото централно помещение. Там беше още по-хубаво. Стъклата, терасата, гледката… Дали всичко това правеше Кейтлин щастлива? Задоволяваше ли я? Изпълваше ли душата й така, както душата на Грейс беше изпълнена сега?

Хейс все й казваше, че Кейтлин никога не е щастлива и доволна. Но откъде беше сигурен?

Излязоха на терасата. Слънце и ветрец. Чувството, че си свободен, лек и недосегаем.

— Бях голям дрисльо — каза Хейс и зачака, сетне добави. Можеш да го отречеш.

— Защо да го отричам?

— Връзката между теб и морския пехотинец ме разяжда отвътре. Знам, че аз съм виновен. Аз ви събрах. Казвах си, че имам причини, но веднага щом се случи, съжалих.

Грейс мълчеше. Не виждаше какво би могла да добави.

— Прощаваш ли ми? — попита Хейс.

— Може би трябва да ти благодаря. Той би го направил.

— Вече всичко свърши.

Чакай малко, искаше да му каже Грейс. Можеш да поставиш началото на нещо, но не можеш да го спреш.

Ала Хейс продължи да говори:

— Аз скъсах с нея. Пътищата ни се разделиха. Стига толкова.

Грейс го наблюдаваше.

— Скъпо ще ми струва, но тя няма да получи тази къща. Много държа на нея. Прекалено е хубава за Кейтлин. Тя е за теб и мен.

— По дяволите — изруга Грейс.

Беше почти пет часът, когато Хейс я остави пред апартамента й. Не влезе, което беше хубаво. Пред вратата й имаше ваза с роза, а отдолу — бележка.